Изгубеният

Глава 21

Бяха слезли от пътя преди три километра и сега джипът на Нейтън подскачаше по неравния терен.

— Надявам се да не се е измъкнало — каза Илзе, когато кошарата се появи в далечината.

— Да. — Той също се надяваше. Да освобождаваш увито в телената ограда теле, беше едно, но да се опитваш да го хванеш, докато тича презглава, омотано в бодлива тел, си беше истинска мъка.

— Ето го. Виждам го. — Илзе посочи през прашния преден прозорец. Това бяха първите думи, които си размениха от петнайсет минути насам.

Картичката на Камерън стоеше отворена и захвърлена помежду им. Прости ми.

Нейтън огледа стадото. Кравите се наежиха, когато чуха двигателя на джипа, и тръгнаха почти едновременно като вълна. Само една крава остана да гледа как телето ѝ се опитва да освободи задните си крака от оградата.

— Видях го, докато яздех — беше му казала Илзе по-рано в коридора. — Нямах нищо подръка, за да срежа телта.

— Добре — беше отвърнал Нейтън. Тази задача беше за двама души. — Дай ми минутка. Ще те чакам пред колата ти.

Илзе се бе поколебала за миг.

— Джипът ми е повреден. Да отидем с твоя?

— Няма проблем. Ключовете са на седалката.

Нейтън се запита къде всъщност беше джипът ѝ, докато я изпращаше с поглед. Не го беше виждал, откакто дойде тук.

След това бе записал къде отиват в тефтера до телефона, бе скъсал един празен лист и бе оставил съобщение на Зандър. Бе погледнал Саймън, който продължаваше да се навърта наоколо.

— Сигурен ли си, че това си чул да си говорят Кам и Хари? — беше попитал Нейтън. — Не се опитваш да създаваш неприятности, нали?

— Не. Не. Защо ми е да го правя?

— Казал ли си на друг? На Бъб например?

— Не.

— Защо?

— Двамата с Хари ми се струват много близки.

— Хари е близък с всички тук.

— Освен с теб. Ти си по-скоро… — Саймън сви рамене. — Както и да е. Виж, не познавах Камерън добре, но той се отнесе чудесно с нас. Иска ми се да си мисля, че съм добър човек. — Той погледна Нейтън. — Предполагам, че играя на сляпо, като те вземам и теб за такъв.

Нейт не знаеше как да отговори. Обърна се и последва Илзе навън, като беше оставил Саймън да се взира в гърба му.

Илзе вече беше включила двигателя и седеше на предната седалка. Климатикът беше истинска благословия в жегата. Поеха по дългата алея. Къщата остана далеч зад тях, когато най-сетне заговориха.

— Илзе, намерих нещо от Кам…

— Какво му беше станало на Саймън…

Двамата започнаха едновременно. Илзе се намръщи.

— Какво каза? — попита тя. — Намерил си нещо от Камерън ли?

Нейтън извади картичката от задния си джоб и Илзе я грабна от ръката му. Той не отместваше поглед от пътя, докато ѝ разказваше къде са я открили двамата със Зандър заедно със сложената в рамка семейна рисунка. Изминаха няколко дълги минути, в които Илзе, навела глава, се взираше безмълвно в картончето; няколко кичура коса бяха паднали над очите ѝ.

— Илзе… — рече Нейтън най-накрая.

Тя прочисти гърлото си и захвърли картичката, сякаш повече не можеше да я държи.

— Всичко е наред. Добре съм. Не знам какво да кажа. Всеки ден… — Илзе поклати едва глава. — Всеки ден имам чувството, че разбирам все по-малко съпруга си.

Не си размениха нито дума повече, докато не стигнаха до стадото.

Нейтън спря на разстояние, за да не уплаши още повече телето и майка му. Слязоха от джипа. Нейтън отвори багажника и започна да рови в чантата си с инструменти. Намери няколко вида секачки и се обърна. Илзе чакаше на няколко метра от него. Наблюдаваше нещо. От начина, по който местеше поглед, разбра, че не гледа него, а покрай него — към багажника на джипа му, където някога спаха заедно. Отдавна, преди един милион години. Нейтън затвори капака на багажника и тръгна към телето. Животното ги наблюдаваше уплашено, докато вървяха към него. Майката застина и замята опашка. Останалите добичета от стадото ги следяха внимателно.

— Чух, че така е умрял работникът — каза тихо Илзе. — Стадото се уплашило, побягнало и го стъпкало.

— Така ли? Не… — отвърна Нейтън, но млъкна, когато телето замуча.

Майка му замята по-силно опашка, а мускулите ѝ потрепериха.

— Дръж я под око. Това няма да ѝ хареса — рече и подаде секачките на Илзе. — Ще се справиш ли?

— Правила съм го и преди. Просто ми кажи кога.

Нейтън се приближи бавно, за да даде време на животните да го огледат добре. Макар да не очакваше голяма полза от това. Добичетата се отглеждаха в такива естествени условия, че не се различаваха много от дивите. Така и не свикваха да виждат хора. Майката го погледна лошо, когато се приближи още няколко крачки до телето. Нейтън видя, че телта не е много стегната около крака на малкото. С малко повече усилия навярно щеше да се освободи само. Засега обаче стоеше оплетено. Нейтън чу майка му да пръхти зад него.

— Тя добре ли е? — провикна се той.

— Да — отвърна Илзе. — Все още стои на разстояние.

На няколко метра от себе си забеляза следи от змия в пръстта. Отпечатъците бяха стари, но въпреки това той ги огледа много внимателно. Противоотровата струваше скъпо и бързо се разваляше, така че в болницата в града не държаха запаси.

— Какво ще стане, ако те ухапе някоя змия? — често питаха сезонните работници и туристите невярващо.

Нищо хубаво не те очакваше, не и от змиите, за които този район беше дом. Нейтън беше убеден, че ако някой ден го ухапе някоя, той ще умре. Точка. След като не видя други следи от влечугото, пристъпи към телето.

— Отивам при него.

— Добре. Кажи ми, когато си готов.

С едно-единствено движение Нейтън пъхна ръце под телето и напрегна мускули. Преди животното да осъзнае какво се е случило, той го преобърна на една страна, събори го и го притисна към земята с цялата си тежест. Телето първо се стъписа, а после отвори уста и изрева гневно в лицето му. Започна да рита и да се съпротивлява, но Нейтън го притисна с колене и лакти, за да не му позволи да мърда много.

— Готов съм — изръмжа той, но Илзе вече беше клекнала до задните крака на телето със секачките в ръка.

Нейтън усещаше топлината, която се излъчваше от животното и колко силно биеше сърцето му. Телето се дърпаше и риташе.

— Мамка му! — извика Илзе.

— Улучи ли те? — Нейтън го натисна още по-силно, докато не го укроти отново.

— Добре съм… — Чу я да се раздвижва. — Ще се опитам да срежа телта с малките секачки. Не искам да го порежа.

На Нейтън му беше трудно да удържа телето неподвижно. То беше само на няколко месеца, но вече беше силно. Със сигурност тежеше повече от Илзе, а Нейт вероятно бе само с двайсетина килограма по-тежък от него. Но това нямаше значение, защото беше по-силен и можеше да го накара да прави каквото иска. Най-сетне го обездвижиха. Сърцето му биеше изплашено. И в този миг се сети за Камерън.

— Илзе? — провикна се Нейтън.

— Да? — Тя отново беше до задните крака на животното.

— Опитах се да се свържа с Джена Мур. Обадих се в Англия.

Не можеше да я види, но усети, че се напрегна.

— И какво стана?

Нейтън поклати глава.

— Не беше там.

— Къде е? — Усещаше напрежението в гласа ѝ. И чу изщракването на секачките.

— Според колежката ѝ е в Бали.

Телето се стегна и завъртя очи. Нейтън провери дали майката продължава да стои на разстояние и го натисна.

— Където и да е, явно телефонът ѝ няма обхват.

И двамата замълчаха. Клъц. Клъц.

— Защо си я търсил?

Нейтън все още не виждаше Илзе, но усещаше, че е някъде по-близо. Опита се да вдигне глава, за да я погледне, и телето усети удалата се възможност.

— Не знам — изръмжа Нейтън и го притисна още по-силно.

— Да не си започнал да се съмняваш? Имам предвид да се питаш дали онова, което е казала за Кам, не е било вярно?

— Не — отвърна прекалено бързо той. — Не е заради това.

Илзе не отговори. След малко усети, че тя се изправя.

— Готова съм.

Нейтън претърколи телето, то стана веднага и хукна към майка си, която продължаваше да гледа лошо. Кравата измуча към Нейтън без капка благодарност и двете животни побягнаха заедно, без да се обърнат, видимо доволни, че отново са на свобода.

Нейтън седна на земята. Дишаше тежко. Мускулите го боляха от усилията, които вложи, за да държи телето неподвижно. Илзе стоеше над него и стискаше парчета тел в ръцете си. В очите ѝ имаше сълзи.

— Мамка му. Илзе… — Нейтън веднага стана. — Не знам защо се обадих. Просто исках да чуя какво има да казва.

Пръстите на Илзе си играеха с телта.

— Бали.

— Така изглежда.

Илзе пак мълча дълго, после вдигна очи и погледна към хоризонта.

— Има много полети от Бали до Бризбейн.

Нейтън не отговори. Отиде до ланд крузъра си за тел, за да оправи оградата.

— Човек си мисли, че ако наблизо има някой, винаги може да го забележи — каза Илзе, когато той се върна. Очите ѝ вече бяха сухи. — Но невинаги е така, нали? Например, ако някой стои неподвижно или е паркирал далеч. Едва когато се раздвижват, разбираш, че изобщо са тук.

Нейтън се сети за Леманс Хил.

— Онзи ден Бъб каза почти същото.

Тя кимна.

— Чух го да говори за това. Че винаги знаел, когато има някой наоколо.

— Да. — Нейтън клекна и с клещи свърза скъсаните краища с новите парчета тел. — Предполагам, че е прав.

— Така ли? — Илзе звучеше изненадано. — Камерън винаги е казвал, че това е нелепо.

— О!

— Но все пак можеш да го почувстваш?

— Не знам — отвърна Нейтън. — Понякога. Може би. То е като…

Не можеше да го обясни. Чувството беше като импулс, който се носи над пустата земя. Странна тежест, която ти подсказва, че споделяш въздуха с някого другиго. Нейтън знаеше, че вероятно има някакво логично обяснение. Подсъзнателно усещане, че нещо не е както трябва. Само толкова. Напоследък често получаваше това усещане в собствения си имот и обикновено грешеше. А може би през годините беше имало стотици пъти, когато зад хоризонта се беше появявал непознат човек.

— Навярно Кам е бил прав — каза най-накрая той.

Илзе стоеше като статуя, която може да движи само очите си.

— Ами сега?

— Дали мисля, че има някой наблизо ли?

— Да. — Изглеждаше напълно сериозна.

— Илзе, това не е наука. Дори не звучи сериозно.

— Знам, но усещаш ли някого сега?

Нейтън я погледна. Чуваше дишането ѝ, докато вятърът си играеше с косата ѝ. Не чуваше сърцебиенето ѝ, но усещаше своето.

— Само ние сме — отвърна честно той и се обърна към оградата.

Усещаше, че Илзе не го изпуска от очи, но не погледна назад. Съсредоточи се върху работата си, преди да заговори отново.

— Виж, няма начин Джена да е някъде тук — каза той. — Щяхме да чуем, ако беше дошла в града.

— Освен ако не е минавала оттам.

— Няма как да не мине. Знаеш това. Няма как да се скрие напълно. Трябва да разполагаш с много провизии и да караш само по черни пътища.

— Може да се направи. Ти го правиш. Бъб го е правил. И Камерън.

— А колко туристи са загинали в автомобилите си, когато са тръгвали по някой пряк път?

Нейтън намести последното парче тел и го изпробва дали е достатъчно опънато. Остана доволен от работата си, изправи се и се спря, когато видя изражението на Илзе.

— Какво има? Защо си толкова обсебена от този въпрос?

— Камерън също се е опитал да ѝ се обади — отвърна тя. — Три пъти.

Нейтън ококори очи насреща ѝ.

— Кога?

— Веднъж преди две седмици и още два пъти в седмицата преди да умре. Използвал е телефона в кабинета, а не този в коридора. Видях номера ѝ в разпечатката. Тя държи цветарски магазин в Англия, нали? Проверих я.

Нейтън кимна.

— Не мисля, че е говорил с нея — продължи Илзе. — Разговорите са много кратки, всичките по-малко от трийсет секунди.

— Защо ще чака толкова време, за да ѝ се обади? От няколко седмици е знаел, че се е опитвала да се свърже с него.

— Може би ѝ е отнело време, докато го намери. Вероятно е получил имейл или нещо друго от нея. Нямам представа. Не знам паролата му. — Илзе замълча за миг. — Или пък не го е открила и чакането го е побърквало. Сега като се замисля, Камерън беше разтревожен, откакто научи, че е звъняла в полицейския участък, но с всеки ден ставаше все по-зле. През последната си седмица се е обадил и на още няколко места.

— На кого?

— В Сейнт Хелънс. В болницата например.

— Болен ли е бил?

— Не, или поне не ми е казвал. Но оттам ми казаха, че не е техен пациент. Както знаеш обаче, Камерън не обичаше да ходи в клиниката заради Стив, така че кой знае? Също така се е обаждал в един от хотелите в Сейнт Хелънс.

— В кой? — Вариантите бяха точно три.

— В най-евтиния.

— Направил ли е резервация?

— И да е направил, не е използвал собственото си име. — Илзе се намръщи още повече. — Няма резервация и на името на Джена. Нито пък на другите две места.

Нейтън усети как го обзема неприятно чувство и внезапно изпита потребност да погледне през рамо. Не видя нищо друго, освен добитък и трева. Всичко беше спокойно. Илзе го наблюдаваше много внимателно.

— Наистина ли мислиш, че е нямал причина да се тревожи заради тази жена? — попита го тя.

Нейтън се поколеба. Този път наистина. Настъпи дълга и предателска тишина, която казваше много.

Илзе кимна.

— Защото се държеше така, сякаш има.