Изгубеният

Глава 29

Час по-късно сложиха Лиз да си легне в стаята, спуснаха завесите и Стив ѝ даде успокоително. Нейтън остана сам пред вратата на дневната. Никога досега не беше виждал толкова хора в нея. Някои от присъстващите бяха излезли в коридора или на верандата въпреки жегата. Той обаче забеляза, че са оставили празно пространство около картината на Камерън.

— Поне никой не я пипа — чу един глас до себе си.

Илзе гледаше право в картината.

— Предложих да я свалим.

Снаха му се намръщи.

— Не, не и на погребението му. Хората щяха да питат за нея. Тя е наследството на Кам. Щеше да иска всички да я видят. — Нейтън долови в гласа ѝ някаква нотка, която не успя да различи ясно заради шума.

— Така каза и Бъб.

— Наистина ли?

— В общи линии. Както и мама.

— Имат право.

„Може би е така“, помисли си Нейтън. От уважение гостите стояха на разстояние от картината, но всички ѝ хвърляха любопитни погледи, като се опитваха да не изглеждат твърде жестоки.

Нейтън видя Кейти да се промушва през навалицата с поднос със сандвичи. Вместо да обиколи наоколо с него, тя го остави на масата и излезе.

Илзе я наблюдаваше с присвити очи.

— Господи! Те са абсолютно безполезни. И двамата. — Замълча за секунда. — Мога да ги уволня — добави внезапно тя, явно едва сега осъзнала, че има това право.

— Може да не ти се наложи. Мисля, че имат намерение да си вървят.

— Въпреки това мога да ги изгоня, ако искам.

— Да, мисля, че можеш.

Някаква жена с дълга до раменете червеникаворуса коса в другия край на стаята погледна Илзе и ѝ помаха леко.

— Коя е тази? — попита Нейтън.

— Не знам. Помислих, че маха на теб.

— Не мисля.

Жената помаха отново, този път малко по-колебливо, и Илзе въздъхна.

— Така или иначе трябва да поговоря с някои гости. Ще се видим по-късно.

Нейтън отпи от бирата си и проследи Илзе с поглед да отива при жената в ъгъла. Двете се ръкуваха и си размениха няколко думи, навели глави една към друга, за да надвикат шума. След малко вдовицата на брат му се обърна и го посочи. Каза още нещо, жената ѝ благодари и си запроправя път през гостите.

— Нейтън. Здравей. Всъщност махах на теб — каза тя, когато застана пред него. Усмихна му се срамежливо. — Не ме помниш, нали? Не се притеснявай. Казвам се Мелани. Сещаш ли се? Мелани Бърч? От „Атертън“.

— Мелани. — Не можеше да си я спомни.

— От „Атертън“? Или поне бях оттам няколко години. Сега отново се върнах. — Тя се засмя стеснително. — Не го мисли — с две години съм по-малка от теб, така че едва ли си ме забелязвал навремето. Бях приятелка на Джаки, когато бяхте гаджета.

— А, да. Аз не… — Нейтън пак не си я спомни, но поне все още му се усмихваше. — С Джаки сме разведени отдавна, така че…

— О, така ли? Аз също. — Мелани сви рамене. — Градско момче. Не се получи, което не беше голяма изненада. След развода пътувах известно време. Прекарах няколко години на запад и сега отново се прибрах тук. Все още работя с коне.

— Аха.

Едва сега Нейтън си спомни момичето, което виждаше от време на време на надбягванията — приятелка на Джаки, макар и не от най-близките. Косата му бе червеникаворуса и имаше лунички. В този край младите хора не бяха много, а малкото, които срещаше, идваха и си отиваха неочаквано — заминаваха да учат, да работят, отиваха си по други причини. Не беше сигурен дали тогава знаеше, че името ѝ е Мелани, тъй като имаше очи само за Джаки. Но Мелани беше красива. И тогава, и сега.

— Съжалявам, че сте се разделили с Джаки. Мислех, че всичко помежду ви ще е наред. Много си подхождахте. — Тя се поколеба, сякаш не знаеше какво точно да каже, и после му се усмихна отново. — Всички ѝ завиждахме ужасно много, защото наоколо имаше много кретени и почти никакви добри момчета, а тя те хвана адски бързо. Постоянно ни разказваше колко ѝ е забавно с теб и колко я караш да се смее.

— Така ли? — Не му се струваше вероятно Джаки да е казала всичко това. Не и в края на връзката им. И все пак — спомените бяха заровени много надълбоко — може би в началото е било така. В началото и той можеше да каже същото за нея. Погледна внимателно Мелани. — Е, как ти се струва тук?

— Бяха забравила колко е тихо.

— Да, така е. Много е тихо.

Всички мисли бяха изчезнали от ума на Нейтън. Не можеше да се сети какво да каже. Забеляза, че Илзе е в другия край на стаята и гледа към тях, но когато срещна погледа му, веднага се извърна. Тя говореше с някаква възрастна жена, която Нейтън не познаваше.

— Както и да е — каза Мелани. — Слушай, много съжалявам за Камерън. Напълно осъзнавам, че сега не е най-подходящият момент, но не знам кога ще те видя пак. Исках само да разбера как си. Имам предвид, че не знам дали въобще ходиш в града…

— Не ходя. Вече не.

— О! — Жената примигна учудено насреща му, но бързо се овладя. — Е, ако някога отидеш и искаш да пийнеш с някого, обади ми се.

— Добре.

— Ще ме намериш в „Атертън“. Казвам се Мелани.

— Мелани. Да, знам. Запомних.

— Добре тогава. — Тя му се усмихна. Преди да се обърне, го докосна по ръката по начин, по който никой не го беше докосвал от много дълго време. Топлината на пръстите ѝ остана по кожата му — беше толкова осезаема и силна, че приличаше на болка. Нейтън изпрати Мелани с поглед — тя се сля с гостите — и се стресна, когато Хари застана до него изневиделица.

— Ще бъда честен с теб, приятелю. Не мисля, че си в положение да се правиш на труднодостъпен. — Възрастният мъж му подаде нова бира.

— Господи, Хари! Дори не мисля, че тя имаше предвид точно…

— Е, никога няма да разбереш, ако не опиташ, нали? Трябва да ѝ се обадиш. Да започнеш да се показваш от време на време в града.

— Нямало я е дълго време. Не знае за…

— Онази работа с Кийт ли? Чула е. Щом живее в „Атертън“, със сигурност са ѝ казали. Не се съмнявай.

— Въпреки това не знам. Ще си помисля.

— Направи го. Защото иначе не улесняваш нещата, приятелю.

— За кого?

— За всички. За тях. За теб. — Хари кимна към гостите. — Поне им дай възможност да ти простят.

— Преди десет години им се молих. Не помогна.

— Никой не те кара да се молиш. Просто направи компромис. Може и по-голям. Много време мина.

— Хората са същите.

— Някои да. Други — не. — Хари понижи глас. — Няколко души питаха за теб. Малкия Том. Джеф. Искаха да разберат какво правиш. Върви да ги видиш. Всички знаят, че сега можеше да погребваме теб. Един ден и това може да стане, ако не внимават. И ще трябва да живеят с вината. Подобни неща карат хората да се замислят и много по-лесно да прощават.

— Така ли? Е, браво на тях.

— Просто ти казвам, приятелю.

Нейтън сви рамене. В другия край на стаята Бъб говореше с няколко мъже на неговата възраст. Илзе се беше измъкнала от старата жена и сега разговаряше със Стив.

Бяха се отделили от другите опечалени в ничията територия до картината. Илзе беше приближила глава до него и му шептеше нещо. Изглеждаше необичайно възбудена, а лекарят свиваше устни. Когато млъкна, той поклати глава. Отвори уста, за да ѝ отговори, но Илзе го прекъсна и зашепна отново, този път по-настоятелно. Гостите се размърдаха и Нейтън изгуби Илзе и Стив от поглед.

Облегна се на стената. В стаята беше горещо и разговорите изведнъж му се сториха много шумни. Остави си бирата и се пресегна за вода от съседната маса. Каните на нея обаче вече бяха празни.

— Ще отида да ги напълня — каза той на Хари.

Възрастният мъж сви рамене.

— Казах ти, приятелю. Не си помагаш, като се криеш днес.

Нейтън не отговори.

В кухнята не беше по-хладно, но поне беше по-тихо. Кейти стоеше сама до мивката и се взираше през прозореца. Стресна се, когато Нейтън остави каните на плота.

— О, извинявай — каза бившата туристка. — Помислих, че е Саймън.

— Не, аз съм. Къде е той, между другото?

— Не знам.

Нейтън отвори хладилника. Вътре нямаше студена вода. Върна се до мивката. И от двете кранчета потече топла вода, но трябваше да налее.

— Слушай… — Той пъхна каната под струята. — Двамата може и да възнамерявате да си тръгнете скоро, но все още получавате заплата тук.

— Знам. Съжалявам. Просто не се чувствам добре. — Кейти се облегна на плота и Нейтън забеляза, че наистина е малко бледа. Навярно не беше добра идея да я кара да сервира храна.

— Лошо ли ти е?

— Вероятно е от жегата.

— Лекарят е тук. Искаш ли да го повикам?

— Не, благодаря. — Кейти отиде до масата и взе друг поднос със сандвичи.

Нейтън я видя да го оставя обратно на масата, а на лицето ѝ се изписа болка.

— Виж — започна той, — ние ще се оправим. Върви да си легнеш, ако ти е зле…

— На кого му е зле? — Саймън застана на вратата с празен поднос в ръка.

— На никого — отвърна Кейти. — Просто ми стана малко горещо. Да се връщаме на работа. — Тя смени празния поднос на приятеля си с пълен. — Ти занеси това, а аз ще се заема с водата. — Кейти взе каните и се усмихна. Усмивката ѝ изглеждаше почти истинска. — И всички ще са доволни.

Тя излезе от кухнята и след миг Саймън я последва. Нейтън ги изпрати с поглед. Когато на свой ред излезе в коридора, до ушите му достигна шум от разговори — сега по-висок, тъй като хората продължаваха да излизат от претъпканата дневна.

Разпозна няколко души. Навярно трябваше да се опита да поговори с тях. Дори да намери Мелани. Този път трябваше да измисли какво да ѝ каже. Вероятно Хари беше прав. Може би хората все пак щяха да му простят.

Или пък — напоследък мрачните мисли го обземаха все по-бързо — нямаше да му простят. Трябваше му много време — години — за да свикне с живота си такъв, какъвто беше. В началото изпита силна болка, когато обществото го отхвърли, но зарастването на раната се оказа още по-мъчително. Тогава едва успя да стъпи на крака и сега ясно осъзнаваше, че втори път силите му няма да стигнат. Няколко души излязоха в коридора и тръгнаха към него. Той бързо отвори най-близката врата и влезе в стаята. В кабинета на Илзе.

Затвори вратата след себе си и въздъхна. Тук беше спокойно, шумът от дневната и коридора се чуваше само като приглушено боботене. Постоя така минута, за да се наслади на спокойствието, след което отиде до прозореца. Софи играеше на някаква игра на верандата с децата на Кайли, а Ло ги гледаше. Зандър стоеше наблизо — беше се облегнал на една колона и разговаряше с някакво момиче на неговата възраст. То му се усмихваше.

В другия край на двора една фигура стоеше сама до гробовете. Бъб. „Поне ципът му е затворен този път — помисли си Нейтън, — голям напредък.“ Брат му дори не гледаше в земята. Беше застанал до оградата, с гръб към къщата, и се взираше в далечината. Нейтън го погледа още малко, после се обърна към календара на стената. И към плановете за събиране на добитъка. Бяха написани и след това зачеркнати.

Нейтън седна на втория стол в кабинета и взе бележника от бюрото. Отгърна на частта, която Илзе му беше показала, и се зачете в бележките за събирането. Бяха много подробни и описваха какви промени в графика ще са необходими. Силните и слабите страни, рисковете и ползите. Той ги изчете внимателно два пъти, после се отпусна на стола и се замисли. Всеки от братята му беше прав за себе си. Планът беше добър, но най-напред трябваше да се изяснят някои неща. Бъб беше единственият, който все още вярваше, че брат му нарочно е отказвал да се съгласи с него. Това обаче не означаваше, че опасенията на Кам са били безпочвени.

Нейтън тъкмо щеше да затвори бележника, когато се спря. Бавно отгърна на страниците на настоящата седмица. Там не беше записано почти нищо. Заради Коледа и смъртта на Камерън работата беше намаляла, но и малкото бележки сякаш бяха въведени седмици по-рано.

Той отгърна на друга страница — деня, в който Камерън беше изчезнал. Там Илзе беше записала няколко неща. Напомняния да се обадят на няколко места и да се потърсят плащания по няколко фактури преди края на годината. Бележките от предходните седмици бяха с почти същото съдържание. Денят, в който съпругът на Илзе беше умрял, бе поредният натоварен ден в едно натоварено полугодие.

Нейтън отгърна още няколко страници напред-назад. Всичко, което Илзе беше записала, изглеждаше напълно обичайно. Той самият провеждаше същите телефонни разговори и правеше същите поръчки, само че не ги записваше така прегледно. Помисли си, че Илзе може и да не е искала да става така, а на Бъб може и да не му харесва, но тя щеше да управлява отлично имота. Налагаше ѝ се. Той тъкмо щеше да затвори отново бележника, когато нещо в долната част на страницата привлече вниманието му.

В ъгълчето ѝ имаше малка отметка със записан до нея час. Нейтън се намръщи и отгърна няколко страници, а после още няколко. Видя същия знак на всеки ден през последната година. Липсваше друга информация. Само часът варираше — между седем и девет вечерта. Нейтън се загледа в цифрите. Някъде дълбоко в себе си му се стори, че знае за какво се отнасят.

Все още се опитваше да го отгатне, когато чу шум отвън. Вдигна поглед и видя Илзе да влиза, следвана от Дъфи. Тя се сепна, щом го забеляза.

— Господи! — възкликна и сложи ръка на гърдите си. — Изплаши ме.

— Извинявай — отвърна той. — Аз просто… — вдигна бележника.

— Аха. Добре. — Илзе затвори вратата след себе си и се облегна на нея със зачервено лице.

— Какво има?

— Това е погребението на съпруга ми! — сопна се тя.

Нейтън примигна насреща ѝ. Никога досега не я беше чувал да говори с този тон.

— А нещо друго?

Илзе прекоси помещението и се отпусна на стола зад бюрото.

— От колко време се криеш тук?

— Отскоро.

Тя кимна.

— Отвън е толкова странно, нали? Да слушаш всички тези хора да говорят колко чудесен човек е бил Камерън и колко много щял да им липсва — поклати глава. — Някои дори не ги познавам, а много други не съм виждала от години. Не идват на гости и не се обаждат. Та те едва го познаваха.

— Сигурно си права.

Дъфи, която душеше около бюрото, отиде при Нейтън и той се наведе към нея. Усещаше, че Илзе го гледа. Все още се чувстваше малко замаян и жаден. Колко бири изпи? Немного, но повече, отколкото трябваше, за да се чувства комфортно в компанията ѝ.

— Извинявай. — Той понечи да стане. — Ще те оставя на мира.

— Добре. Звучи ми разумно.

Острият ѝ тон накара Нейтън да се забави малко. Той я изгледа и Илзе отвърна на погледа му.

— Хайде, върви. Не искам да те задържам — кимна към вратата тя. — Вече си с мен от… колко? Цели две минути? Отдавна трябваше да си си тръгнал.

Нейтън застина на място.

— Искаш ли да остана? — попита най-накрая и зачака отговора ѝ.

Илзе мълча доста дълго. Най-накрая си пое дълбоко въздух.

— Говорих със Стив. За Камерън и… — Тя наведе глава. — И за Джена.

— Да не би да ти е казал нещо, което те е разстроило?

Илзе изсумтя.

— Не. Всъщност точно обратното. Не каза нищо. Исках да сподели какво се е случило според него навремето, но той не каза нищо. — Тя погледна Нейтън. — Ти спомена, че ѝ е повярвал. Тогава защо е толкова потаен сега?

— Е, сама го каза. — Той сви рамене. — Това е погребението на съпруга ти. Може би се опитва да те предпази.

— Мен? — Илзе почервеня от яд. — Той изобщо не се опитва да предпази мен, а Камерън. Винаги всичко се върти около Камерън. Той е мъртъв, а ние продължаваме да стъпваме на пръсти. Не пипай картината му! Не се съгласявай с плана на Бъб! Не говори за… — Тя млъкна. — Извинявай. Днес е много тежък ден за мен.

— Знам. За всички ни е така.

Илзе си пое дълбоко въздух.

— Слушай, не ми обръщай внимание. Ако искаш да си тръгваш, върви.

— Илзе, не е…

— Не е, знам. Разбирам. Всичко е наред. — Тя махна с ръка. — Както и да е, навярно трябва да излезеш навън. Сега е най-подходящият момент хората да те видят.

— И Хари така каза.

— Трябва да го послушаш. — Последва кратко мълчание. — Кой знае? Приятелката ти може да те търси.

— Мелани?

— Така ли се казва?

— Така каза. Почти не я помня.

— Но тя те помни.

— Е — усмихна се Нейтън и вдигна рамене, — можеш ли да я виниш?

Най-накрая Илзе също се усмихна.

Той избута стола си настрани.

— Може би наистина трябва да се връщам. Иначе Хари и Зандър ще забележат, че ме няма, и ще започнат да си мислят какво ли не.

— Е, успех — пожела му Илзе. — Вероятно нямаш чак толкова голяма нужда от него, колкото си мислиш.

— Вероятно. Но… — Все още чуваше шумотевицата отвън. — Ти беше права. Не съм виждал повечето хора от години. Те може и да забравят какво съм направил, но от мен какво се иска — да забравя какво направиха те ли? Минаха десет години. От цялата работа пострадаха Зандър и добитъкът ми, а някой отрови кучето ми…

Илзе вдигна поглед.

— Наистина ли? Така ли умря Кели? Не знаех.

— Аха — отвърна Нейтън. — Не че някой ми вярва.

— Защо?

— Защото няма други случаи на заложени капани с отрова. Глен и Зандър ме мислят за параноик.

Илзе се завъртя леко в стола си. Беше се намръщила.

— Почакай. Я ми припомни кога се случи това?

— Преди около осемнайсет месеца.

— Миналата година Бъб залагаше капани с отрова за динго.

Нейтън застина.

— Така ли?

— Заради паричната награда. Твърдеше, че ще се мести и му трябват пари. Кам го предупреди да не слага капаните в близост с добитъка ни. Но Бъб носеше много скалпове у дома, така че очевидно все някъде ги е залагал. Мислех си… — Тя млъкна. — Кам каза, че ще те предупреди.

— Е, не ме предупреди.

Настъпи тишина. Нейтън усети слепоочията си да пулсират, а мускулите на врата и раменете му се стегнаха.

— Мислех, че губя проклетия си разсъдък — каза най-сетне той. — Мислех, че си въобразявам.

— Не. — Илзе го погледна и бавно поклати глава. — Не, не мисля. Съжалявам, Нейтън.

— И преди да се опиташ да ме убедиш, че Кам не е забравил нарочно…

— Не това щях да кажа.

— О!

— Не, всъщност според мен го е направил съвсем умишлено. — Погледът на Илзе беше ясен и спокоен. — Той ставаше малко странен, когато ставаше въпрос за теб. И не би забравил нещо такова.

Нейтън не знаеше какво да отговори.

— Но ме чуй. — Илзе се поизправи на стола. — Опитай се да не се ядосваш на Бъб, става ли? Явно и той се е почувствал ужасно, защото престана да залага капани с отрова. Не ни каза защо, но сякаш повече не искаше и да докосне капан.

Нейтън усети как напрежението се разля от раменете към гърдите му. Бъб вече не се виждаше през прозореца. Оградата до гробовете беше празна. Не смееше да проговори, защото знаеше, че гласът му ще го предаде.

— По-добре да тръгвам.

— Остани — каза му Илзе, — ако искаш.

— Не, всичко е наред. Благодаря.

— Просто…

— Какво?

— Каквото и да смяташ да правиш, просто не го прави сега. Не и пред всички тези хора.

Той застана до вратата.

— Моля те, Нейтън! Изчакай! Заради мен.

Той излезе от кабинета. Коридорът беше тих. Затвори вратата след себе си и се наведе. Дъфи облиза лицето му и му напомни за деня, в който Кели умря. Тогава му се стори, че в много отношение това беше началото на края. След смъртта ѝ Нейтън не поднови разрешителното си за оръжие, изключи радиото си веднъж завинаги и спря да отговаря на телефонни обаждания, така че Хари му тикна сателитен тракер в ръцете и му нареди да изпраща сигнал всеки ден. Добре съм. Не съм добре.

Нейтън определено не се чувстваше добре тогава. След смъртта на Кели усети, че пръстите му се изплъзват от ръба на пропастта. От години се крепеше, а беше толкова трудно! Сега просто изпитваше безкрайна умора. За първи път усети, че се предава. Не изведнъж и не съвсем доброволно, но малко по малко — ръбът му се изплъзваше сантиметър по сантиметър ден след ден.

И докато той пропадаше, братята му, да ги вземат дяволите, през цялото време са знаели какво се е случило! Нейтън погледна наляво към оживената дневна и вдясно към двора навън. Вече беше пропуснал своя шанс с Кам, да го вземат дяволите, но къде ли беше Бъб? Вратата на кабинета зад гърба му си оставаше затворена. Той си пое дълбоко въздух и се замисли какво му каза Илзе. Заради мен.

Представи си я как продължава да седи зад бюрото и в главата му отново иззвъня предупредително звънче — беше толкова близо и ясно, че го изненада. Видя Илзе как работи до късно вечер след онези дълги и натоварени дни, отбелязани в бележника. Изведнъж разбра какво означават всекидневните отметки в долния ъгъл на страниците.

Досега мислеше, че Лиз е изпратила Хари да му даде сателитния тракер. С двата бутона. Добре съм. Не съм добре. Всяка вечер натискаше само единия, независимо колко силно искаше да натисне другия. Дори не мислеше, че още го следят; никой не го беше споменавал наскоро. Въпреки това натискаше същия бутон всяка вечер, дори само заради себе си. Добре съм. Едно и също съобщение, изпращано от крехък лъч в нощното небе. Съобщението се изстрелваше до сателита, след което се връщаше обратно долу на Земята. Връзка чрез хиляди километри в Космоса. Нейтън остана пред вратата на кабинета, от другата страна на която се намираше Илзе, и за първи път от много дълго време не се почувства сам.