Изгубеният

Глава 12

Дори от разстояние, Нейтън забеляза реакцията на майка си, когато той се появи на алеята с джипа на Камерън. Лиз седеше под дървото до гроба на мъртвия си съпруг и застина при звука на двигателя. Понечи да стане, но отново се отпусна надолу, когато видя, че не Кам, а Нейт слезе от колата.

Той паркира до автомобила на Хари. Не видя следа нито от него, нито от Бъб. Нейтън беше изостанал толкова много от тях, че ги бе изгубил от поглед.

— Ще отида да поговоря с баба ти — каза на Зандър и слезе от джипа.

— Няма проблем. Аз ще съм в стаята си. — Синът му тръгна към къщата, сякаш беше намислил нещо.

Нейтън го изпрати с поглед и отиде при Лиз. Дъфи седеше в краката ѝ.

— Какво каза Глен? — Майка му вдигна поглед. Пак беше плакала.

— Ще ти се обади. Изпраща съболезнованията си.

— Съболезнованията му съдържат ли някакви отговори?

— Не. — Нейтън седна от дясната страна на майка си, защото с лявото ухо тя чуваше слабо. Дъфи се премести до него и отпусна глава на коляното му.

Лиз протегна ръка и Нейт я пое. Видя един стар белег, избледнял с годините. Не му обърна внимание, както обикновено, и погледна новия, който беше разцъфнал отдолу — червен и пресен. Нямаше нужда да пита, защото знаеше, че ѝ бяха отстранили ракови клетки по кожата. Всички имаха такива белези — кой повече, кой по-малко. Всеки бял възрастен в района. Когато в града пристигнеше специалист, винаги се образуваше опашка — хората чакаха реда си, за да им бъдат изрязани или изгорени засегнатите участъци по кожата. И започваха да се надяват, че всичко ще е наред до следващия преглед. Нейтън имаше доста такива белези.

— Това наред ли е? — попита той и посочи белега.

— Така мисля, засега. — Лиз обърна ръката си, за да скрие белега от погледа му. — Но никой не знае.

Някъде наблизо започна да вие динго и двамата се обърнаха по посока на звука.

— Навъртат се наоколо от известно време — каза Лиз. — Стават все по-смели.

Нейтън се поколеба.

— Искаш ли да се опитам да ги довърша?

— Бъб ще се оправи. На него му харесва. Заради парите — добави бързо тя. Съветът плащаше по трийсет долара за всеки скалп на динго, занесен в полицията, където Глен ги броеше и попълваше нужната документация.

Лиз въздъхна.

— Мислиш ли, че Бъб е добре?

Нейтън си спомни как брат му стоеше в тъмнината и препикаваше едно от местата за гробове снощи.

— Не знам. Бъб си е Бъб.

— Не ти ли изглежда по-зле?

— Честно казано, ми се струва същият.

Майка му погледна земята до гроба на Карл.

— Никога не съм предполагала, че Камерън ще бъде погребан тук. Не мога да спра да мисля за някои неща. Какво е трябвало да направя по друг начин.

— Не си го причинявай. Нищо нямаше да се промени.

— Това някак си е още по-зле — поклати глава Лиз. — Ще ми се да не бях отишла да яздя през онази последна сутрин. Но някой трябваше да разходи коня на Софи. Той я хвърли, каза ли ти?

— Спомена, че е паднала.

— Не бях сигурна дали вината е нейна, или на коня. Софи продължава да се подготвя за конните надбягвания тази година, но ще има проблеми, ако не може да го контролира. Помислих си, че трябва да го проверя на по-дълго разстояние, но може би ако не бях излязла… — Майка му млъкна. В очите ѝ имаше сълзи. — Може би трябваше да поговоря сериозно с Камерън. Помниш ли какво си казахте последния път?

Нейтън се опита да си спомни.

— Вероятно, че трябва да поправим някои неща.

— Така ли?

Той видя изражението ѝ и едва не се засмя заради грешката, която бе допуснала.

— Не, нямах това предвид. Някои практически неща. Поправянето на оградите, разделянето на разходите.

— О, разбира се. — Лиз заби поглед в земята. — Стив се обади от клиниката. Ако при аутопсията не открият друга причина за смъртта, освен обезводняване, ще освободят тялото след два дни. Можем да го погребем в сряда.

— На Бъдни вечер? Толкова скоро?

— Или тогава, или трябва да чакаме до Нова година. Илзе ме остави аз да реша, затова им казах, че ще е на Бъдни вечер. Помислих, че ще е по-добре да приключваме. — Лиз извърна подутите си очи към къщата и прозорците на момичетата. — Правилно ли постъпих според теб?

— Да. В случая така е най-добре.

— Тогава ще уведомя съседите.

— Ще дойдат ли? Точно преди Коледа?

— Разбира се, че ще дойдат. — В гласа на Лиз се усещаше остра нотка.

Нейтън не се съмняваше в това. Хората харесваха Камерън, но дори да не беше така, щяха да дойдат на погребението му от уважение, каквото проявяваха към всеки мъртъв. Погребенията бяха сред малкото събития, които можеха да накарат майка му да напусне фермата. Повечето бяха на местни хора, които живееха на един ден път с автомобил, но само преди няколко месеца беше летяла чак до Виктория, за да погребе брат си.

Нейтън не ѝ бе обърнал голямо внимание, когато му се обади, че чичо му се е споминал. Малкълм Дикън, починал от сърдечен пристъп, беше на седемдесет и една години. Нейтън не можеше да се престори, че му пука. Дори не го познаваше. Беше го срещал само веднъж, преди повече от двайсет години, на погребението на собствената му дъщеря. Тримата братя отидоха, защото Лиз ги накара.

— Тя е ваша братовчедка — каза майка им тогава и явно това бе напълно достатъчно.

Карл категорично отказа да ги придружи и остана изумен, че съпругата му не размисли заради него. Лиз и момчетата се качиха на дълъг полет, а после дълги часове пътуваха с кола, за да стигнат до Кивара — някакъв скапан град в глухия край на Виктория, за който Нейтън дори не беше чувал. Още с пристигането им Нейт разбра защо майка му се бе махнала оттам още на осемнайсетия си рожден ден. Градът беше по-голям от Баламара, но в него имаше нещо странно. Мекушавите му жители не правеха нищо друго, освен да се оплакват от времето, докато братята Брайт се разхождаха наоколо по дълги ръкави и се наслаждаваха на хладината.

Четиримата присъстваха на служба в памет на едно момиче, което не познаваха, заобиколени от хора, които никога не бяха виждали. Нейтън знаеше, че братовчедка му е починала на седемнайсет — тя бе само с няколко години по-малка от него — но осъзна колко крехка е тази възраст едва когато видя ковчега ѝ. Пред него седяха две момчета и едно момиче, приблизително на възрастта на покойната. Бяха ококорили невярващо очи. Осемгодишният Бъб пък плака така, сякаш познаваше братовчедка си.

След службата Нейтън, Камерън и Бъб се отделиха на страна, докато майка им разговаряше ледено с брат си за първи път от толкова години насам. Някакъв техен далечен братовчед се размотаваше наоколо през цялото време, като не спираше да се взира в тях с изцъклените очи на алкохолик. Имаше вид на пълен тъпак и Нейтън се радваше, че стои далеч от тях. По-късно глупакът обиди Бъб, затова Нейт и Кам го приклещиха в тоалетната и го сплашиха. Само малко — все пак бяха на погребение и не можеше да се държат като животни — колкото да му държи влага до следващия път. На тръгване майка им поклати глава и измърмори нещо под нос.

— Какво каза? — попита я Нейтън.

— Нищо. Просто трябваше да се отнесем с по-голямо уважение към бедното момиче.

Отпътуваха веднага след края на церемонията. Очевидно Лиз нямаше желание да остава дори една вечер сред хората, с които беше израснала.

Онази година като че ли бе минала под знака на смъртта. След месец извадиха бащата на Нейтън от металните останки на джипа му и го погребаха в дъното на двора си.

След това Лиз повече не се качи на самолет, допреди три месеца, когато заяви, че ще отиде на погребението на брат си. Нейтън остана като ударен от гръм. Той беше изпитал някакво смътно облекчение от смъртта на чичо си и предполагаше, че майка му се бе почувствала по същия начин.

— Защо ще ходиш, за бога? — попита Нейтън.

— Той ми е брат.

— Да, но… — подхвана отново, без да знае как да продължи.

Лиз знаеше за положението на чичо му също толкова, колкото и самият Нейтън. Ако трябваше да бъде честен, смяташе, че сърдечният пристъп го беше довършил, преди съдебната система да го залови.

Не че подробностите имаха някакво значение за Джаки, но тя ликуваше, когато разбра в какво бе обвинен чичо му. И се опита да се възползва от отворилата ѝ се възможност да не пуска Зандър на уговорените посещения с баща му, като се позоваваше на разследването, което течеше, неподходящия пример, който даваше чичото, и други подобни глупости. Нейтън беше принуден да плати трицифрена сума на адвоката си, за да напомни с писмо от шест изречения на Джаки, че трябва да се съобразява с наложените от съда задължения. Така че чичо му можеше да е мъртъв, но това се беше отразило добре на Нейт.

Лиз обаче беше твърдо решена да отиде на погребението, а Нейтън се страхуваше да я остави да пътува сама. Дълго обмисля как да постъпи и накрая, макар и неохотно, ѝ предложи да я придружи. Лиз обаче отговори, че Камерън също поискал да пътува с нея, но тя и на него отказала.

— За бога! — беше добавила Лиз. — Мал не си струваше един самолетен билет, камо ли пък два. Още преди не си струваше, камо ли пък сега.

Последва дълъг спор и накрая все пак Хари я придружи.

— Как беше? — попита го Нейтън по-късно.

— Спокойно — отвърна Хари.

— Много хора ли дойдоха?

— Може да се каже, че бяхме само ние. Но дойдоха две ченгета.

— Официално?

— Не мисля. Единият беше местен, от Кивара. Дружелюбен тип, но в отпуск. Беше малко… — Хари махна с ръка. — … повреден. Имаше още един, висок тип, който каза, че навремето живеел наблизо, но сега се бил установил в Мелбърн. Не каза почти нищо друго, но сякаш беше разгневен от цялата тази история. Мисля, че ченгетата бяха там предимно за да се уверят, че старото копеле наистина е мъртво.

Нейтън подозираше, че майка му отиде поради същата причина.

Сега се сети за Хари и за случката по-рано — възрастният мъж веднага беше намерил скрития път между скалите.

— Кам не е ли споменавал какво го тревожи? — попита майка си той. — Някакви дребни проблеми? С Хари? Или с Бъб?

— Не мисля. Както сам каза, Бъб си е Бъб.

— А с Хари?

Лиз се намръщи.

— Доколкото виждам, всичко с него е наред. Защо?

— Не знам. Нищо конкретно. Просто Хари каза, че Кам може да е бил под напрежение. Зачудих се…

— Какво?

— Не знам. Дали не са се скарали или нещо такова.

— Поне аз не съм чула подобно нещо. — Майка му се намръщи още повече. — Хари е добър човек. Грижи се за семейството ни.

— Знам.

— Тук е още отпреди да се родиш. И винаги е постъпвал почтено с нас, не мислиш ли?

— Да, така е.

— Какво искаш да кажеш тогава?

— Нищо. Забрави.

Настъпи кратко мълчание.

— Добре — отвърна Лиз, но Нейтън видя, че погледът ѝ се стрелна към джипа на Хари.

— Слушай, какво ще стане с дяла от имота на Кам? — попита той, за да смени темата. Думите му прозвучаха по-грубо, отколкото му се искаше, но майка му като че ли не обърна внимание на това.

— Илзе ще наследи всичко. — В гласа ѝ се усещаше известна резервираност. — Не знам как ще се оправи с всекидневните задължения. Ще трябва да решим кой ще управлява фермата в дългосрочен план.

Тя млъкна за момент, сякаш очакваше Нейтън да ѝ предложи някакво решение.

— Предполагам, че можем да наемем управител — продължи Лиз, когато той не го стори.

— Значи няма да е Бъб?

— Не — побърза да отговори майка му. — Ще питам Хари какво е неговото мнение, но лично аз не мисля, че Бъб е подходящ. Двамата с Илзе обаче гледайте да го включвате във всякакви разговори по темата, чу ли?

— Да, разбира се. — Нейтън видя подпрения на къщата велосипед. — Как са момичетата днес? Сутринта изглеждаха малко… — Опита се да намери подходяща дума, но не успя. — Странни.

— Само Бог знае. Трудно ми е да преценя за Софи, но Ло го приема тежко. Тя беше превъзбудена и преди това да се случи. Смята, че къщата е обсебена.

— От какво?

— Не знам. Навярно от работника. Той е обичайният заподозрян наоколо. Всички минахте през тази фаза като деца.

Вятърът задуха в равнината и Нейтън видя спиралата от прах, която се вдигна от земята. Приличаше на привидение.

— Не е трудно да разбера защо внучката ми си мисли така. — Лиз проследи погледа му. — Когато дойдох да живея тук, имаше един работник — истински, жив работник — който твърдеше, че целият район е обитаван от мъртвите деца на заселниците. Онези, които са умрели преждевременно — при раждане, в злополуки или от болести.

„Изборът е голям“, помисли си Нейтън. Смъртността при децата тогава е стигала до небесата. Нито едно бяло дете, родено в града до двайсетте години на XX век, не беше оцеляло.

Очите на Лиз се навлажниха.

— Работникът казваше, че онези, които се загубвали и умирали, пищели най-силно. Майките им щели да чуват плача им до края на живота си. Мислиш ли, че е вярно?

— Че тук има призраци?

— Че майките ще чуват плача на изгубените си деца, носен от вятъра?

— О! — Нейтън се протегна и отново хвана Лиз за ръката. — Не.

Наистина не го мислеше. Ако това беше истина, вятърът така щеше да вие, че прахът никога нямаше да падне на земята.