Изгубеният

Глава 1

В началото Нейтън Брайт не видя нищо, а после пред очите му ненадейно се разкри всичко.

Той изкачи възвишението, като стискаше здраво волана, докато черният път се опитваше да му отнеме контрола от ръцете, и внезапно всичко се появи пред очите му. Виждаше го, но все още ги разделяха цели километри и това му даваше време — прекалено много време — за да осмисли това, което виждаха очите му и което ставаше все по-голямо пред тях. Нейтън извърна глава към спътника си.

„Не поглеждай“, искаше му се да каже, но не го направи. Нямаше смисъл. Гледката привличаше погледа като магнит.

Нейтън спря джипа по-далеч от оградата, отколкото трябваше. Дръпна ръчната спирачка, но остави двигателя и климатика да работят. Те изскърцаха пронизително — несъмнено показваха недоволството си от зимата в Куинсланд.

— Стой в колата — каза той.

— Но…

Нейтън затръшна вратата, преди да чуе края на оплакването. Отиде до оградата, разкъса най-горните телове, покатери се през дупката и прескочи в имота на братята си.

Наблизо, точно до гроба на работника, беше паркиран друг джип. Неговият двигател също работеше, а климатикът му без съмнение бе включен на пълна мощност. Нейтън се насочи натам. Вратата на шофьора се отвори и отвътре излезе най-малкият му брат.

— Здравей — провикна се Бъб2, когато се приближи достатъчно, та да го чуе.

— Здравей.

Срещнаха се до надгробната плоча. Нейтън знаеше, че все някога ще трябва да погледне надолу. Реши да отложи този момент и подхвана разговор.

— Ти кога… — Чу раздвижване зад себе си и размаха пръст. — Слушай! Стой в проклетия джип! — Наложи му се да вика заради разстоянието и гласът му прозвуча по-грубо, отколкото му се искаше. После продължи малко по-меко: — Остани в джипа. — И това не прозвуча по-благо, но поне синът му го послуша.

— Забравих, че Зандър ще е с теб — каза Бъб.

— Аха. — Нейтън изчака вратата на джипа да се затвори. Силуетът на сина му се виждаше през предното стъкло; младежът беше на шестнайсет години — вече по-скоро мъж, отколкото момче. Нейтън се обърна отново към брат си. Поне към този, който стоеше пред него. Средният им брат, Камерън Брайт, лежеше в краката им до надгробната плоча. Слава богу, беше покрит с избеляло платнище.

Нейтън направи нов опит да попита:

— От колко време си тук?

Бъб се замисли, както често правеше, преди да отговори. Очите му бяха леко заслонени от периферията на шапката, а думите излизаха от устата му малко по-бавно от обичайното.

— От снощи, малко преди да се стъмни.

— Чичо Хари няма ли да дойде?

Пак мина време, преди брат му да поклати глава.

— Къде е той? У дома с мама?

— И с Илзе и момичетата — отвърна Бъб. — Предложи да дойде, но му казах, че вече пътуваш насам.

— Постъпил си добре, някой трябва да стои при мама. Ти имаше ли някакви проблеми? — Нейтън най-накрая погледна вързопа в краката си.

Такова нещо със сигурност би привлякло животните, които се хранеха с мърша.

— Имаш предвид кучетата динго?

— Да, мой човек. — Разбира се. Какво друго? Тук животинският свят не беше особено разнообразен.

— Наложи се да произведа няколко изстрела. — Бъб се почеса по ключицата и разкри част от западната звезда на Южния кръст3, татуиран там. — Иначе нямах други проблеми.

— Добре, добре. — Нейтън се изнервяше винаги когато говореше с брат си. Искаше му се Камерън да беше тук, за да успокоява топката, и усети ненадейна остра болка в ребрата, защото осъзна какво се бе случило. Пое си дълбоко въздух, който запари в гърлото и дробовете му. Това, което се случваше сега, беше толкова трудно за всички!

Очите на Бъб бяха зачервени, а лицето — неизбръснато; изглеждаше шокиран. Нейтън предполагаше, че и неговото изглежда така. Двамата с най-малкия му брат си приличаха, но немного. Семейната им прилика се долавяше по-ясно, когато Камерън застанеше в средата, защото той приличаше и на двамата. Беше нещо като мост, при това в много отношения. Бъб изглеждаше изморен и както винаги напоследък, по-възрастен, отколкото си спомняше Нейтън. Деляха ги дванайсет години и Нейтън все още изпитваше лека изненада, че брат му вече наближава трийсетте, а не е в пелени.

Той коленичи до платнището. Беше избеляло от времето и на места изпънато като чаршаф на легло.

— Погледна ли вече?

— Не. Казаха ми да не пипам нищо.

Нейтън не му повярва. Вероятно заради тона му или заради начина, по който беше отпуснат горният край на платнището. Пресегна се и Бъб издаде някакъв гърлен звук.

— Недей, Нейт. Изглежда страшно.

Брат му не можеше да лъже. Нейтън издърпа ръката си и стана.

— Какво му се е случило?

— Не знам. Чух само това, което казаха по радиото.

— Да, аз пропуснах по-голямата част от него. — Нейтън не посмя да погледне Бебчо в очите.

Брат му пристъпи от крак на крак.

— Нали обеща на мама да не го изключваш, мой човек.

Нейтън не отговори и Бъб не продължи да настоява.

Нейтън погледна назад през оградата, към собствената си земя. Видя Зандър, който не спираше да се върти на предната седалка. Цялата изминала седмица обхождаха южната граница; през деня работеха, а през нощта лагеруваха. Вчера вечерта тъкмо прибираха инструментите, когато въздухът завибрира и над главите им прелетя хеликоптер — черна птица на индиговия фон, на който денят се гърчеше в предсмъртни мъки.

— Защо лети толкова късно? — беше попитал Зандър, присвил очи към небето.

Нейтън не му отговори. Нощен полет. Опасен избор и зловещ знак. Нещо не беше наред. Тогава включиха радиото, но вече беше станало прекалено късно.

Нейтън погледна Бъб.

— Виж, чух достатъчно от съобщението. Това обаче не означава, че съм разбрал.

Небръснатата челюст на брат му потрепери. Значи ставаме двама.

— Не знам какво се е случило, мой човек — отвърна той.

— Няма проблем, кажи ми каквото знаеш.

Нейтън се опита да прикрие нетърпението си. Снощи, когато се стъмни, с Бъб бяха провели кратък разговор по радиото и Нейтън беше казал, че ще тръгне към мястото призори. Искаше да му зададе още сто въпроса, но не го беше направил. Не беше посмял да говори по тази свободна честота, която всеки можеше да подслуша.

— Кам кога излезе от къщи? — прикани Нейтън брат си, когато видя, че не знае откъде да започне.

— Хари каза, че онзи ден сутринта. Около осем часа.

— Значи в сряда.

— Да, в сряда. Но аз не съм го виждал, защото излязох във вторник.

— Къде ходи?

— Да проверя двата сондажни кладенеца до северната кошара. Имах планове да лагерувам там и в сряда да потегля към Леманс Хил, за да се срещна с Кам.

— За какво?

— За да поправим комуникационната кула.

Е, Кам щеше да я поправи, помисли си Нейтън. Бъб само щеше да му подава гаечния ключ. И да го кара да се чувства по-сигурен с присъствието си. Леманс Хил се намираше в западния край на имота, на четири часа път с кола от дома му. Щом комуникационната кула там беше излязла от строя, същото трябваше да се е случило и с обхвата на радиото.

— Какво се обърка? — попита Нейтън.

Бъб се беше загледал в платнището.

— Закъснях. Трябваше да се срещнем около един, но се забавих по пътя. Успях да стигна до Леманс едва два часа по-късно.

Нейтън не каза нищо.

— Кам не беше там — продължи Бъб. — Зачудих се дали не си е тръгнал, но кулата все още не беше поправена. Потърсих го по радиостанцията, но явно нямаше обхват. Затова почаках малко, преди да тръгна към пътя. Надявах се да се засечем някъде.

— Но не сте се засекли.

— Не. Продължих да го търся по радиото, но от него нямаше и следа. — Бъб се намръщи. — Шофирах около час, но все още не бях стигнал до пътя, така че спрях. Стъмваше се, нали се сещаш?

Той изгледа Нейтън изпод периферията на шапката си в търсене на успокоение и брат му му кимна.

— Нямало е какво да направиш. — Така си беше. Нощите на Леманс Хил бяха непрогледни като черно покривало. Шофирането в подобен мрак със сигурност щеше да доведе до някакъв инцидент — или да се блъснеш в скала или крава, или да се преобърнеш някъде. Тогава двама от братята му щяха да са покрити с платнище.

— Но си започнал да се тревожиш? — попита Нейтън, макар че можеше да предположи какъв ще е отговорът.

Бъб сви рамене.

— И да, и не. Знаеш какво имам предвид.

— Аха. — Наистина знаеше. Те живееха в земя на крайностите във всяко отношение. Хората или бяха изключително свестни, или крайно нечитави. Почти нямаше златна среда. А и Кам не беше някакъв турист. Той знаеше как да се грижи за себе си, което означаваше, че може да е бил на половин час разстояние на пътя, хванат в капана на мрака и извън обхвата на радиото, но сгушен в палатката си със студена бира от хладилната чанта в багажника си. Или пък не.

— Никой не отговаряше по радиото — продължаваше да разказва Бъб. — Но тъй като по това време на годината там няма жива душа, а и комуникационната кула беше повредена… — Той изсумтя раздразнено.

— Какво направи?

— Тръгнах призори, но пак мина много време, преди някой да отговори.

— Колко?

— Не знам. — Бъб се поколеба. — Навярно половин час, докато стигна до пътя, и още един след това. Но дори тогава ми отговориха само двама от онези идиоти в „Атертън“. Отне им цяла вечност да повикат управителя.

— В „Атертън“ винаги наемат идиоти — каза Нейтън и се замисли за съседната ферма на североизток. Тя се простираше на площ колкото Сидни. И беше, както често обичаше да казва, пренаселена с идиоти, но въпреки това беше най-добрият шанс на хората по тези места да се свържат с когото и да било. — Значи те са вдигнали тревогата?

— Да, но вече бяха… — Бъб млъкна.

Вече са били изминали двайсет и четири часа, откакто някой бе видял или чул брат им, изчисли Нейтън. Издирването вече беше навлязло в критичната си фаза още преди дори да бе започнало. Според протокола всяка съседна ферма трябваше да бъде уведомена — „Всички на палубата!“, тъй да се каже. Предвид разстоянията обаче, понякога минаваше много време, преди „всички“ да стигнат до палубата.

— Пилотът ли го е забелязал?

— Да — отвърна Бъб. — Най-накрая.

— Познаваш ли го?

— Не, той е работник, иначе живее в Аделаида. Работи в „Атертън“ по време на сезона — да, според мен засажда земята. Някакво ченге се свързало с него по радиото и му наредило да прелети над района и да огледа пътищата.

— Глен?

— Не, друг е бил. Вероятно някой диспечер от полицията.

— Ясно — отвърна Нейтън. Цяло чудо бе, че пилотът беше забелязал Камерън, защото гробът на работника се намираше на двеста километра от Леманс Хил и основния район на претърсване. — Кога се обади?

— Следобед, така че повечето хора още не бяха стигнали до Леманс Хил. В общи линии продължавахме да търсим само двамата с Хари, но понеже аз бях един час по-близо от него, веднага тръгнах.

— И със сигурност Кам вече е бил мъртъв?

— Така каза пилотът. Според него е бил мъртъв от няколко часа. Въпреки това ченгето го накарало да огледа тялото и да му докладва по радиото. — Бъб се намръщи. — Пристигнах малко преди залез. Човекът беше покрил Кам, както му било наредено, но искаше да тръгне, докато е още светло, а не да замръква тук.

И правилно, помисли си Нейтън. На негово място той също нямаше да иска да остане. Домъчня му, че тази задача бе паднала върху плещите на Бъб.

— Щом с Кам е трябвало да се срещнете на Леманс Хил, тогава какво е търсил тук?

— Не знам. Хари каза, че в бележника е записал, че ще ходи на хълма.

— Някъде другаде?

— Хари не спомена.

Нейтън се замисли за бележника. Знаеше точно къде стои — до телефона, до задната врата на къщата, която някога беше собственост на баща им, но после я наследи Камерън. Докато растеше, самият Нейтън също много често беше записвал ангажиментите си в него. Но и много пъти си беше спестявал писането — когато забравеше или не му се пишеше, или не искаше никой да разбере къде отива, или пък не можеше да намери химикалка.

Усети колко е горещо, когато вратът му се нагря, и погледна часовника си. Дигиталните цифри бяха покрити с фин червен прах и той го избърса с палец.

— Кога ще дойдат? — Имаше предвид полицая и лекаря — просто двама души, които не работеха в екип, а независимо един от друг.

— Не съм сигурен, но вече са тръгнали насам.

Това, естествено, не означаваше, че ще пристигнат скоро. Нейтън погледна отново платнището. Следите в пръстта.

— Изглеждаше ли така, сякаш е бил ранен?

— Не мисля. Поне не видях да има някакви наранявания. Стори ми се, че е бил слънчасал и жаден. — Бъб наведе глава и с върха на обувката си докосна очертания в пръстта кръг. Нито единият, нито другият каза нещо за него. Знаеха какво означава. Бяха виждали подобни следи, оставени от умиращи животни. На Нейтън му хрумна нещо и той се огледа наоколо.

— Къде са вещите му?

— Шапката е под платнището. Нямаше друго.

— Как така?

— Пилотът е намерил само това. Наредили са му да поогледа и да направи няколко снимки. Явно не е видял нищо друго.

— Но… — Нейтън отново огледа земята. — Не е носил нищо със себе си? Дори празна бутилка за вода?

— Не мисля.

— Хубаво ли огледа?

— Можеш да се увериш сам, мой човек. Имаш очи.

— Но…

— Не разбра ли, че не знам? Нямам отговори. Престани да ме разпитваш!

— Добре, добре. — Нейтън си пое дълбоко въздух. — Но мислех, че пилотът е намерил джипа?

— Така е.

— Къде е тогава? — Вече не се опитваше да скрие раздразнението си. Кравите имат повече акъл от проклетия Бъб, казваше баща им.

— Близо до пътя.

Нейтън го изгледа.

— Кой път?

— Колко пътища има? Нашият. От тази страна на междата, малко на север от твоя решетъчен мост4. Господи, всичко това беше обявено по радиото, мой човек!

— Не може да бъде. Дотам са десет километра.

— Бих казал осем, но добре.

Настъпи дълго мълчание. Слънцето се беше издигнало високо, а малката сянка, която надгробната плоча хвърляше, скоро щеше да изчезне съвсем.

— Значи Кам е зарязал джипа си? — попита Нейтън и му се стори, че земята под краката му се накланя, макар и едва доловимо. Видя изражението на брат си и поклати глава. — Съжалявам, знам, че не знаеш, просто…

Погледна покрай него към дългия спокоен хоризонт. Единственото нещо, което се движеше тук, бяха гърдите на Бъб — с всяко негово вдишване и издишване те се повдигаха и отпускаха.

— Ходи ли до джипа? — попита най-накрая Нейтън.

— Не.

„Този път казва истината“, помисли си той и погледна над рамото му. Тъмният силует на Зандър бе приведен на седалката.

— Да вървим.