Изгубеният

Глава 31

— Какво искаш да ти кажа, приятелю? Че Камерън е нападнал туристка на пясъчните дюни, след като двамата са се напили на парти?

Погледът на Стив беше хладен и нетрепващ и на Нейтън му беше трудно да го гледа в очите.

— Не. Господи, не знам!

Той прокара ръка през косата си и си пое дълбоко въздух. Стана му задушно. Беше открил лекаря в дневната и го хвана за ръката. Забеляза, че Лиз го изгледа с искрица надежда в очите, когато безмълвно поведе Стив към верандата и после го дръпна встрани от къщата, за да поговорят на спокойствие. Разговорът обаче се оказа изключително труден.

— Просто искам да знам какво се е случило — продължи Нейтън.

— Не знам, приятелю. Не, слушай… — Стив вдигна пръст, за да го накара да млъкне. — Ще ти кажа точно онова, което казах на Илзе по-рано — предполагам, не е съвпадение, че и двамата ме питате за това, но не знам повече за онази вечер от когото и да е другиго.

Нейт изсумтя.

— Но по онова време…

— Да, по онова време си имах мнение, както всички останали — отвърна Стив.

— Точно това те питам.

— Важно е да разбереш, че…

— Разбирам. Давай направо.

Стив примижа на силната следобедна светлина. В далечината се виждаха гробовете — един стар и един току-що изкопан. Лекарят прокара език по зъбите си.

— Джена имаше леки синини от вътрешната страна на бедрата. И още една над лакътя. Ето тук. — Той докосна мястото под мишницата си. — Нямаше разкъсвания и рани, но дори да имаше, те също нямаше да са категорично доказателство.

— Но е изглеждало като какво…? — Устата на Нейтън беше суха и сякаш пълна с песъчинки. — Като следи от грубост?

— Възможно е. Или просто от непохватност. Липса на опит дори. В някои ситуации на някои хора им остават синини, а на други — не. — Стив стисна устни. — Но точно това се опитвам да ти кажа. Във физическо отношение не беше възможно да се направи категорично заключение. Точно това съмнение помогна на Камерън.

Нейтън се надяваше да изпита облекчение, но това не се случи. Той премести тежестта си върху другия крак. Забеляза някакво раздвижване в предната част на къщата. Някакъв човек си тръгваше. Обърна се отново към Стив.

— Какво друго откри?

— Честно казано, нищо. Оставаше само нейната дума срещу неговата. — Лекарят видя как още няколко души излязоха навън и засенчиха очи на слънцето. — Гаджето ѝ — един много кротък англичанин — я беше убедило да дойде. Знам, че според повечето хора го е направил, защото е бил ядосан, но според мен не беше заради това. Той се тревожеше за нея, дори беше малко изплашен. Сякаш не знаеше какво да прави. Навярно наистина не знаеше — доколкото помня, учеше ботаника или нещо подобно. Спомням си го как примигваше насреща ми иззад очилата си, сякаш аз можех да оправя всичко. — Стив поклати глава. — Мисля, че отскоро бяха заедно. Както и да е, той изчака отвън, докато двамата с Джена разговаряхме, така че не чу какво ми каза тя.

— И какво ти каза тя?

— Вече знаеш. Чувал си историята. Напила се и започнала да флиртува с това хлапе, защото се чувствала отегчена, не познавала никого и била ядосана, че приятелят ѝ останал във фермата, вместо да дойде на партито. Камерън беше млад. — Стив се намръщи при спомена. — Джена ми каза, че го сметнала за безобиден. Всичко било просто за забавление, за да минава времето. А и имало много хора наоколо, така че се чувствала в безопасност. Спомням си много добре, че ми каза точно това.

Тълпата пред къщата се увеличаваше. Нейтън чуваше затръшването на врати на автомобили и запалени двигатели, но не погледна към тях. Продължи да слуша внимателно лекаря.

— След това Камерън предложил да я закара в града. — Сега гласът на Стив беше станал по-мрачен. — Джена била пила — тя ми призна. Чувствала се леко замаяна. Очевидно си е помислила, че я води до джипа си, но изведнъж осъзнала, че са сами на дюните. Той започнал да я целува, продължил онова, което започнали пред лагерния огън. Джена поискала да спре.

Стив погледна Нейтън.

— Камерън обаче не спрял. Знам, че тогава е бил само на седемнайсет, но не е бил дете, поне не във физическо отношение.

Нейтън си спомни телето, което се съпротивляваше под него. Коляно на правилното място, лакът. Лек натиск. Съпротивата можеше да се преодолее.

— Джена не е успяла да му се измъкне?

— Честно казано, може да не се е опитвала. Каза, че застинала. Мисля, че се срамуваше от себе си, но това всъщност е честа реакция. Както и да е, тя е била съвсем сама в мрака с някакъв едър и настоятелен младеж. — Стив погледна Нейтън. — Една жена може да реши, че е в неин интерес да се съгласи на нещо, но човек има избор само ако му се предложи истинска алтернатива. Иначе става въпрос за манипулация и възползване. — Той сви рамене. — Това си е изнасилване.

Нейт се замисли за Кейти. Било ѝ е по-лесно да каже „да“, отколкото „не“.

Стив не откъсваше поглед от него.

— Съжалявам. Знам, че ти е трудно да чуеш това.

Вятърът довя нечий шумен и гърлен смях. Този път Нейтън погледна откъде идва. Гостите бяха започнали да излизат на групи. Видя Мелани, чиято лъскава коса блестеше в червеникавозлатисто на слънцето. Тя срещна погледа му и му помаха.

— Тръгвам си — провикна се и посочи към хубав ланд крузър, в който двама от гостите от „Атертън“ вече се качваха. — Радвам се, че те видях.

— Аз също.

Мелани му се усмихна отново и той изведнъж си я спомни като по-млада — как отпиваше от питието си под нощното небе. Запита се дали и тя е била на партито на пясъчните дюни през онази вечер. Не си спомняше. Осъзна, че все още чака да ѝ отговори, и си прочисти гърлото.

— Може би ще се видим пак.

— Надявам се. — Тя изглеждаше доволна; помаха му още веднъж и притича до джипа.

Нейтън се обърна към Стив, който все още наблюдаваше Мелани.

— Трябва да ѝ се обадиш — каза той. — Тя ще ти помогне много повече, отколкото всичко, което мога да ти изпиша.

— Всички ми го повтарят. — Нейтън махна нетърпеливо с ръка. — Слушай, ако Джена е била толкова изплашена, защо е позволила на Кам да я откара в града след случилото се?

— Колко километра са от дюните до града?

— Дванайсет.

— Доста дълъг път да вървиш през нощта, когато си разстроен и сам.

— Можела е да помоли някого другиго.

— Мислех, че не познава никого.

Нейтън не отговори. Така беше. Джена познаваше само Джаки, която си беше тръгнала по-рано с него. Представи си Кам и Джена, които пътуват към града. Как спират пред кръчмата, където ги видял Роб, собственикът.

— Роб е видял Джена да целува Кам в джипа — каза най-накрая той.

— Наистина ли? — Стив го изгледа внимателно. — Или е видял Камерън да целува Джена, а тя му е позволила, за да я пусне да излезе?

— Господи, Стив, откъде да знам?

— Не знаеш. Точно както не знам и аз. Роб, който е гледал през прозореца на кръчмата си, също не е знаел. Както вече ти казах, мога да ти кажа само какво мисля.

Нейтън се намръщи. Забеляза Хари сред гостите; стоеше до Лиз. Тя се държеше за него като удавник за сламка, докато хората минаваха покрай нея, за да стиснат ръката ѝ и да я прегърнат. Мнозина махаха и казваха „довиждане“. Хари улови погледа му и му махна да се приближи. Нейтън не му обърна внимание.

— Джена не е казала веднага какво се е случило — рече на Стив и се изненада от отбранителната нотка в гласа си. — Не си е направила услуга, като се е преструвала, че всичко е наред.

Лекарят едва не се усмихна, но се спря навреме.

— Какво? — настоя да научи Нейтън.

— Просто ми се струва невероятно, че го казваш точно ти — отвърна Стив. — Нейтън, хората се преструват пред себе си, че всичко е наред, през цялото време. Всеки ден, година след година.

Той посочи към разотиващите се гости, които се потяха в прашните си погребални дрехи. Очакваха ги часове шофиране.

— Животът тук е труден. Всички се опитваме да го живеем по възможно най-добрия начин. Но тук няма нито един човек, който да не се самозаблуждава за нещо, повярвай ми.

Главата на Илзе се показа сред гостите. Няколко кичура бяха полепнали по горещото ѝ лице. Стив спря поглед на нея за миг и си пое въздух, като че ли искаше да каже нещо. Но само изпусна въздуха от дробовете си. Отново се обърна към Нейтън.

— В това отношение ти си един от хората, които са най-зле. Толкова си зле, че се страхуваш да си признаеш колко се е влошила ситуацията, а камо ли да го признаеш пред майка си или сина си. Между другото, и двамата ме помолиха да поговоря с теб и да ти запазя час.

— Знам. Добре.

— Наистина? Ще дойдеш ли? Без да възразяваш?

Нейтън поклати глава. Знаеше, че някъде по пътя беше прекрачил една граница — може би през последните няколко часа или през последните няколко години — и изведнъж тази граница му се стори много, много далеч назад. Вече не искаше да е сам от другата ѝ страна. Надяваше се да намери обратния път.

Още хора излязоха от къщата. Саймън беше с тях. Кейти ги следваше на няколко крачки. Държаха се на леко разстояние и един от друг, и от гостите. От време на време Кейти поглеждаше Саймън объркано, сякаш се опитваше да разбере нещо. Не се обърна нито веднъж към Илзе, която обикаляше от група на група и изглеждаше смазана.

— Ако навремето бяха разрешили случая, нещата щяха да се развият по-добре за всички ни — продължи Нейтън. Гробовете в другия край на двора бяха тихи и самотни. Нямаше никой край тях. Живите се бяха отделили от мъртвите. — Включително за Кам.

Стив кимна.

— Понякога си мисля, че трябваше да насърча Джена веднага да подаде официално оплакване. Но тук беше първото ми назначение. Бях млад и нямах опит. Сега бих постъпил по различен начин, но по онова време дадох всичко от себе си. Джена каза, че трябва да си помисли, и аз сметнах, че съм длъжен да уважа решението ѝ. След няколко дни напусна града, така че проблемът си замина с нея. — Стив сви рамене. — Но ти знаеш много по-добре от мен какви са причините за това.

Нейтън се намръщи.

— За какво говориш? Не знам защо е решила да си тръгне.

Сега беше ред на Стив да се намръщи.

— Така ли?

— Разбира се. Откъде бих могъл да знам?

Последните гости се качваха в автомобилите си. Сбогуването с Камерън беше към своя край.

— Може би си мислиш, че не знаеш, Нейтън. — Стив погледна целенасочено към другия край на двора и към двата гроба под евкалипта. — Но не можеш ли да предположиш?

Нейт отвори уста да се възпротиви, но се спря, когато отнякъде чу затръшването на врата на кола. И още една. Затвори бавно уста.

Преди двайсет и три години стоеше в същия този двор, недалеч от мястото, което Стив гледаше сега. Тогава, когато нямаше изкопани гробове, двамата със седемгодишния Бъб бяха играли с една бухалка за крикет до оградата. Бъб тренираше удари, а Нейтън му хвърляше топката.

Вече беше изминал цял ден от ужасното телефонно обаждане на градския сержант. Цял ден от изправянето на навъсените Нейтън и Камерън до стената в коридора, където трябваше да отговарят на въпросите на баща си. Цял ден, откакто Нейт се поколеба, преди да защити Кам, и цял ден, откакто брат му не му бе проговорил.

Когато забеляза мръсния джип на Карл Брайт да ръмжи по алеята, преди да спре пред къщата, Нейтън остави топката за крикет да прелети покрай него. Той продължи да се бави и да стои на разстояние от баща си, както правеше винаги когато имаше избор. Карл беше прекарал почти целия ден извън къщата. Това не беше необичайно. Нито пък фактът, че не беше записал в бележника къде ще ходи. Наежи се и затръшна толкова силно вратата на джипа, че той се разтресе.

Камерън излезе от къщата.

На Нейтън му се прииска да изсвири силно — предупредителния сигнал, който двамата си бяха създали още преди години. Внимавай, татко идва. Не го направи. Не беше сигурен какво ще се случи и — ако беше възможно — не искаше Бъб да става свидетел. Вместо това хвърли топката за крикет във въздуха и я удари с бухалката така, че да я запрати на голямо разстояние в другата посока. Бъб хукна след нея, като ругаеше и мрънкаше.

Така или иначе вече беше късно за предупреждение. Нейтън го разбра, когато се обърна. Камерън беше видял баща им, който вървеше по алеята към него. Карл също го беше забелязал. Камерън стоеше на място. И тогава, вместо да се обърне и да се скрие в голямата им къща, той слезе по дървените стъпала и изчака баща си. Карл Брайт се доближи до средния си син и едва забави крачка. Мина покрай него, като обърна глава само веднъж. И преди да се скрие в къщата, Карл кимна рязко на Камерън.

Свършено е.