Изгубеният

Глава 15

Карл Брайт беше затворил телефона, обзет от най-страховития си гняв. Беше го обладала добре познатата леденостудена ярост, която го правеше напълно непредсказуем и от която Нейтън стъпваше на пръсти около него. Той беше повикал двамата си по-големи синове.

— Вие двамата. Елате тук.

Нейтън и Камерън бяха изпълнили заповедта на баща си на мига. Бяха застанали с гръб до стената, докато Карл сочеше телефона. Когато им бе заговорил, гласът му им се бе сторил още по-страшен заради мекотата в него.

— Какви глупости чувам за някакво момиче?

Потопен в спомена, Нейтън се загледа в пътя. Бъб го наблюдаваше от съседната седалка, а Зандър се бе навел между тях. Опита се да прогони старото чувство, което пропълзяваше в него, но не успя напълно.

— Очевидно слуховете от партито бяха започнали да се разпространяват — продължи Нейтън. — Приятелят на Джена разбрал какво е станало между нея и Кам и както сами можете да се сетите, не беше никак доволен. — Нейтън млъкна за минута. — Първото, което направили, било да отидат в болницата в града…

Там Джена разговаряла с младия Стив Фицджералд, тогава значително по-невинен, докато навлизаше в първата работа в живота си — назначението в Баламара. След това двамата с приятеля ѝ прекосили улицата и отишли в полицейския участък, където над чаша чай поговорили с тогавашния сержант. Не бил Глен, а друго ченге, което донякъде приличало на него. След като си тръгнали, полицаят се обадил във фермата на Брайт като услуга на един местен към друг. Нейтън все още помнеше изражението на Лиз, когато бе научила какво се е случило — на него бяха изписани нюансите само на две емоции: ужас и отказ да повярва.

— Какво е казала тази Джена на полицията? — попита Зандър.

— Че не е искала да прави секс с Камерън, но била прекалено пияна, за да го спре — отговори Нейтън.

В колата настъпи неловко мълчание.

— Казала е, че чичо Кам я е изнасилил? — изуми се синът му.

— Мисля, че тази дума не беше изречена на глас. Тогавашното ченге мислело, че Джена не е използвала подобно определение.

Лиз беше настояла веднага да откара Камерън в града, за да поговори със Стив Фицджералд и сержанта — дори със самата Джена, ако имаха тази възможност — за да се изчисти цялата тази каша. Карл не ѝ бе позволил. Момчето няма да играе по свирката на някаква надута кучка, която не знае какво иска, чу ли? Камерън беше блед като платно през цялото време. Никой не го попита какво иска той.

— Версията на Джена се беше разпространила из града точно за пет минути. Но… — Нейтън млъкна. Не отделяше поглед от прашния път. — Но много от нас бяха на онова парти. Видяхме какво се случи. Аз го видях и майка ти го видя, Зандър. Всички, които бяхме там, казахме едно и също.

До края на онзи ден дори хората, които не бяха присъствали на партито, смятаха, че са видели с очите си какво е станало. Все пак Джена беше с цели три години по-голяма от Камерън — едно хлапе, което беше в проклета училищна ваканция, за бога! Тя бе тикала алкохол в ръцете му цяла вечер, макар че, технически погледнато, той не беше достатъчно голям, за да пие. Освен това на партито присъстваха много момичета — разумни местни момичета, които не се поддаваха на глупостите на местните идиоти — така че, ако Джена не беше искала нещо да се случи с Камерън зад дюните, трябваше просто да извика и всичко щеше да бъде наред. Та тя дори му позволи да я закара в града след това. Ако ставаше въпрос за някое друго от тукашните момчета, тогава да, може би някой щеше да се усъмни. Но не и в Кам Брайт. Той беше едва хлапе, при това от добрите. Дори не беше достатъчно голям, за да знае какво изобщо прави там.

Нейтън стигна до един завой и джипът се разтресе, когато гумите минаха през неравен участък.

— Отваряй си очите — предупреди го Бъб. — Някъде тук спуках двете гуми онзи ден.

— Тук? — Нейтън вече можеше да различи върха на Леманс Хил в далечината. Погледна брат си. — Мислех, че си идвал от северното пасище, за да се срещнеш с Кам?

Минаха през дупка и той се принуди да върне поглед към пътя, когато целият джип се разтресе отново.

— Пътят беше прекалено песъчлив — обясни Бъб. — Наложи се да заобиколя. Има опасни участъци отпред, ще те предупредя, ако ги видя навреме.

Нейтън се опитваше да прецени къде точно брат му се беше включил в този път, когато Зандър го попита:

— Какво стана, след като Джена говори с полицията?

Той се замисли.

— Всъщност нищо.

— Нищо ли?

— Не. Искам да кажа, че един-два дни ни беше много напрегнато. Татко не беше никак доволен.

Карл Брайт нямаше нищо против да обижда синовете си, но никак не му харесваше някой друг да говори гадни работи за тях. Особено ако ставаше въпрос за Камерън.

— Но всичко утихна още преди да е започнало — обобщи Нейтън.

— Какво? Просто ей така? — намръщи се Зандър.

— Да, очевидно приятелят на Джена се беше успокоил. Джаки ми каза, че двамата отишли при баща ѝ, казали му, че мислили доста и искали да продължат, без да обръщат поглед към миналото. Дали му молбите си за напускане. На следващия ден си събрали багажа и заминали. И така свърши всичко.

Цветът на лицето на Камерън постепенно се беше възвърнал през следващата седмица. Срещу него не беше отправено официално оплакване и полицейското му досие бе останало неопетнено — факт, с който малко хора наоколо можеха да се похвалят. А и така беше честно, както се съгласиха всички. Нямаше да е справедливо добро хлапе като него да опропасти живота си заради някаква пияна туристка, която в махмурлука си се беше разкаяла за взетото решение.

Зандър се отпусна на седалката.

— И повече не е чул нищо за Джена?

— Поне аз не знам.

— Тогава защо сега се появява пак?

— Да, уместен въпрос.

„Както винаги, Камерън се е подготвил повече от необходимото“, помисли си Нейтън, докато стоеше на върха на Леманс Хил. Успяха да стигнат дотук с четири здрави гуми. Когато почвата стана по-песъчлива, двамата с Бъб слязоха от джипа и малко ги изпуснаха, за да не затънат. След това се изкачиха до върха и огледаха комуникационната кула, като присвиваха очи срещу слънцето.

Нейтън разбра почти веднага, че нямат нужда от инструкциите, които Кам беше разпечатал, преди да излезе от къщи в предпоследната сутрин от живота си, нито пък от по-голямата част от инструментите и оборудването, които беше събрал. Кулата на върха на Леманс Хил не беше сериозно повредена, а просто беше станала жертва на жестоките атмосферни условия. Трябваше само да я почистят добре от пясъка и да вържат няколко нови кабела. Работата въобще не беше за двама души, още по-малко пък за трима, така че, докато Нейтън работеше, синът му и брат му го гледаха.

— Подай ми онази малка отвертка, Бъб — каза той един час по-късно.

Не последва реакция. Брат му стоеше с гръб към пустинята, със скръстени ръце, и се взираше в тяхната земя. Зандър чакаше в джипа да му кажат да изпробва радиото.

— Бъб? Подай ми онази отвертка ей там.

— Извинявай — рече брат му и му я подаде. — Бях се замислил за нещо.

— Така ли? — Нейтън се намръщи, когато един порив на вятъра напълни устата му с песъчинки.

— Трябваше да се прибера по-рано.

— Защо го казваш, приятелю? — Нейт се изправи.

Бъб взе един малък камък и си поигра с него, преди да го хвърли надолу по хълма. Той се търкаля доста дълго време, без да срещне никакво препятствие по пътя си. Леманс Хил не беше особено висок, но предлагаше добра гледка. Оттук пасищата блестяха в червено и зелено. Нейтън успя да види далечните сенки на някакво стадо. Животните изглеждаха съвсем мънички. В другата посока, на запад, беше спокойно. Пустинята, с идеалните си вълнички в пясъка, изглеждаше девствена. Той толкова често виждаше такива пейзажи и по толкова различни начини, че през повечето време не им обръщаше внимание, но понякога, на правилната светлина, дъхът му направо спираше.

— Не трябваше да чакам Кам толкова дълго. Седях в джипа цяла вечност. — Бъб присви очи, все още загледан в далечината. Освен странното трептене на някаква сянка, нямаше почти никакво друго раздвижване. — Не знам защо го направих. Оттук се вижда съвсем ясно, че никой не идва.

„Така е“, каза си Нейтън. Автомобилите лесно се забелязваха.

— Вината не е твоя, приятелю — отвърна най-накрая той. — Знаеш, че е възможно да е паркирал другаде или да е идвал от друга посока.

— Да, така е. Но дори да не го виждаш, понякога можеш да го усетиш, не мислиш ли? — попита Бъб. — Когато някой е наблизо?

Нейтън кимна. Понякога. Например.

— Е, направо полудявам. Ако бях тръгнал навреме и бях стигнал до пътя, преди да се стъмни, можех да вдигна тревогата по-рано. Вероятно нямаше да е прекалено късно. — Брат му сведе поглед.

Зандър ги наблюдаваше, но беше прекалено далеч, за да ги чува какво си говорят.

— Аз също щях да го изчакам — каза най-накрая Нейтън.

— Така ли? — Бъб се хвана за тази сламка.

— Да. — Истина беше. — Щом сте се разбрали да се срещнете тук, значи е трябвало да се чакате тук. Няма нищо нередно в това.

Брат му не отговори веднага.

— Бях му ядосан. Затова се забавих толкова. — Той избегна погледа на Нейтън. — Помислих си, че е затънал някъде или е спукал гума като мен. Реших да го оставя да се поизпоти известно време.

— Защо?

— Глупаво е. Сърдех се за нищо. — Бъб въздъхна. — Обмислях дали догодина да не се преместя да живея в Дълстървил. Да ловя кенгура.

— Така ли? — Нейт се изненада. Никога не му беше хрумвало дори, че един ден брат му може да иска да напусне семейния имот.

— Да, обмислях тази възможност. Защо не? — Бъб звучеше отбранително.

Нейтън си каза, че няма причина брат му да не обмисля нещо подобно. Ловът на кенгура навярно щеше да бъде добър вариант за него, а и беше основният отрасъл в Дълстървил, така че щеше да има много работа. Самият той беше минавал през малкия град в пустошта на няколко пъти, когато пътуваше на изток. Беше виждал модифицираните пикапи, паркирани и готови за нощната работа, с техните прожектори и поставки за пушките, монтирани направо на вратите, за да могат да стрелят през отворените прозорци. Труповете прибираха в големи клетки с прътове в каросерията. В края на града се намираше събирателният пункт, в който убитите животни се превръщаха в пари в брой за ловците, в храна за домашните любимци и кожени продукти за потребителите. Това си беше добро препитание.

— Ще го направиш ли? — попита Нейтън.

Бъб поклати глава.

— Кам смяташе, че е глупаво. Каза, че трябва да остана тук и да се съсредоточа върху работата.

— Е, и? Ти не се нуждаеш от неговото позволение.

— Но ми трябват пари. Имам предвид, в брой. А не такива, които са вложени в проклетия имот. Трябва да си купя оборудване, да модифицирам ланд крузъра. Ще ми трябва място, където да живея. Ей такива неща. — Брат му присви очи срещу слънцето. Не беше лесно да се отгатне изражението му. — Не исках нищо, което не е мое. Просто исках да получа част от парите — от своите пари — от това място.

— Камерън ти е отказал, така ли?

— Не направо. Но искаше да премисля. Да говорим пак догодина. Да се уверя, че постъпвам правилно.

— На мен ми звучи разумно.

— Иначе как ти се струва идеята? — Бъб като че ли искрено се интересуваше от мнението на Нейтън.

— На мен ли? Не знам, приятелю.

Интересите на Кам и Бъб може и да не съвпадаха, но Кам беше постъпил правилно, като накара Бъб да помисли още малко.

— Зависи — продължи Нейтън, — но във всички случаи не трябва да прибързваш. Виж ме мен — аз продадох само част от своя дял, но пак затънах до гуша в лайна.

— Да, май си прав.

Бъб посърна и Нейтън се почувства зле. Ако трябваше да бъде честен, от брат му щеше да излезе отличен ловец на кенгура.

— Виж — каза накрая той, — планът ти не звучи никак зле.

— Нали? Е, кажи го на Кам. — Настъпи неловко мълчание, след което Бъб сви рамене. — Щеше да е хубаво така или иначе. Ти някога обмислял ли си подобен вариант? Да вадиш пари, без да си даваш много зор?

— Не, това не е за мен.

— Не ти е стискало ли?

— Нещо подобно. — Нейтън се опита да запази спокоен тон. — Бездруго вече нямам разрешително за оръжие.

— Я почакай! — Бъб се ококори насреща му видимо изумен. — Вече нямаш разрешително за оръжие?

— Нямам.

— Защо?

— Изтече.

— Ти шегуваш ли се, приятелю? Кога?

— Не знам. Преди няколко месеца.

Всъщност преди малко повече от шест. Нейтън усети, че нещо започва да се променя у него, след като кучето му Кели умря. Стив му се беше обадил по телефона от клиниката и го накара да попълни формуляра с всички онези въпроси как се чувства и подобни. Нейтън смекчи отговорите си, но след това Глен и Стив започнаха, уж съвсем случайно, да наобикалят имота му през две седмици.

Направо ги съжаляваше — биеха целия този път само за да го проверят, а пред него си измисляха много наивни извинения, на които той нямаше как да повярва. И когато разрешителното му за оръжие изтече, Нейтън не го поднови, за да ги успокои; или поне така си казваше.

Мислеше си, че разполагат с някакъв списък за наблюдение в чекмеджетата си, в който присъства и неговото име. Навярно беше даже най-отгоре. Така или иначе в ситуация като неговата едва ли беше препоръчително да има свободен достъп до оръжия и това със сигурност тревожеше Глен и Стив. Затова предаде оръжията си на Глен. Сега вратичката на оръжейния му шкаф зееше отворена и всеки път, когато минеше покрай нея, се озоваваше пред празните рафтове.

Нейтън погледна сина си, който беше в джипа.

— Слушай, не казвай на Зандър. Понякога си мисли разни неща.

Бъб продължаваше да се кокори насреща му, сякаш брат му току-що му беше споделил, че си е отрязал дясната ръка и я е изгубил някъде. Зандър забеляза изражението му и извика нещо през прозореца. Вятърът отнесе думите му.

— Какво каза, приятелю? — изкрещя в отговор Нейтън.

Вратата на джипа се отвори и синът му отиде при тях.

— Какво има? — попита момчето.

— Нищо. Ти добре ли си?

— Предполагам. Слушай, защо Джена не е казала нищо на мама — попита Зандър с тон, който предполагаше, че е мислил по темата през последния един час, — когато са се прибирали заедно на следващия ден?

Младежът изглеждаше разстроен. Когато беше на пет години, чичо му Кам му подари пони на име Господин Тъпс. Доведоха го със сламена шапка с дупки за ушите и Зандър поруменя от щастие. След това месеци наред се обаждаше на чичо си всяка седмица, за да му се хвали какво бил направил Господин Тъпс.

— Аха — отвърна Нейтън. — Хората си задаваха същия въпрос.

Джена и Джаки бяха пътували сами в джипа близо три часа. Джена очевидно беше мълчала, но същото бе направила и Джаки, която се чувстваше малко изморена и с махмурлук, доколкото си спомняше Нейтън.

— Мама щеше да ѝ помогне.

— Всеки щеше да ѝ помогне, приятелче. Ние не сме чудовища.

— Нямах предвид…

— Да, знам. Разбира се, че майка ти щеше да ѝ помогне. Ако ѝ беше казала нещо.

Нейтън беше наясно, че не ставаше въпрос само за това. След случилото се на дюните Камерън бе предложил на Джена да я закара обратно в града и тя бе приела. Нейтън осъзнаваше, че навярно не бе имала много възможности по това време на нощта, но когато Кам спрял пред кръчмата, управителят видял двама души, наведени един над друг на седалките, да се целуват на светлината от лампичките в джипа. След това Джена слязла и тръгнала в тъмното към общежитието.

— Изглеждаше си наред, приятелю — беше казал по-късно управителят на кръчмата на всеки, който го беше попитал. — Въобще нямаше вид на разтревожена.

— И Джена не е казала нищо на никого през онази сутрин, докато все още е била в града? — попита Зандър, който не звучеше особено убеден.

— Не.

Това забавяне беше повлияло на общественото мнение повече от всичко друго — повече от добрия нрав на Камерън, повече от уверенията какво всеки бил или не бил видял на партито. На сутринта след партито Джена беше отишла в пекарната да пие кафе, докато чакала Джаки. Точно срещу нея се намираше полицейският участък, а в края на улицата беше клиниката. Тя не беше влязла нито в едното, нито в другото място.

— Доколкото ми е известно, не казала и дума, докато приятелят ѝ не чул историите, които се носеха за партито. — Нейтън изтри ръцете си в ризата и кимна към джипа. — Върви да провериш радиото. Виж дали работи.

— Много е странно, че Джена съвсем неочаквано търси чичо Кам сега — отбеляза Зандър.

— Така е. Върви да пробваш радиото.

— Защото, ако е съвпадение, моментът е…

— Знам. Моментът е скапан. Радиото.

— Та… — Синът му не помръдна. — Мислиш ли, че на партито наистина се е случило нещо лошо?

— Ако мислех, щях да го кажа още тогава. — Нейтън мина покрай него, отвори вратата на джипа и включи радиото.

— Но дори да не си смятал така тогава, сега… — Зандър го последва.

— Мисля същото, приятелче. — Имаше сигнал. Ремонтът беше успешен. — Кулата е поправена. Можем да тръгваме.

— Ами ако…

— Виж… — отвърна Нейтън малко по-високо, отколкото искаше, затова си пое въздух и заговори по-тихо: — Говорим за чичо ти Кам. Той е от семейството ни. Познаваш го. — Познаваше го.

— Да. Така е. — Зандър заби поглед в земята.

— Камерън се смая, когато разбра какво е говорила Джена.

Така си беше. Кам бе седнал на стъпалата на верандата и бе плакал. Раменете му не спираха да се тресат, когато Лиз бе седнала до него. Тя го бе погалила по гърба с едната си ръка, а с другата бе стиснала носа си и бе затворила очи.

— А и винаги обясняваше ясно какво се е случило. — Нейтън погледна сина си. — През онези няколко дни го разпитваха безброй пъти — баща ни, баба ти, градското ченге — и винаги разказваше едно и също.

Кам срещнал Джена на партито. Говорили си, пили, отишли зад пясъчните дюни и правили секс. Да, и двамата го искали. Не, тя не му споменала, че си има гадже. Да, разбира се, че тръгнала доброволно с него. Не, не казала нищо, което да го притесни. Съвсем нищо. Нито преди, нито след това.

Нейтън започна да прибира инструментите, които беше пръснал около кулата.

— В такъв случай откъде знаете какво точно се е случило? — попита Зандър по начин, който го накара да вдигне поглед.

Бъб беше спрял да прибира инструментите в джипа и се загледа в брат си и племенника си със скръстени ръце. Младежът примигна видимо поизнервен.

— Като те слушам, оставам с впечатлението, че никой не може да каже какво точно се е случило.

— В такъв случай разказвам историята неправилно.

— Не е заради това… — Зандър млъкна за миг. — Но двама души могат да си спомнят различни версии на едно и също нещо и да смятат, че казват истината.

— Така ли?

— Да, разбира се. Двамата с мама го правите постоянно.

— Въобще не е същото, приятелче.

— Знам. Просто искам да кажа, че няма значение какво мислят, че са видели другите, или какво е трябвало да направи Джена. Само двама души наистина са били там и…

Младежът отново млъкна. Той не завърши мисълта си, но нямаше и нужда да го прави. Нейтън знаеше какво има предвид. Само двама души са били там през онази вечер и сега единият беше мъртъв.