Изгубеният

Глава 19

Нейтън излезе навън и изчака очите му да привикнат със светлината на тънкия лунен сърп. Задната врата изскърца зад него и той я затвори. Стоеше търпеливо и се ослушваше.

Чу нещо да тупка приглушено.

Последва шума и заобиколи къщата. Изпод вратата на гаража се процеждаше слаба светлина. Тя беше мека, но въпреки това му попречи да вижда в мрака. Нейтън се приближи съвсем бавно към нея. Повтаряше си да не си мисли небивалици, но въпреки това внимаваше да не вдига шум. Макар и с гръб към него, той веднага разпозна човека, който надничаше в бюфета и търсеше нещо с включено фенерче.

— А аз дебна тук с надеждата, че ще заловя на местопрестъплението крадеца на Ло — каза Нейтън и се облегна на рамката на вратата.

Зандър извърна глава и го погледна.

— Какво става? — попита баща му и посочи бюфета. — Не можеш да заспиш ли?

— Не. — Момчето се изправи и избърса ръце в дънките си. — Не мога да спра да мисля за онова, което каза Ло — че чичо Кам е търсил нещо.

— Софи смята, че сестра ѝ се е объркала.

Зандър прокара опакото на ръката си през челото и остави петно по него.

— А какво каза Илзе?

— Не знам. Не сме говорили за това.

— А, добре. Просто си помислих, че вече може да ти е споменала нещо.

Нейтън придърпа един пукнат пластмасов стол и седна. Огледа плота и очуканото бюро в ъгъла и реши, че Камерън бе превърнал гаража в място, където може да потърси усамотение.

— Намери ли нещо?

— Не. Освен това не знам какво да търся. Може да е всичко. Или пък нищо.

Нейтън погледна Зандър. Колкото пъти се загледаше в сина си през последните дни, толкова пъти му се струваше все по-пораснал. Сега обаче, изпънал гръб и рамене и с праха по ръцете си, приличаше на истински мъж.

— Къде търси?

— Само тук засега. — Зандър посочи едната страна на гаража.

— Още дълго ли ще търсиш?

— Не знам. Предполагам, че ще остана, докато не открия нещо. Или не се изморя много. — Той сви рамене.

— В такъв случай по-добре да ти помогна. — Нейтън стана от стола. Отвори най-близкия шкаф и пред него се появиха прилежно подредени инструменти.

— Вече проверих там. Можеш да видиш какво има в този шкаф — посочи с пръст Зандър.

— Добре. — Нейтън се премести.

Не очакваше да намери нещо. Не знаеше дали Ло беше права, че липсват вещи на Камерън, но дори да беше, Нейтън не мислеше, че брат му е пропуснал да провери в собствения си гараж. Подозираше, че Зандър си мисли същото, но знаеше, че понякога е по-важно да правиш нещо, каквото и да е, дори то да включва ровене в прашни шкафове и чекмеджета. Претърсваха гаража рамо до рамо, като постепенно си създадоха ритъм: отваряне, проверяване, затваряне. Нейтън внимаваше къде стъпва и къде си пъха ръцете. Наоколо имаше много змии, които нито един човек не би искал да срещне.

Начинанието изглеждаше безсмислено, но Нейт се радваше да върши нещо, щом това караше Зандър да се чувства по-добре. Когато двамата с Джаки се бяха оженили, тя настояваше за бебе. Той не се беше съгласил официално, но и не ѝ отказа, така че просто се случи. Независимо от всичките им разногласия, Нейтън ѝ беше благодарен, че го бе дарила със син. Понякога дори си мислеше, че нямаше да има против да си направят още няколко деца, ако нещата помежду им се бяха развили по друг начин.

По време на бременността на Джаки Нейтън не се чувстваше ни най-малко свързан с този процес. Намесваше се само когато трябваше да спаси нероденото дете от глупавите ѝ предложения за име. По онова време не беше много очарован, че Джаки се спря на Зандър. Всъщност не беше и сега, ако трябваше да бъде честен. Можеше да го кръстят поне Алекс — нямаше да звучи никак зле, когато му викат от конюшните. Едва когато Джаки започна да размишлява над потенциала на Джаспър, Нейтън направи всичко по силите си, за да я убеди да кръстят сина си Аликзандър.

„Накрая все пак Джаки се оказа права“, помисли си той. Името Зандър подхождаше на живота, който сега водеше детето му.

— Значи искаш да учиш в университет, а? — попита Нейтън и синът му вдигна поглед от кутията, в която се беше заровил. — Чудесно.

— О, да. Благодаря.

— Предполагам, че трябва да имаш високи оценки, за да те приемат.

— Аха.

— Слушай, майка ти ми каза, че вероятно ще е по-добре да останеш в Бризбейн през празниците — за да имаш време да учиш повече, да обръщаш внимание на домашните си.

Настъпи кратко мълчание.

— Може би е така.

— Искам да ти кажа… — Нейтън се насили да го изрече. — Няма проблем, ако е така, приятелче. Постъпи както сметнеш за правилно, аз ще те подкрепя. Имам предвид, че винаги си добре дошъл с учебниците тук. Наоколо е тихо и спокойно. Няма да ти се пречкам…

— Всичко е онлайн. Трябва ми бърз интернет.

— А, да. Ясно. В Бризбейн връзката е по-добра. Има логика.

— Съжалявам.

— Всичко е наред. Наистина, приятелю.

— Не искам да кажа, че не ми харесва да ти идвам на гости…

— Знам.

— … защото много ми харесва. Просто…

— Приятелю, знам. Има неща, върху които трябва да се съсредоточиш. Разбирам. Трябва да го направиш. Трябва да изкараш високи оценки. Да отидеш да учиш в университет. Много си умен и го заслужаваш.

— Благодаря. — Зандър се усмихна едва. — Ти никога ли не си искал да учиш?

Нейтън поклати глава.

— Това не е за мен.

Ако трябваше да бъде честен, даже не се беше замислял. Знаеше, че ще прекара живота си във фермата, където добитъкът не те пита имаш ли диплома, или не. Навремето Камерън го изненада, като се записа в университета в Аделаида. Брат му се върна след три години с диплома по агробизнес, с много големи идеи и шепа нови приятели, които от време на време идваха, за да напрашат неподходящите си за това място градски обувки и да позяпат ококорено наоколо. Ако изобщо благоволяха да се обърнат към Нейтън, те му говореха бавно и високо.

— Много е странно — каза Зандър, пъхнал ръце в една кутия — да ровиш из вещите на някого, след като си е отишъл от този свят. Всички тези неща са били важни за чичо Кам и сега някой друг трябва да мисли какво да прави с тях — да ги изхвърли или да ги запази.

— Да. Хубавото е, че много от нещата му ще са нужни и занапред — отвърна Нейтън. — Фермата трябва да се управлява.

— Ти ли ще я управляваш?

— Аз си имам достатъчно грижи със своя имот.

— Кой тогава? Бъб?

— Вероятно ще наемат управител. Предполагам, че Илзе ще реши. Тя ще наследи дяла на Камерън.

Зандър прокара пръст през тънкия слой прах, полепнал по капака на една от кутиите за съхранение на вещи.

— Кам не е ли дал по-голям дял на Бъб? Не е ли оставил нещо на Хари?

— Доколкото знам, не. Но Бъб си има своята една трета.

— Да, само че двамата с Илзе притежавате останалото.

Нещо в начина, по който говореше Зандър, накара Нейтън да се обърне изненадано към него.

— Е, и?

— Нищо. Но нейната половина и твоята една шеста представляват мажоритарния дял. Чудя се как ли се чувства Бъб при това положение?

— Не трябва да се чувства никак. Разделението остава същото, каквото беше, докато Кам бе жив.

— И в същото време не е съвсем така, нали? Когато Кам беше жив, двамата с Бъб са държали контрола над имота…

— Не мисля, че Бъб е смятал така. — Нейтън се сети как брат му се намръщи пред календара в кабинета.

— Е, така или иначе ти си бил с незначителен глас. По-вероятно е оттук насетне двамата с Илзе да контролирате нещата. Положението ще се промени.

— Не е така. Няма нищо…

— Тате, приятелю — прекъсна го Зандър с лека усмивка на лицето. — Така е.

Нейтън усети как бузите му почервеняват. Не отговори.

— Не се тревожи — продължи момчето, прочело мислите му. — Не мисля, че друг го е осъзнал. Но трябва добре да си помислиш. Чия страна ще заемеш, когато се стигне до вземането на решения? На Илзе или на Бъб?

— Ничия. Ще постъпя така, както е най-добре за имота. — Зандър направи физиономия. — Наистина.

— Добре. Бъб знае ли? А Илзе?

— Да, разбира се. — Нейтън се намръщи. Разбира се, че знаеха, защото това беше самата истина.

— Е, в такъв случай всичко е наред. — Синът му отвори поредния шкаф.

Нейтън свали друга кутия от рафта. В нея като че ли имаше само стари кабели. Той потисна прозявката си. Вече се чувстваше много изморен, но не искаше да си тръгва първи. Прерови набързо кутията, като поглеждаше през вратата в тъмната нощ. Беше се обърнал на юг. Някъде в далечината се намираше гробът на работника, а след него — собственият му имот.

Къщата му отвъд невидимата линия на хоризонта беше празна и като че ли можеше да я усети как се опитва да го притегли към себе си. Домът му беше доста приличен, с прекрасни мебели. Джаки не си беше направила труда да вземе друго, освен Зандър. Земята около къщата обаче беше проблемна. Постоянно му създаваше неприятности, но с нея си изкарваше прехраната и не можеше да я зареже. Понякога обаче — всъщност през цялото време — си мечтаеше да отиде някъде другаде. Само да имаше къде. Мразеше къщата си. Мястото беше като черна дупка, която засмукваше светлината от живота му.

На няколко пъти съвсем сериозно се беше замислял да напусне фермата. Да зареже работата, да остави вратата отворена и да си замине. Може би щеше да опита да си намери работа в мините на запад, но се страхуваше, че вече е малко стар за това. Но дори да зарежеше земята, нямаше как да зареже дълговете ѝ. Те си стояха в отчетите на банката и някак си трябваше да се плащат. Беше благодарен, че Лиз и Хари го убедиха да запази една шеста от „Бърли Даунс“. След като платеше разходите, постъпленията, които оставаха от тази една шеста, не му позволяваха да изплува на повърхността, но все пак бяха нещо.

— Продай си имота на Кам — беше му казал Хари на Коледа преди две години, след като една особено лоша година го беше съсипала. — Ще ти е трудно, докато си сам. Позволи му да изкупи твоя дял, приятелю. Така ще ти е по-леко.

Нейтън обеща да си помисли. И после три пъти моли брат си да го направи. Кам преглеждаше внимателно отчетите, които Нейтън му даваше. Почесваше се по брадичката и му задаваше въпроси, на които Нейт не можеше да отговори. Брат му всеки път реагираше по един и същи начин, независимо дали Нейтън го караше да погледне отчетите, или да каже някоя добра дума за него в кръчмата в града.

Той просто замлъкваше, само за стотна от секундата. Точно както Нейтън беше направил някога под тежкия поглед на баща им, когато местата им бяха разменени и тийнейджърът Камерън се нуждаеше от помощ. Нейтън все още се изумяваше колко много се съдържаше в една толкова малка частица мълчание.

Отговорът на брат му винаги беше отрицателен.

Сега, докато Нейтън гледаше на юг, му хрумна нещо. Зандър беше прав. Както и Бъб. Без Кам нещата щяха да са различни. Без Кам вероятно щеше да успее да продаде фермата си на Илзе и Бъб. За миг си представи какво можеше да означава това и изведнъж, за първи път, откакто отиде до хребета да види трупа на Камерън под платнището, задиша малко по-свободно.

— Татко.

Нейтън излезе от унеса и се върна в настоящето. Зандър държеше някакъв тежък квадратен предмет, частично увит в аерофолио. В краката му лежеше голяма хартиена чанта.

— Какво е това? — Той изтупа праха от ръцете си и отиде до сина си. Видя, че Камерън е написал името на Илзе на хартията с красиви главни букви.

Зандър се приближи до фенера, за да види баща му какво държи. Беше една от рисунките на Ло, сложена в професионална рамка. На нея беше нарисувано четиричленно семейство. Камерън много си приличаше, застанал до своята съпруга и двете им дъщери. Всички в рисунката на Ло се усмихваха.

— Има и картичка — добави Зандър и му я подаде.

Квадратно картонче със снимка на лилии отпред. От изражението на сина си Нейтън разбра, че той вече беше видял какво пише вътре. Отвори картичката и прочете двете думи, написани с почерка на брат му.

Прости ми.