Изгубеният

Глава 39

Нейтън се взира дълго в гробовете, преди да проговори.

— Джипът на Камерън не е бил на скалите в четвъртък сутринта.

Лиз се изненада.

— Ти си знаел?

— Мислех, че някой го е преместил. Или че полудявам. Не бях сигурен кое от двете.

— Направих грешка — каза Лиз. — Скрих го далеч от пътя, близо до дома ни. Същата вечер обаче осъзнах, че е прекалено далеч. Той няма как да извърви това разстояние. Когато намереха джипа, щяха да разберат, че се е случило нещо друго.

— Затова си го преместила?

Тя кимна.

— На следващия ден. Излязох рано, хванах коня отново за юздите и отидох на скалите. Мислех, че човек като Камерън е способен на подобно нещо. Да извърви десет километра.

— Всъщност са девет.

Лиз не оспори твърдението му.

— Просто не исках да намерят джипа прекалено бързо.

Нейтън не каза нищо. Не искаше да мисли за това.

— Не знаех какво да правя с документите на Илзе — продължи майка му. — Исках да ѝ ги върна, но не можех да измисля как. Момичетата постоянно са наоколо — в стаята ми, в конюшнята. След това Зандър започна да претърсва навесите. — Тя поклати глава. — Но всички знаят, че не трябва да пипат проклетата картина.

Нейтън се загледа в имота. В паркирания на алеята джип на Камерън и в къщата, в която бяха израснали.

— Подозирах, че в смъртта на Кам има нещо особено — каза той. — За известно време даже смятах, че Джена Мур има нещо общо — продължи след малко, но пак млъкна. Слънцето наближаваше своя апогей в небето, а хоризонтът представляваше просто линия в далечината. — Чудя се какво е искала от него.

Когато Лиз не му отговори, Нейтън вдигна поглед.

— Какво?

Тя се поколеба, после бръкна в джоба си.

— Каролин от пощата ни донесе писмото вчера. Мислела, че може да мине време, докато отидем в града и го вземем.

Лиз подаде нещо на Нейтън и той завъртя леко намачканото писмо между пръстите си. В предната част на плика беше написано името на Камерън Брайт. Нямаше адрес на изпращач, но в горния десен ъгъл имаше британска марка. Пликът вече беше отворен и той извади съдържанието му. Листът беше сгънат на три и намачкан по краищата, сякаш бе отварян и четен няколко пъти. Нейтън си пое дълбоко въздух и зачете.

Камерън — започваше писмото. Не познаваше почерка, но той беше красив и стегнат. — Моля те, прочети това писмо до края. Наясно съм, че може дори да не ме помниш, Камерън, но искам да ти кажа едно:

Прощавам ти.

Ти самият може да не искаш опрощението ми или пък мислиш, че деянието ти не се нуждае от такова. Надявам се обаче да не е така. Независимо от нещата, в които се опитваш да се убедиш, и от заплахите, които баща ти отправи от твое име, когато ме хвана сама, двамата с теб знаем какво се случи през онази нощ. Знаеш какво направи, знам го и аз.

Някога се надявах, че ще живееш живота си със същото чувство на разкаяние и срам като мен. Но това вече не е важно за мен.

Години наред се чувствах виновна за нещо, за което вината не беше моя, и ти дадох власт над мен, каквато не заслужаваш. С подкрепата на моя терапевт и любовта на прекрасното ми семейство с гордост заявявам, че вече няма да позволявам това.

В много отношения успях да си създам един щастлив живот. Пожелавам ти същото, Камерън. Онези, които изпитват дълбока болка, я причиняват и на другите, и се надявам, за твое добро и за доброто на хората около теб, да си намерил някакъв мир.

Джена Мур

Нейтън прочете писмото три пъти, след което го сгъна отново. Върна го на Лиз.

— Какво ще правиш с него? — попита той.

— Предполагам, че ще го покажа на Глен.

— Това не те извинява, нали знаеш? — Гласът му звучеше грубо дори в неговите уши. — Това не прави стореното от теб правилно.

— Знам.

— Видях как изглеждаше Камерън накрая, когато Стив го качи в линейката. Видях всички последствия. — Нейтън забеляза, че майка му потръпна при тези думи, но продължи. Тя трябваше да чуе всичко. — Смъртта му не е била лека. Трябва да знаеш това. Страдал е, и то много.

Лиз не отговори и той осъзна, че плаче. Не помръдна. Накрая майка му си пое дълбоко въздух.

— Не те моля да ми простиш…

— Добре.

Лиз застина за дълго.

— Нейтън, бях на осемнайсет, когато напуснах дома си — каза най-накрая тя. — Когато го направих, си обещах нещата да са различни.

И му разказа: отпътувала на север, а после на запад. Ходила където поискала, и се чувствала свободна за първи път в живота си. Спряла се в Баламара, защото пътят свършвал и започвал в пустинята. Само след няколко дни си намерила работа в пощата и за първи път печелела сама парите си. Работата била приятна, а местните — дружелюбни. Винаги имали време да ѝ се усмихнат и да поговорят с нея и когато Карл Брайт ѝ се усмихнал и настоял да я почерпи питие, тя се съгласила.

— За известно време всичко беше чудесно. Той беше много забавен, независимо дали ти се вярва, или не, а и беше много красив. Също така беше мил с мен. За известно време животът ми наистина беше различен. — Лиз се намръщи. — Тогава се оженихме и нещата започнаха да се променят. Един ден осъзнах, че животът ми вече не е толкова различен. Баща ти ми каза, че той също е имал труден живот, когато е бил млад, а и двамата искахме нещо по-добро. Само че не беше такова. Беше същото, каквото оставих зад себе си. Толкова много се разочаровах, Нейтън, и просто се изморих. Бях изминала целия този път, за да свърша на абсолютно същото място. Не разполагах с енергията да се боря. Какъв беше смисълът?

Тя поклати глава.

— После забременях и си казах, че каквото и да става между мен и него, няма да позволя да се случи с вас, децата. — Лиз си избърса очите. Не можеше да погледне сина си. — Дадох всичко от себе си, Нейтън. Моля те да ми повярваш. Правех планове, обмислях ги всеки ден. Но бях много изплашена, самотна и се чувствах хваната в капан. Много съжалявам. Това не беше достатъчно, знам, въобще не беше. Но само това успях да направя.

Майка му мълча дълго.

— И тогава баща ти катастрофира. Мисля, че това спаси живота ми. Може би и този на Бъб.

Изведнъж Нейтън се върна отново в онази гореща непрогледна нощ, в която видя тялото на Карл Брайт заклещено между тавана и волана. Спомни си какво беше казал лекарят.

Смъртта не е настъпила бързо.

Лиз се качи в линейката с вкаменено лице и кръв, която се съсирваше около раната ѝ. Тогава Нейтън си мислеше, че е заради шока. Или пък — премина му през ума една зловеща мисъл — може би се е дължало на нещо друго. Той погледна двата гроба в краката си и дълго не отдели поглед от тях. Изсъхнала и прясна пръст. „Може би — помисли си Нейт — втория път е по-лесно да прекрачиш границата.“

— Колко време…? — започна той, но не довърши. Колко време остана в безсъзнание след катастрофата? Колко време го остави така, преди да се обадиш за помощ?

Искаше да я попита, но не го направи, защото виждаше лицето на майка си и знаеше, че ще му каже истината.

Лиз го наблюдаваше много внимателно.

— Съжалявам за много неща — каза най-накрая тя. — Но въобще не съжалявам, че го няма.

Нейтън не я попита кого има предвид. Евкалиптът изшумоля и той усети песъчинките във въздуха и по кожата си. Комарникът се затръшна в далечината и двамата се обърнаха към къщата. Илзе вървеше към тях, засенчила очи.

— Търсят те по телефона, Нейтън — провикна се тя.

— Мен? — Гласът му звучеше странно, затова си прочисти гърлото.

— Глен се обажда. Каза, че си оставил съобщение на диспечера.

— А, да.

Но не помръдна. Тогава Лиз неочаквано се пресегна и го придърпа към себе си. Прегърна го и той усети нежните ръце върху гърба си и вдъхна познатия аромат на косата ѝ. В очите ѝ имаше сълзи.

— Не исках да те обременявам с всичко това — каза му тихо тя. — Направих го, защото сърцето ми казваше, че така е правилно. Но ти си добър човек, Нейтън. И трябва да направиш онова, което смяташ за правилно. — Лиз се отдръпна и го погледна. — Във всеки случай обаче трябва да се върнеш тук.

Тя го прегърна отново, после го пусна и се обърна към къщата.

— Бъб събира всички да играем на крикет в двора — каза Илзе и възрастната жена я дари с тъжна усмивка, докато минаваше край нея.

— Благодаря, сигурно ще се присъединя. Обядът скоро ще е готов.

Илзе я изпрати с поглед и се обърна към Нейтън. Забеляза изражението му и се намръщи.

— Всичко наред ли е? Глен чака.

— Да.

— Сигурен ли си?

Той обърна гръб на двата гроба и веднага се почувства малко по-добре.

— Да.

— Идвай тогава. — Илзе изчака Лиз да влезе в къщата и плъзна ръка в неговата. Дланта ѝ беше топла и суха, докато вървяха. — Слушай — започна тя, — Хари казваше, че ще дойде до твоя имот, за да ти помогне с подготовката преди наводненията, но… — Говореше много бързо. — Мислех си, че трябва да остане, за да се увери, че всичко тук е готово, затова мога да дойда аз и да ти помогна за няколко дни. Ако искаш.

Нейтън спря да върви и я погледна.

— За мен ще е огромно удоволствие.

— Сигурен ли си? Защото, ако наистина имаш нужда от помощта на Хари или Бъб…

— Не. За бога, не.

— Има ли много неща за вършене?

— Не.

— Но въпреки това трябва дойда?

— Определено.

— Добре. — Тя се усмихна. — Добре. Какво ще кажеш за четвъртък и петък следващата седмица?

— Май се пада Нова година.

— Да. — Тя отново му се усмихна. — Май да.

Стигнаха до верандата. Рисунките на Ло все още стояха там затиснати с камъни, а краищата им плющяха на вятъра. Картината на Камерън беше подпряна на парапета, където я беше оставила Лиз.

— О, господи, какво прави това тук? — учуди се Илзе, докато се качваше по стъпалата.

— Аз я извадих.

— О! — Тя взе картината и я вдигна. Цветовете вече бяха загубили част от яркостта си — покриваше ги лек слой прах. Това я накара да се намръщи за миг, но неочаквано си облиза палеца и избърса едно дълго петно от горния ъгъл. То се изтри, но след него остана размазаният ѝ отпечатък. Ъгълчето на устата ѝ се изкриви в лека усмивка. — Така е по-добре.

Илзе пусна картината обратно на земята и тя изтрака.

— Както и да е, ще се видим навън, след като приключиш телефонния си разговор.

— Илзе…

— Да?

— Просто… — Нейтън хвана ръката ѝ и допря върховете на пръстите си в нейните. — Щастлива ли си? Имам предвид сега?

Тя се намръщи, докато мислеше над въпроса му.

— Не знам — отвърна най-накрая. — Миналата седмица беше ужасна. Цялата година беше ужасна. Но ако ме питаш дали се чувствам по-добре от миналата седмица или от миналата година, то отговорът ми е „да“.

Двамата се спогледаха и накрая Илзе направи крачка към него и го целуна. Нейтън затвори очи и по тялото му се разля топлина, която нямаше нищо общо със слънцето. Той се усмихна.

— Сега, като се замисля за бъдещето — каза Илзе, когато се отдръпна от него, — мисля, че отново мога да бъда щастлива. А не съм се чувствала по този начин от много дълго време. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да, разбирам.

Илзе отвори комарника и посочи към телефона с извадена слушалка.

— Ще се видим после.

Нейтън я изпрати с поглед, докато се скри от другата страна на къщата, и затвори вратата след себе си. Тръгна по тъмния коридор и вдигна слушалката.

— Ало? — каза той.

През прозореца се носеше врявата от играта на крикет, която беше в разгара си. Момичетата се редуваха да хвърлят топката, а Бъб им даваше инструкции какво да правят.

— Нейтън — чу гласа на Глен от другия край на линията. — Извинявай, приятелю, но се прибрах късно вчера и чак тогава получих съобщението ти. Проверихме опасенията ти, но се оказа, че тази жена Джена е в Бали от три седмици. Полетите и проверките на паспорта съвпадат. Обадих се в курорта, където е отседнала, и си поговорих с нея. Тя каза, че съжалява за случилото се с Камерън, приятелю. Очевидно просто е искала да му изпрати някакво писмо.

Зандър забеляза Нейтън през прозореца и му помаха, а Ло някак си успя да метне топка, която Бъб не можа да удари. Чичо ѝ падна на колене в престорено унижение, докато момичетата се радваха и високо се смееха. Бъб посочи Нейтън и му направи знак. Ела да ми помогнеш.

— Нейтън, приятелю? Там ли си още? — Гласът на Глен като че ли идваше от много далеч.

— Да.

— Има ли нещо друго, за което искаш да говорим?

— Извинявай — отвърна той. — Исках да…

Илзе се смееше, докато момичетата правеха победни обиколки.

Нейтън си пое дълбоко въздух.

— Знаеш ли какво, приятелю? Не, няма нищо.

— Сигурен ли си? От съобщението ти останах с впечатлението, че е спешно.

Сега Ло беше застанала на мястото за удари и изпитваше затруднения с бухалката, която беше почти толкова голяма, колкото нея. Хари ѝ хвърли топката отдолу, тя я удари и всички изръкопляскаха.

— Не, исках да ти кажа… — Нейтън млъкна. — Исках да ти кажа, че от сега нататък ще започна да идвам по-често в града. Няма да си търся неприятности, но ще ходя когато си искам. Затова кажи на когото трябва. Не ме интересува на кого му харесва или не, но ще идвам.

— Разбрано — отвърна Глен. — Не бих казал, че е било чак толкова спешно, но идеята никак не е лоша.

— Благодаря, Глен.

— Не се тревожи. — Ченгето се изкашля любезно. — Ако това е всичко…

Нейтън видя Лиз през прозореца. Тя стоеше отстрани, под сянката, където беше почти незабележима, и наблюдаваше семейството си. Изглеждаше спокойна. Хари даваше съвети на момичетата как да удрят с бухалката, а Бъб каза нещо на Зандър и той се разсмя. Илзе се усмихваше и косата ѝ блестеше на слънцето.

— Това е всичко — отвърна той.

— Честита Коледа тогава.

— Честита Коледа, Глен.

Нейтън затвори телефона, излезе от къщата и се присъедини към семейството си под ослепителните слънчеви лъчи.