Изгубеният

Глава 30

Нейтън стоеше пред кабинета с ръка на вратата и се двоумеше дали да се върне вътре. Не знаеше какво да каже на Илзе, но искаше да ѝ каже нещо. Благодаря може би.

Все още се чудеше, когато чу познато прокашляне. Вдигна поглед. Лиз стоеше пред стаята си. Краката ѝ бяха боси и се беше облегнала на рамката на вратата за опора. Сепна се, когато видя Нейтън.

— За миг ми заприлича на баща си. — Погледът ѝ беше замъглен, когато отиде до нея. — Всички са още тук. — Изглеждаше изненадана.

— Не спа много.

— О, помислих, че вече е свършило.

— Не, още не е — отвърна Нейтън и се зачуди какво ли лекарство ѝ е дал Стив. — Може би трябва да си легнеш пак.

— Не мога. Когато затворя очи, си мисля за Камерън. Събуждам се и си мисля за Камерън. По-добре да съм будна.

Някой се появи в другия край на коридора и дългата му сянка се очерта на пода. Старият Том. Той забеляза Лиз и ѝ помаха.

— Трябва да отида да поговоря с хората — каза тя, но не помръдна.

— Не мисля, че някой ще се разсърди, ако не го направиш.

— Камерън щеше да се разсърди. — Лиз се обърна към Нейтън с неочаквано ясен поглед. — Говори ли със Стив? Запази ли си час?

— Още не.

— Ти ми обеща, Нейтън. — Тя го хвана за ръката. Пръстите ѝ бяха изненадващо силни.

— Знам. Ще му се обадя.

— Хайде веднага да отидем и…

— Бабо? — Зандър се появи в края на коридора с момичето, с което Нейтън го беше видял да говори навън. Той я докосна по лакътя. — Връщам се след минутка.

Приятелката му като че ли се разочарова малко, но кимна. Когато се отдалечи от нея, Зандър се обърна отново към Лиз:

— Добре ли си, бабо?

— Търсим Стив.

— Той е навън.

— И Бъб ли е там? — попита Нейтън и в главата му изникнаха няколко определени думи за едно определено куче, които искаше да му каже.

— Не. — Синът му се поколеба. — Малко е пиян. Чичо Хари го накара да си легне.

— Да намерим Стив, Нейтън.

— Бабо, та ти нямаш дори обувки — каза Зандър с обвинителен тон, който Нейт си помисли, че е насочен към него.

— О! — Лиз погледна надолу. — Не знам… — Тя огледа пода нервно, сякаш чакаше обувките сами да се появят.

— Сигурно са в стаята ти — предположи Нейтън. — Зандър, помогни ѝ. Аз ще отида да поговоря със Стив.

— Наистина ли ще говориш с него? — попита младежът, когато Лиз се обърна и се заклатушка към стаята си. — Или го каза само за да я накараш да спре да ти мърмори?

— Не, ще говоря с него. Доволен ли си?

— Не. — Зандър гледаше покрай него.

Нейтън въздъхна.

— Така ли смяташ да се държиш, докато си заминеш? Защото не съм сигурен, че мога да издържа още три дни.

— Ще помислиш ли над онова, което ти казах?

— Над кое? За преместването ли? Приятелю, нали вече говорихме…

— Не, не сме. Ти дори не помисли над предложението ми. Но да, както и да е. Сам го каза — ще си замина след три дни, а ти отново ще останеш сам и ще можеш да правиш каквото си пожелаеш. Всичко пак ще стане такова, каквото искаш.

— Приятелю, не искам да е така.

— Глупости, ти…

От стаята се чу тихо тупване, сякаш някой беше изтървал обувки, и двамата погледнаха по посока на шума. Нейтън тръгна към вратата.

— Аз ще отида — спря го Зандър. — Ти трябва да си проясниш малко главата.

Синът му влезе в стаята на баба си и го остави сам в коридора.

Нейтън си помисли, че е истински късметлия. Години наред Зандър не му беше създавал никакви неприятности. Не бягаше от училище, държеше се възпитано с възрастните хора, не пиеше и не вземаше наркотици, поне доколкото му беше известно. Синът му беше много добродушен и Нейтън се учудваше, че двамата с Джаки бяха създали такова дете. Явно най-накрая се беше осъзнал и бе започнал да се държи като нормално хлапе.

Въпреки това му беше по-лесно, когато Зандър беше по-малък. Съвсем ясно помнеше онзи ден преди шестнайсет години, когато Джаки му каза, че е бременна. Очите ѝ блестяха от радост и известно време двамата успяха да се преструват, че бракът им не е започнал да се разпада.

Нейтън чу пускането на водата в тоалетната в малката баня в коридора. От дневната все още се носеха разговори, но тонът им беше станал различен. Погребението беше към своя край. Хората скоро щяха да се разотидат. Поднос с полуизядени сандвичи беше оставен на ръба на масичката до телефона и заплашваше да се обърне. Нейтън го взе и тръгна към кухнята.

Спомни си, че Джаки скоро спря да се усмихва. Бременността ѝ се оказа тежка. Сутрин ѝ се гадеше много и ѝ се повдигаше от абсолютно всичко, освен от постен ориз. Това продължаваше почти през целия ден и спря далеч по-късно, отколкото обещаваха книгите. Тя лежеше на дивана в жегата с кофа до себе си и отказваше всичко, което Нейтън се сетеше да ѝ предложи.

Сега мина покрай тоалетната и чу вратата да се отключва. Пребледняла и стиснала смачкана на топка салфетка, излезе Кейти.

— Как се чув…? — Той млъкна, когато кървясалият ѝ поглед се спря на подноса със сандвичите и я накара да се задави по начин, който не беше виждал от шестнайсет години. — О! — прошепна едва чуто Нейтън.

Погледите им се срещнаха и не се откъснаха един от друг. От изражението ѝ разбра, че е познал.

— Ъъъ, поздравления?

Кейти не отговори, само притисна салфетката до устните си.

— Върви да седнеш — каза ѝ Нейтън. — Ще намеря Саймън.

— Чакай! Недей! — Тя светкавично го хвана за китката. Стисна го толкова силно, че му причини болка. — Не го викай.

— Защо?

Кейти избърса ъгълчетата на устата си с опакото на ръката.

— За бога, защо според теб?

За миг Нейтън се опита да се убеди, че може да е Бъб, дори Хари — защо пък не?

— Камерън? — промълви той най-накрая.

Кейти кимна.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Няма ли вероятност да е Саймън?

Тя изкриви уста.

— Двамата с него не се разбираме от известно време. — По челото ѝ бе избила нова пот.

— Камерън знаеше ли?

— Да.

Нейтън погледна към дневната, където опечалените се бяха преместили, и забеляза тила на Саймън. Чу се смях и бързо заглъхна.

— Искаш ли да говориш с лекаря? — попита я най-накрая той.

Кейти поклати глава.

— А с друг?

Тя се засмя сухо.

— С кого? С кого другиго мога да говоря тук? Няма никой.

Нейтън се поколеба, после я хвана за ръката и бързо я поведе по коридора.

— Ела тук. — Той отвори вратата на стаята на Зандър. — Разкажи ми.

Кейти седна на леглото, а Нейтън се подпря на стената. Изчака я да разгледа цветята по кувертюрата.

— Саймън дължи пари — започна най-накрая тя. — В Англия беше водопроводчик. Знаех, че нещата са зле, но се оказа, че е много по-лошо от очакваното. Или поне по-лошо, отколкото ми казваше той. Дължи много пари на ужасно много хора и нямам представа какво смята да прави. — Младата жена поклати раздразнено глава. — Истината е, че имаме голяма нужда от тези пари. Или поне той.

— Добре.

— Аз не исках да идваме да работим тук. — Кейти мачкаше кувертюрата, докато говореше. — Извинявай, но е прекалено самотно, а вече бях достатъчно дълго в имотите на запад. Исках да се приберем у дома, но Саймън каза, че трябва да спестим възможно повече пари, иначе няма да имаме нищо, когато се приберем вкъщи. — Тя млъкна за миг. — Нямам представа дали е така, или не. Вече не знам доколко мога да му вярвам.

— Значи Саймън е искал да работи тук?

— Да. Срещнахме Камерън в кръчмата в града, както казахме, но… — Кейти погледна ръцете си, които продължаваха да мачкат кувертюрата. — Извинявай, знам, че ти е брат, но нямах добро предчувствие за цялата тази работа.

— В какъв смисъл?

— Просто… — Тя се намръщи. — Знаех, че не ни наема заради Саймън. Имаше нещо в начина, по който ме гледаше. Та аз дори не съм учителка. — Младата жена вдигна поглед. — И му го казах. Саймън ми се ядоса по-късно, развика ми се, че трябвало да излъжа, за да получим работата. Но Камерън нямаше нищо против. Отговори, че ще е лесно. Обясни, че му е трудно да си намери хора, а имал нужда от помощ за момичетата. Ако някой попитал — съпругата му или друг — щял да каже, че имам необходимото образование. — Кейти сви юмруци в опит да се успокои. — Така че му дължах услуга още преди да съм започнала.

Нейтън се замисли за брат си и как се чувстваше самият той, когато трябваше да поиска нещо от него.

— На Саймън това не му ли е пречело? — попита той.

— На Саймън наистина му трябват парите. А Кам предлагаше добра надница. Повече, отколкото изкарвахме преди, при това плащаше на ръка. Затова се съгласихме. Вярвах, че всичко ще е наред. Така де, мислех си, че след като това е семеен имот, жена му и децата му постоянно ще са наоколо. И наистина всичко беше наред за около три седмици. Всъщност много по-дълго, отколкото очаквах.

— Какво стана след това? — намръщи се Нейтън. — Кам ти се е нахвърлил?

— Не. Не точно. Постъпи много умно, не мога да му го отрека. Винаги се държеше приятелски. Задаваше ми въпроси и наистина искаше да чуе отговора ми. Зачудих се дали не съм го преценила неправилно, но накрая той разбра какви ли не неща за мен. Какво харесвам, какво ме разсмива. Слабите ми места — например носталгията по дома. Често оставах насаме с него. Винаги имаше някаква разумна причина и нищо не се случваше. Просто се чувствах малко странно.

— Каза ли на някого?

— На Саймън, разбира се. Но на Саймън…

— Наистина му трябват парите. Да, това го разбрах.

— Каза, че трябва да избягвам да оставам насаме с Камерън, да се държа професионално и нямало да има проблеми. Нещо се случи на последната ни работа на запад. Нещо… — Кейти млъкна за миг. — … по-лошо от това. Там имаше един тип, който беше много настоятелен. Оплаках се и двамата със Саймън ни уволниха, затова той искаше този път да си мълча. Не разбираше какъв точно е проблемът, а и аз не можех да му го обясня. Спрях да му споделям и повече не ме попита.

— Ясно.

— Камерън започна да флиртува с мен. Да прави коментари. На сексуална тематика, нали се сещаш? Ако се почувствах неудобно, той се правеше на изненадан, сякаш съм си въобразила. Сякаш търся някакъв подтекст. — Тя поклати глава. — Само дето не си въобразявах. Нито пък го исках.

Кейти започна отново да мачка кувертюрата с пръсти. „Тя е много далеч от дома си“, помисли си Нейтън. Почти нямаше познати сред местните. За туристите беше добре, че бързо можеха да си намерят работа във фермите, но в някои отношения това ги правеше ужасно уязвими. Всички бяха наясно с това. Камерън беше наясно. Нейтън отново се замисли за онази туристка отпреди двайсет години, с нейната рошава плитка, блеснала в оранжево на светлината на лагерния огън. Позабравеният спомен изведнъж стана болезнено ясен и заплаши да се изплъзне и да го пореже, ако не внимаваше.

— Когато казах на Камерън, че не съм заинтересована, той се разсмя — рече Кейти. — Сякаш преигравам и не разбирам от шега. Или пък двамата играем игра, която знаем как ще завърши.

Сега яснотата на спомена понамаля. Това ти е познато. Лагерен огън. Флирт. Атмосфера, пропита с безброй възможности.

— Казах на Саймън, че трябва да си вървим — продължи Кейти, — но той не искаше. Обмислих варианта дали да не си тръгна сама, но джипът и караваната са негови. Не можех просто да го зарежа тук. Бяхме заедно от три години. А и ме обича, просто не разбираше какво толкова става. Смяташе Кам за чудесен шеф. Хубаво било, че се държал приятелски. Защо не съм приемела това като комплимент? — Тя поклати глава. — Но Саймън не знаеше какво ми е на мен. Беше изтощително. Камерън беше край мен всеки ден. А и вече не му беше забавно. Продължаваше да се шегува, но усещах, че започва да се дразни. Сякаш ни беше прибрал в дома си, а аз не спазвах своята част от сделката.

Това ти е познато. „Не точно“, каза си Нейтън. Спря се. Не точно, но подобна версия. Малко незряла и непохватна, но в общи линии същата. Настоятелен флирт край огъня. Търпелива настойчивост. Туристка, която е благодарна, че е намерила някого, с когото да говори в тълпата от непознати. Ловката манипулация и добре премерените действия — когато жената се върнеше няколко часа назад във времето, щеше да осъзнае, че не е разговаряла с никой друг и цяла вечер е била само с един-единствен човек. Тогава щеше да усети тежестта на всеобщите очаквания. Това ти е познато.

— Съжалявам. — Нейтън не беше сигурен на кого говори.

Кейти наведе глава и той видя сълзи в очите ѝ.

— Бях самотна, беше ми мъчно за дома, намирах се на километри от всичко. Почувствах се смазана. Всички искаха нещо от мен. Саймън искаше да се отнасям добре с Камерън, за да е щастлив, а Камерън искаше да го правя щастлив. Уморих се от всичко и накрая… — Тя прокара опакото на ръката през лицето си. — Накрая беше по-лесно да кажа „да“, отколкото „не“. Така и направих. Позволих му да ме изчука на барбарона в класната стая на дъщерите му. Общо шест пъти.

В стаята настана продължителна тишина; през това време Нейтън чуваше приглушените разговори в коридора.

— Съжалявам — каза отново той, като този път определено говореше на Кейти.

— Вината не е твоя. Моя е. Аз съм тази, която се предаде. — Раменете ѝ увиснаха. — Но дори и тогава не стана по-добре. Камерън като че ли се отврати от мен, или от себе си. Не че престана да идва за още, но мисля, че за около пет минути се чувстваше засрамен и винеше мен за това. И тогава… — Кейти посочи плоския си корем и поклати глава. — Ако преди не беше доволен, то от това определено не остана възхитен.

— Кога му каза?

— Веднага след като самата аз разбрах. Около две седмици преди да… — Тя преглътна. — Преди да умре. Беше много ядосан. Каза ми, че трябва да се отърва от бебето. За мен нямаше проблем, защото аз също не го исках. Затова говорихме онази сутрин, преди да изчезне. Беше ми запазил час в голямата болница следващата седмица. — Очите ѝ се проясниха. — Ето защо съм сигурна, че имаше намерение да се върне. Каза ми, че трябва да отида в болницата. Аз така или иначе щях да отида, но ако смяташе да изчезне, защо да му пука?

„Уместен въпрос — помисли си Нейтън, — който поне даваше отговор на един друг.“

— Имаш предвид болницата в Сейнт Хелънс, нали?

— Да.

— Къде щеше да отседнеш през това време?

— Щях да прекарам две вечери в един от хотелите.

— Камерън е уредил всичко това?

Кейти кимна и Нейтън се сети за телефонната разпечатка. Две обаждания до Сейнт Хелънс в седмицата преди брат му да умре.

— Сигурна ли си, че Саймън не знае нищо? — попита той.

— Все още не. — Тя стисна устни в права линия. — Надявам се въобще да не разбере.

— Какво ще му кажеш, преди да влезеш в болницата?

— Не знам. Ще измисля нещо. Той е много гнуслив. Няма да иска да научи подробности. Но трябва да отида и да го свърша. Все пак не е пълен идиот. Ако научи, ще ме зареже.

Нейтън отвори уста, но я затвори. На лицето на Кейти обаче се изписа такова отчаяние, че все пак реши да говори.

— Толкова ли ще е лошо? — Той сви рамене, когато видя учудването ѝ. — Твоя работа, но не мисля, че дължиш нещо на Саймън.

— Заедно сме от три години. — Тя вдигна лявата си ръка. — Сгодени сме.

— Какво от това? Хората променят решенията си. С бившата ми съпруга бяхме женени повече от три години, но накрая тя реши да ме зареже. — Нейтън ѝ се усмихна. — Доколкото разбирам, си живее чудесно. Никога не е била по-щастлива.

Кейти се поколеба.

— Не знам. Ще си помисля.

Нейтън се оттласна от стената.

— Както и да е, слушай, точно сега не се пресилвай. Ще се оправим и без теб.

— Благодаря. Наистина. Просто не знам как се стигна дотук. Чувствах се толкова объркана и самотна. — Тя изпусна дъха, който бе задържала досега. — Благодаря, че ми повярва.

Нейтън си помисли, че можеше и да не ѝ повярва, когато отвори вратата на стаята на Зандър. Можеше и да не ѝ повярва, ако всичко това не му беше до болка познато. Може би навремето трябваше да обърне повече внимание на знаците — тогава, когато имаше тази възможност. Не можеше да промени миналото, но можеше да им обърне внимание сега.

Време беше да намери Стив.