Изгубеният

Глава 8

С края на историята приключи и вечерята. Саймън стана, за да помогне на Кейти. Двамата си зашушнаха нещо, докато семейството се разотиваше по стаите си. Нейтън забеляза, че англичанинът прошепна нещо на приятелката си и после го изгледаха, преди да извърнат поглед.

— Майка ти даде на Зандър старата ти стая, така че ти кажи къде искаш да спиш — рече Хари, когато стана от масата. — Бунгалата за персонала са празни, но климатиците не работят.

В бунгалото щеше да се чувства като затворен в консервена кутия.

— Ще спя на дивана. — Нейтън надникна в хладилника за бира.

— Провери в хладилната камера, ако не намериш вътре — каза му Хари.

— Мамка му! — Нейтън се изправи и затвори хладилника.

— Какво има?

— Нищо. Просто си спомних нещо.

Хладилната камера в собствената му къща не работеше добре от известно време и след няколко седмици на чакане най-накрая щеше да пристигне техник, който да я поправи. Когато отвори тежката врата на голямата семейна хладилна камера, долепена до кухнята, Нейтън си спомни, че човекът щеше да дойде днес. Техникът щеше да влезе и сам, но на него му се искаше да си е вкъщи. Щеше да се опита да му се обади.

„С тази камера поне няма проблем“, помисли си Нейт, когато влезе вътре и кожата му настръхна. Постоя около минута насред промишлените количества замразена храна, за да се наслади на температурата, преди да си вземе бира от един рафт.

Върна се в кухнята и надникна в съседния склад. За негово облекчение, беше добре зареден. Не че очакваше друго, но ако Камерън е бил разсеян напоследък, Нейтън трябваше да го провери, защото не биваше да се рискува с количеството запаси. Складът приличаше на собствения му у дома, а именно на квартален магазин. На рафтовете бяха наредени ориз, макарони и консерви, които щяха да стигнат за няколко месеца. По стените бяха залепени списъци, от които да се следят количествата от всеки продукт. Всички бяха двуцифрени.

Нейтън се огледа и отпи от бирата. Трябваше да провери отново собствените си запаси заради опасенията на Хари от наводнение. Въпреки това смяташе, че е добре зареден. И той като всяко друго домакинство в региона изпращаше редовните си поръчки до супермаркета в най-близкия град и на всеки шест седмици един огромен хладилен камион изминаваше хилядата километра на север от Аделаида с всички поръчани стоки. Човек трябваше да планира напред, иначе щеше да загази. Нейтън знаеше какво ще яде всеки един ден през следващите шест месеца. Винаги разполагаше с достатъчно храна — ако попаднеше в капан, искаше да е подготвен — за да може да преживее наводненията, особено след като живееше сам.

Затвори вратата на склада след себе си, отиде до телефона в коридора и се обади на хладилния техник. Портфейлът на Камерън наистина беше на малката масичка до апарата, както беше предположил. Взе го, когато обаждането му беше прехвърлено на гласова поща, и го претърси, докато оставяше съобщение. Няколко кредитни карти, малко пари в брой. Една-две избледнели касови бележки от бензиностанцията в града. Извади шофьорската книжка и се загледа в снимката на брат си. Камерън не се усмихваше на нея, което беше необичайно, а вместо това бе лепнал покорно и неутрално изражение на лицето си. Въпреки това очите му продължаваха да проблясват шеговито и Нейтън си помисли, че вероятно беше разказал някой виц на фотографа, преди да го снимат. Затвори портфейла.

Взе си бирата и отиде в дневната. Къщата почти не се беше променила през изминалите десетилетия. Диванът беше същият от детството му и Нейтън бе спал много пъти на него. Не беше неудобен. Видя, че Лиз му е оставила чисти дрехи, сгънати грижливо, и ги взе. Вероятно бяха на Камерън. Практичността винаги побеждаваше сантименталността, но въпреки това му беше странно да държи ризата и дънките на мъртвия си брат.

В ъгъла на дневната беше сложена пластмасова елха със запалени лампички. Под нея вече имаше няколко подаръка. Близо до нея, в средата на стената и изложена в тежка рамка, която Нейтън знаеше, че е много скъпа, висеше спечелилата награда картина на Камерън на гроба на работника.

Отдавна не я беше виждал и сега се наведе над нея, за да я разгледа. Гробът беше изобразен при изгрев-слънце — понякога хората се бъркаха, че е при залез, но Нейт не можеше да бъде заблуден; от разположението на слънцето разбираше, че е сутрин — и лъчите светлина се пречупваха на хоризонта. Кам беше обърнал голямо внимание на начина, по който светлината се разпръскваше по небето — беше постигнал този ефект с леки нанасяния на четката и богата палитра от цветове, която улавяше детайлите.

Самият гроб беше като някакво допълнение в сравнение с тази красота. Мрачните му тонове се мержелееха в долната половина на картината, а формата му беше по-скоро загатната, отколкото ясно изобразена. Дори Нейтън, който си нямаше никаква представа от изкуство, можеше да разбере защо картината беше станала толкова известна. След като брат му спечели онази награда, Нейт реши да прочете няколко дискусии и критики в интернет, където хората бяха разтълкували по различни начини посланието ѝ. Според някои светлината побеждаваше мрака, а според други беше обратното. Трети намираха самота, тъга, прераждане. Един човек дори беше написал, че вижда силуета на работника в мътните сиви тонове, където се срещаха светлината и мракът.

Самият Нейтън никога не беше харесвал картината чак толкова много. Не беше лоша, не го отричаше, но въобще не улавяше добре пейзажа. Контрастът между мрака и светлината му се струваше малко несръчен. Винаги когато отидеше на онова място — особено сам — го посрещаше една по-наситена гледка.

Той се пльосна на дивана и отново погледна сгънатите дрехи на брат си. Бяха почти същите като неговите — което не беше никак странно, тъй като всичките му познати пазаруваха от едно и също място — но с един-два размера по-малки. Двамата с Камерън достигнаха една и съща височина още на седемнайсет години, но брат му беше слаб и атлетичен, а той по-едър и мускулест.

След като Нейтън остана сам — не първия път, когато Джаки го напусна, а втория и последен път — започна да прекарва дълги часове в трескави тренировки със старите тежести в един от навесите. Не след дълго му просветна, че никой не виждаше как изглежда, нито пък на някого му пукаше. Спря да прекарва нощите си във вдигане на тежести и започна да лежи на дивана и да пие бира. Принципно беше достатъчно трудно да ставаш всяка сутрин по тъмно дори без махмурлук, а и физическата работа във фермата изискваше определено състояние на тялото и сила, така че му се наложи да се откаже и от това. Заряза бирата и от време на време започна пак да вдига тежести, като по този начин намери златната среда. Но така и не си възвърна някогашната фигура.

Нейтън погледна собствената си риза, която все още беше червена от праха, когато една сянка мина покрай прозореца му. Илзе. Силуетът ѝ се очерта в полумрака навън. Тя се протегна, за да свали чаршафите от простора. Те се гърчеха и плющяха на вятъра, сякаш някой бягаше върху тях. Нейтън погледа още малко, после остави ризата на брат си обратно на дивана и излезе, за да поговори със съпругата му.

Погледът на Илзе веднага се спря на червения прах, полепнал по дрехите му. Той някак си личеше повече отвън, отколкото в кухнята. Нейтън забеляза, че съпругата на брат му се чуди откъде е дошъл, докато стискаше една щипка.

— Ще ги сложа в пералнята — обеща той.

Илзе не каза нищо, само се обърна отново към чаршафите.

— Илзе, извинявай, че разказах онази глупава история за работника на вечеря. Не исках да те разстройвам.

Тя отмести един от чаршафите, за да може да вижда девера си.

— Не съм разстроена заради историята, Нейтън.

— Да, предполагам, че не си.

Илзе се протегна, за да свали една калъфка за възглавница. Ако се съдеше по десена, вероятно беше на едно от момичетата.

— Остави ги — рече Нейтън. — Не е нужно да прибираш прането сега.

— Напротив. Това са нещата на Ло. Навън са от вчера.

— В такъв случай вече е прекалено късно. — Чаршафите изсъхваха пет минути след като ги простреш навън. Сега платът беше покрит с песъчинки, които се бяха трупали по него от два дни. — Ще трябва отново да се изперат. Остави ги засега.

— Не.

— Тогава ми позволи да ти помогна.

Илзе като че ли искаше да се възпротиви, но накрая сви рамене и се предаде.

— Благодаря. — Тя завъртя една щипка между пръстите си. — Нейтън, какво мислиш, че се е случило с Кам?

Той дръпна един чаршаф от простора и не отговори веднага.

— Случайно ли се е отдалечил от джипа? — Илзе се взираше в щипката в ръцете си. — Или нарочно го е направил?

— Не знам.

— Но ти си бил там. Какво видя?

— Дойде едно ченге от Сейнт Хелънс, което обобщи всички варианти…

— Наясно съм с това — прекъсна го тя. — Питам теб. Моля те.

Нейтън въздъхна. Чаршафите плющяха около тях, докато ѝ разказваше всичко, което знаеше, и по някое време я забеляза, че леко сбърчи вежди. Илзе слушаше предимно без да говори, с навлажнени очи и здраво стиснати устни. Прекъсна го само на два пъти — първия, когато ѝ разказа за плитката дупка в основата на надгробната плоча, и втория — когато спомена зарязаните провизии и водата в джипа на Камерън. Накара го да ѝ обясни отново това. Втория път също не намери повече смисъл в постъпката на съпруга си.

Нейтън наблюдаваше Илзе през цялото време, докато говореше. Вече бяха минали десет години оттогава, но понякога, на правилната светлина, тя все още приличаше на онова момиче, което беше срещнал зад бара в кръчмата една вечер. Тогава той — един сравнително редовен клиент на заведението — също беше различен. Всъщност, ако трябваше да бъде честен, прекалено често изминаваше дългия път дотам, когато раната от развода му все още беше прясна.

Съпругата му — бившата му съпруга, документите тъкмо бяха пристигнали — си беше заминала по „Баламара Трак“ година по-рано, като отведе със себе си петгодишния Зандър и дори не погледна назад. Оказа се, че не е имала намерение да се съобразява с правото му да общува с детето си, както първоначално се бяха разбрали.

Нейтън беше обещал на сина си да му се обажда всеки ден в Бризбейн, но не успяваше да се свърже с него прекалено често, за да отдаде това на съвпадение. Когато най-накрая извадеше късмет, Зандър го извикваха, преди двамата да успеят да си поговорят, и в ухото на Нейтън прозвучаваше сигналът „свободно“. Джаки беше трудна за откриване в дните с предварително уговорените посещения. Нейтън си казваше, че вероятно има нужда от време, за да свикне с новия си живот, и ѝ осигуряваше такова — много повече от разумното — но накрая не издържа. Когато влезе в кръчмата в Баламара през онази вечер, тъкмо се беше разделил със сериозна сума, която бе платил, за да наеме семеен адвокат.

Разстоянието между него и сина му го караше да се чувства тъжен, а хонорарът на адвоката му — беден. През онази вечер беше отишъл в кръчмата без някакви очаквания нещо да се промени. Нямаше голяма полза от това да пиеш бира в празно питейно заведение.

Там обаче срещна нея.

Илзе бе единствената зад бара, а Нейтън — единственият пред него. Тя му сервира с усмивка и той ѝ се представи. След това седнаха един срещу друг и се заговориха. Илзе му сподели, че работи в кръчмата точно от три седмици и един ден. Пристигнала в града с раница на гръб преди три седмици и два дни. Била холандка, но следвала екология в Канада. Илзе го учеше да произнася името ѝ с мекия си мелодичен акцент, наведена над бара.

— Ийл-са — направи поредния опит Нейтън и тя му се усмихна.

— Почти успя.

Той продължи да опитва, докато не изрече името ѝ както трябва.

Тя му разказа, че родителите ѝ са разведени, а майка ѝ е починала преди една година от рак на гърдата. Тук спря да говори, впери поглед в бара и дълго време не го вдигна. Накрая Нейтън се протегна колебливо и сложи ръка върху нейната. Илзе му се усмихна и той усети как нещо у него се пропуква. Несгодите ѝ — продължи да обяснява с усмивка на лице младата жена — я подтикнали да пътува, да се отдаде на едно приключение и да разгледа част от света.

— Какво мислиш за пустошта? — попита я Нейтън и тя се разсмя.

— Готина е. Сякаш се намирам на самия ръб на Земята.

Той взе питиета за двама им и започна да я запознава с местните клюки. Акустичната му китара беше в джипа — изпадна в ужас, когато се сети по-късно — и той отиде да я вземе, за да посвири на Илзе. Но двамата се смяха, докато свиреше австралийски песни, които тя никога не беше чувала, а тя го помоли да ѝ изсвири холандски песни, които пък той никога не бе чувал.

— Как още се забавляват хората тук? — попита го Илзе по начин, който малко му напомни за Джаки. Съпругата му му беше говорила така в едни далечни времена, когато нещата помежду им бяха наред.

— Освен да идват в кръчмата ли? — попита Нейтън. — Нека помисля. Понякога обичат да се бият. — Илзе завъртя очи. — Така е, недей да подценяваш това. Миналата година двама братовчеди от „Атертън“ се биха на улицата цели четири часа. Хората си изкараха столове, за да седнат и да гледат.

— Четири часа? — повтори през смях Илзе. — Ако е истина, а аз — между другото — не вярвам, че е, тези двамата или са много добри в боя, или са много зле.

Нейтън ѝ се усмихна в отговор. Местните имаха и други забавления: например да се качват на пясъчните дюни, за да наблюдават залеза над пустинята в компанията на бутилка вино. Това можеше да бъде много романтично, ако си с подходящия човек.

Тогава я погледна и разбра — от леко наклонената ѝ глава и от усмивката на устните ѝ — че щеше да приеме поканата му. Не очакваше да се случи кой знае какво — бог му беше свидетел, че нямаше намерение да се жени отново — но поне беше свободен и можеше да прави каквото си поиска. А и само щеше да отиде на дюните с някаква туристка. Пътят от това до пръстен на ръката беше много дълъг. В следващия миг обаче го обзе горчивина, защото осъзна, че пътят от пръстена до четирицифрената сума във фактурата за адвокат беше доста къс, и реши да си замълчи и да остави момента да отмине.

Вместо да отидат на дюните, останаха в бара да изпият по още едно питие, посмяха се още малко и когато Илзе трябваше да затваря, застанаха един срещу друг на прага. И двамата се чувстваха малко неловко, но Нейтън все пак я попита кога ще е отново на работа през следващата седмица. Разделиха се и както обикновено, той заспа на задната седалка в джипа си. Звездите проблясваха през мръсния му преден прозорец. На сутринта си тръгна с усмивка, която не се бе появявала на лицето му от доста дълго време насам.

Нейтън се върна в кръчмата на следващата седмица и на по̀ следващата също. Но не и след това. Дотогава вече го бяха уведомили, че му е забранено да посещава кръчмата, магазина и всичко останало, което си струваше да бъде посетено в радиус от шест часа път. Периодът на забраната му не беше уточнен. Когато най-накрая се пречупи и попита, разбра, че още не е решено. Вече бяха минали девет години и четири месеца.

— Кам оставил ли е бележка в джоба си? — попита Илзе под простора и върна Нейтън обратно в настоящето. — Или в джипа?

— Не — отговори Нейтън. — А тук?

Тя поклати глава.

— Не намерихте ли нещо в джобовете му, което да обясни защо е бил там, а не на Леманс Хил?

— Не. А радиото? Не се ли е обаждал по него?

— Бях в кабинета цял ден; не се е обаждал, иначе щях да чуя.

Нейтън си представи голямото помещение за извършване на писмената работа, благодарение на която фермата съществуваше. Поръчване на провизии, наемане на хора, изчисляване на надници и разплащане с доставчици — тези задължения продължаваха седем дни в седмицата. Едно време, когато бяха малки, Лиз се занимаваше с тези неща, но сега това беше работа на Илзе.

— Бъб и Хари споменаха, че Кам е бил под напрежение напоследък.

— Какво? Само напоследък ли? — Съпругата на Камерън като че ли се ядоса.

— От по-отдавна ли е било така?

— Знаеш какво е да управляваш това място. Те също са наясно. Той винаги е под напрежение дори когато нещата вървят добре. — Илзе свали една калъфка за възглавница и я сгъна надве-натри в намачкан квадрат. Пое си въздух, изтупа я и я сгъна по-добре. — Но мисля, че нещо не беше наред. Хари е прав. Кам беше стресиран и през повечето време в лошо настроение. Не беше и особено съсредоточен, което не беше характерно за него. Надявах се да отмине, но това продължи шест седмици, може би дори повече. Всъщност ставаше все по-зле.

— Попита ли го какво му тежи?

— Разбира се. — Илзе веднага зае отбранителна поза. — Каза, че е добре. Тук винаги има нещо, което трябва да се свърши. Само защото Камерън работеше здраво, не означаваше, че…

Тя млъкна, защото чуха раздвижване на двора и се обърнаха по посока на шума. Беше започнало да се стъмва. Видяха, че Бъб върви към най-далечния край на оградата, където земята леко ставаше малко по-висока. Той спря и погледна надолу. Дори от разстояние, Нейтън знаеше къде е застанал брат му. Бъб не беше погледнал към простора и не беше ясно дали ги е видял между чаршафите.

— Какво прави там? — попита Илзе и се намръщи.

— Един бог знае.

Бъб стоеше до гроба на баща им, а над него се издигаше евкалиптът, който братята бяха засадили след погребението преди двайсет години. Онзи ден беше много горещ, а работата тежка, но идеята беше на Лиз и те изкопаха дупка в горната част на гроба. Дървото беше пораснало много оттогава и сега клоните му се поклащаха като черни пипала на фона на небето.

Земята вляво от гроба на Карл Брайт беше отредена за останалите членове на семейството, когато настъпеше и тяхното време. Нейтън си помисли с тъга, че при нормални обстоятелства мястото точно до това на баща му щеше да е за Лиз, но сега трябваше да го заеме Камерън.

— Трябва да се връщам вътре. — Илзе се изправи рязко. От изражението ѝ личеше, че си мисли същото. — Искам да видя как са момичетата, преди да изключим генератора.

Всяка вечер изключваха генератора, за да пестят гориво и пари; така електричеството спираше и имотът потъваше в пълен мрак през нощта. Нейтън беше свикнал с това. Самият той бе започнал да спира своя за все по-дълги периоди и лежеше самотен в непрогледния мрак от здрач до зори.

— Върви. — Нейтън кимна към простора. — Аз ще ги донеса.

— Благодаря. — Илзе сякаш искаше да добави още нещо, но се отказа.

Вятърът издуха един чаршаф пред Нейтън и я скри от погледа му за малко, но той го дръпна навреме, за да я види как влиза вътре. Отново се обърна към простора. Белите чаршафи бяха станали червено-сиви на сгъстяващия се мрак.

Бъб продължаваше да стои до отредените за гробове места в другия край на двора, обърнат с гръб към него. Нейтън се протегна за следващия чаршаф, но се спря, когато брат му отпи за последно от кенчето бира в ръката си, остави го на земята и си откопча ципа. След секунда се разнесе непогрешимият звук от уриниране. Нейт застина. След малко звукът намаля и после съвсем утихна. Бъб очевидно се беше облекчил. Вдигна си ципа и се затътри към къщата, без да погледне към Нейтън. Подсвиркваше си.

Нейтън не помръдна, докато брат му не се прибра. Местата за семейни гробове бяха потънали в мрак, когато отиде до тях, като внимаваше къде стъпва. Погледна земята, където беше заровен баща му и където скоро щяха да положат и тялото на Камерън. Клекна и докосна пръстта. Вече беше изсъхнала. Жадната земя беше изпила влагата. Нямаше как да разбере кое място беше препикал Бъб.