Изгубеният

Глава 34

Разделиха се, колкото да си поемат въздух, и залитнаха върху тъмните стъпала. Илзе го задърпа към заспалата къща и Нейтън усети колко топла е кожата ѝ, допряна до неговата. Ръката ѝ стискаше здраво пръстите му, а умът му подскачаше и летеше пред него нагоре по стълбите, покрай спалния му чувал на дивана, към стаята на Илзе — стаята на Камерън. Нейтън усети колебанието ѝ в същия миг, в който това чувство прободе и него.

— Почакай. Не тук — каза той в косата ѝ.

— Къде тогава? — попита шепнешком тя.

— Ела.

Той я хвана за ръка и двамата заобиколиха къщата толкова бързо, колкото им позволяваше мракът. Тръгнаха към алеята и изведнъж се върнаха с десет години назад — Нейтън отново я притисна в джипа си, усети горещите ѝ, сладки устни върху своите, а ръцете ѝ посегнаха към кръста му. Той отвори багажника, бутна настрани екипировката и провизиите си и застла едно одеяло.

Окачването на колата изскърца, когато легнаха в джипа. Чуваше се само учестеното им дишане, докато лунната светлина проникваше през прозорците. Илзе го прегърна и той усети как тежестта на годините се стопява и за първи път от много дълго време отново може да диша спокойно. Кожата ѝ беше топла и приятна и изведнъж спомените се възвърнаха: спомни си как се чувстваше през онази вечер, докато лежеше до нея, а годините и изборите, които трябваше да направи, бяха още пред него. В този момент, за първи път в живота си, Нейтън почувства, че е точно там, където трябваше да бъде, прегърнал Илзе, докато коледните звезди светеха силно и ярко в нощното небе над тях. Това, което се случваше, трябваше да се случи. Сякаш му се даваше втори шанс.

По-късно, в тъмносинята светлина на коледната утрин, двамата лежаха един до друг и наблюдаваха как светилата на безкрайното небе се движат както всяка нощ. През отворените врати на джипа навлизаше лек ветрец. От известно време нито той, нито тя бяха продумвали.

— Не вярвам, че Софи си е наранила ръката по време на езда — прошепна Илзе. Погледът ѝ все още беше насочен към звездите.

— Така ли?

— Камерън го е направил. Сигурна съм. — Двамата не се спогледаха. — Беше много уплашен. Личеше си от физиономията му.

Нейтън продължи да се взира в небето.

— Бяха сами в конюшнята, когато това се е случило. — Илзе се изправи на лакът и го погледна. — Хващаше я мързелът, когато трябваше да я изчисти, и не го правеше както трябва. Кам от своя страна беше в ужасно настроение през целия ден. Много по-лошо от обичайното. Не бях разбрала, че е сам с нея, иначе щях да… — Тя млъкна. — Не знам какво щях да направя. Както и да е. Двамата влязоха в къщата. Софи се дереше от рев, а Камерън разказа как конят я е хвърлил. Предполагам, че е възможно да се случи, но дъщеря ми е добър ездач и знае как да пада. Кам обаче се издаде. Веднага разбрах. Беше изплашен от себе си, от това колко далеч бе стигнал.

Нейтън продължаваше да наблюдава мълчаливо безбройните звезди.

— Истина е — каза Илзе. — Уверявам те.

Той бавно протегна ръка и я сложи върху нейната.

— Вярвам ти. Аз просто… — рече и се замисли за братята си и за себе си. Замисли се и за баща им и годините, през които бяха живели с него. В какво се бяха превърнали. — Много жалко.

Когато отново проговориха, небето вече беше станало много по-светло. Нейтън прокара палец по ръката ѝ, като се спря на едно тъмнолилаво петно до лакътя ѝ.

— Това не е от него — каза Илзе. — Това е от телето от онзи ден.

Нейтън премести палеца си на опакото на ръката ѝ, където имаше стар белег от изгаряне във формата на върха на ютия. Двамата се спогледаха; продължиха да се гледат доста дълго, след което на слабата сутрешна светлина Илзе кимна. Извърна се леко и му показа рамото си и още един белег, по-стар и различен. Изви се отново. И отново. Тайни бяха изписани върху кожата ѝ.

Нейтън си спомни голямото шишенце с парацетамол на нощното ѝ шкафче.

— Съжалявам.

— Не го правеше постоянно. Не се случваше всеки ден. Не. Понякога минаваха месеци. Понякога не беше…

— Какъв?

— Толкова лош.

Нейтън трябваше да зададе следващия въпрос:

— Някой друг забелязваше ли всичко това?

— Не мисля.

— Наистина ли?

Тя го погледна.

— Ти забелязвал ли си нещо?

Желанието му да се престори, че не е чул въпроса, беше силно почти като физическа реакция. Вместо това просто остана да лежи до нея и да я гледа. Спомни си колко пъти беше излизал от стаята, когато Илзе влезеше, и как избягваше всякакви разговори с нея, освен най-безобидните. Гледаше я единствено през завесата на собственото си задушаващо го самосъжаление. Най-накрая поклати глава.

— Не — отговори честно той. — Не съм забелязвал.

— Не си само ти. Чудила съм се дали Хари не е подозирал нещо, но наоколо има толкова много работа, че той е постоянно зает. Бъб… — сви рамене тя. — Кам тормозеше и него по свой начин. Не мисля, че Бъб дори го осъзнаваше. Той дотолкова е свикнал да се отнасят зле с него, че вече го смята за напълно нормално.

— Ами мама?

Илзе се намръщи.

— Какво? — попита Нейтън.

— Веднъж се опитах да говоря с нея. Не мина добре.

— Какво ти каза?

— В началото нищо. Сякаш си мислеше, че говоря за обичайните семейни проблеми. Не знам дали наистина не ме разбра какво имам предвид, или умишлено предпочете да не го прави. Затова опитах отново. И втория път… — Илзе млъкна. — Втория път се ядоса. Каза ми, че този имот се управлява изключително трудно и трябва да подкрепям Камерън, а не да се карам с него. Страхувах се, че ще му каже какво съм ѝ споделила и ще влоши нещата. Повече не повдигнах темата.

Нейтън отново замълча, този път за още по-дълго, докато съзнанието му бродеше назад през годините и си спомняше най-различни неща. Най-накрая си пое дълбоко въздух.

— Нашият баща… — започна той, но млъкна, защото не знаеше как да продължи.

Илзе го изчака.

— Знам — отвърна накрая тя, когато не си довърши изречението. — Камерън ми е разказвал колко лош е бил.

— Наистина ли? — Нейтън беше искрено изненадан.

Той не беше разказвал на никого. Нито на Джаки, нито на Зандър. Нито на Бъб, нито на Камерън. Той и братята му никога не бяха говорили за това — нито веднъж през целия си зрял живот.

— Камерън мислеше, че може да бъде различен — продължи Илзе. — Мисля, че наистина искаше да бъде добър баща и добър съпруг. И понякога беше чудесен, но после се променяше. Без никаква сериозна причина. Просто се превръщаше в друг човек. Доста дълго време се тревожех за него, докато една сутрин не се събудих и не осъзнах, че всъщност се страхувам от него.

Нейтън я погледна.

— Странното е, че Камерън го разбра преди мен, така си мисля — поклати глава Илзе. — Вече бях закъсняла. Докато годините минаваха, той ме беше лишил от всичко. Нямах нищо свое тук. Аз дори не съм титуляр на банковата ни сметка, знаеш ли? Камерън проверяваше всички извлечения и за всяко плащане беше необходимо неговото одобрение. — Тя погледна към гаражите. — Откри ли повредата в джипа ми?

— Не. Не открих нищо.

— Мисля, че Камерън нарочно го повреждаше.

— Така ли?

— Не много често, но беше достатъчно да закъсам един-два пъти. Също така знаеше как да го направи, за да мога да измина няколко километра и тогава нещо да се повреди. Като миналата година, когато закъсах и чаках помощ почти пет часа. Чаках го да дойде и да ме изтегли до дома ни като животно. Щом нямах доверие на джипа, нямаше да го карам и той го знаеше. Следователно не можех да кача момичетата в него и да потегля.

Илзе отново се отпусна по гръб. Звездите вече бяха избледнели.

— Не че щяхме да стигнем далеч — продължи тя. — Паспортът ми изтече. Момичетата дори нямат свои. Той ми взе шофьорската книжка и другите документи, под предлог че само ще ги прибере, но когато ми потрябваха, не можах да ги намеря. Не съм получавала заплата, откакто работех в кръчмата. Нямам семейство в тази страна, нито пък истински приятели. А хората наоколо харесваха Камерън. Ако трябваше да избират страна, нямаше да е моята. — Илзе обърна глава. — Можеш да питаш Джена Мур.

— Ами Глен? Той е добър човек. Можеше да те защити.

— Как? — Погледът на Илзе беше сериозен и Нейтън осъзна, че наистина иска отговор. — Как ще ме защити от съпруга ми, който е в съседната стая? Глен е на три часа път в полицейския участък, и то в най-добрия случай. Имаш ли представа какво може да направи изпаднал в ярост човек за три часа?

Нейтън не отговори. Всъщност имаше представа.

— Тук могат да се случат много злополуки — каза Илзе. — Следващия път може аз да падна от коня, но вместо ръката, може да си счупя врата. Или пък някоя машина да ми откъсне ръката. Или някой от джиповете да ме прегази. Или да прегази Софи или Ло.

Нейтън се замисли за тази вероятност и в следващия миг вече не искаше да си представя нищо.

— Нещата се влошаваха все повече през последните няколко месеца — продължи Илзе. — Сега като се замисля, причината е било обаждането на Джена. Съставих си спасителен план, в случай че ми се наложеше да си тръгна бързо. Започнах да събирам пари в брой и малки неща, които можех да нося в себе си. Също така събрах някои неща за момичетата — дрехи и играчки. Не бяха кой знае колко, за да не забележи Камерън, но после Ло вдигна врява и трябваше да върна повечето. Ето защо се съсредоточих върху това да намеря някои от най-важните документи, актовете за раждане на момичетата, временната ми регистрация, такива неща. Когато се сдобиех с някои от тях, качвах се в джипа и ги скривах.

Нейтън си я представи как коленичи под изгарящото слънце до надгробната плоча на работника и рови в пръстта.

— Скрила си ги на гроба?

— Той е на пътя за града, но достатъчно далеч оттук, така че знаех, че са на сигурно място. Ако Камерън беше разбрал… — Илзе млъкна. — Както и да е. Прибрах всичко в найлонов плик и го зарових.

— Какво се случи?

— Камерън нарани Софи. Това беше последната капка. Или поне смятах, че е. Винаги съм си казвала, че когато се случва между нас, е едно, но когато и момичетата страдат… — Тя се изправи. — На следващата сутрин качих Софи и Ло в джипа на работниците. Не казах на никого, че тръгваме, не взех багаж. Но по пътя започнах да осъзнавам действителността. Не бях спестила достатъчно пари. Само горивото нямаше да излезе никак евтино, а трябваше да плащам за хотели, храна и дрехи за момичетата. Вероятно щеше да се наложи да наема и адвокати. Не разполагах с достатъчно средства, за да оцелеем дълго. — Илзе погледна към далечния хоризонт, който вече се виждаше на фона на пълзящата зора.

— Затова си се върнала?

— Беше ужасно. Намразих се за това. Отидох до глупавия гроб, но дори не изрових найлоновия плик с документите. Качих момичетата обратно в джипа. Това беше най-дългото пътуване в живота ми. Те бяха объркани. Не можех да измисля какво да им кажа. — Илзе поклати глава. — После започнах да събирам всичко необходимо, колкото може по-бързо.

Тя поклати глава.

— Камерън забеляза. Сигурна съм. Постоянно беше край мен, не можех да се скрия от него. На Хари буквално му се наложи да му нареди да отиде да поправи комуникационната кула на Леманс Хил, чийто ремонт бавеше от толкова време. През онази последна сутрин, когато Кам отби на алеята, преди да тръгне…

Илзе се намръщи при спомена.

— Той беше напрегнат, сякаш знаеше, че нещо ще се случи. Попитах го дали ще ходи до кулата с Бъб, и Камерън потвърди. Но ме погледна по странен начин. Веднага разбрах, че ме лъже. — Тя отново легна. — Предишната вечер разглеждаше скицника на Ло. Мисля, че видя рисунката ѝ, онази, на която сме на гроба, и навърза нещата. Когато чух, че са го намерили мъртъв там, зачаках някой да ме попита за найлоновия плик с документите.

Нейтън си спомни тялото на Камерън под платнището и плитката дупка в земята.

— В него нямаше нищо, когато го намериха. — Не и найлонов плик с пари и документи.

— Знам. Мислех, че все още е заровен там. Страхувах се някой да не го открие случайно. Не исках никой да си помисли, че аз…

— Какво?

— Че съм имала нещо общо със случилото се с Камерън.

По-светлите участъци по загорялата ѝ кожа и луничките ѝ станаха по-ясни на ранната сутрешна светлина. Небето беше изсветляло почти напълно. Скоро всички щяха да се събудят.

— Онзи ден за първи път ми се удаде възможност. Отидох до гроба и започнах да ровя на същото място, както винаги.

Нейтън си я спомни коленичила под слънцето до надгробната плоча, а раменете ѝ едва се повдигаха.

— Значи си го намерила?

Илзе поклати глава.

— Не. Това е проблемът. Пликът не беше там.

Нейтън се ококори насреща ѝ.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Но щом не е бил нито там, нито у Камерън, къде е тогава?

Сенките на сутрешната светлина хвърляха ивици по лицето на Илзе.

— Нямам представа.