Изгубеният

Глава 18

Когато Нейтън се върна в къщата, в стаята на Зандър нямаше никой, но душът в банята течеше. Книга, прочетена до половината, беше оставена на леглото на сина му. Раздразнен видя, че е същата, която беше купил, за да я подари на сина си за Коледа. Картичката, която Зандър използваше за разделител, подсказваше, че книгата е подарък от втория му баща Мартин — архитекта, чиято работа с лъскави огледални метални повърхности вестниците често определяха като „противоречива“. Нейтън си пое дълбоко въздух, затвори вратата и се върна в дневната.

Все още можеше да различи тъмните очертания на караваната на работниците през прозореца. Погледа я около минута, замислен над думите на Софи, после се обърна и включи семейния компютър на бюрото в ъгъла. Десет минути по-късно влезе в бавния интернет и зачака сайтът на една от социалните мрежи да зареди. Когато най-накрая това се случи, кликна върху кутийката за търсене и написа името на Кейти.

Компютърът заръмжа, докато преглеждаше резултатите — в началото бавно, а после два пъти по-бързо. Не намери нищо. Имаше много хора със същото име, но никой от профилите, нито пък снимките, не съвпадаше с нея. Погледна си часовника. Скоро щяха да изключат генератора. Написа името на Саймън и прегледа резултатите с максималната бързина, която протестиращата техника му позволяваше. Беше стигнал до третата страница, когато дюшемето в коридора изскърца. Хари се появи на прага. Погледна компютъра, но от мястото си не виждаше монитора.

— Говорих с Бъб — каза той.

— Така ли? — По изражението му Нейтън разбра за какво става въпрос.

— Двамата с теб сме наясно, че понякога брат ти разбира погрешно нещата.

— От време на време.

— Наистина се надявам да не е разбрал, когато си му казал, че разрешителното ти за оръжие е изтекло.

— Просто не отидох да го подновя.

— Глупости. Какво искаш да ми кажеш — че за първи път в живота си си забравил да го направиш ли?

Нейтън не отговори.

— Предал си всичките си оръжия на Глен, нали?

— Такива са правилата, Хари.

— Оръжието е част от най-необходимите неща, приятелю…

— Ще го подновя.

— През цялото време си съвсем сам у вас. Понякога изключваш радиото си и го държиш така дни наред…

— За бога, Хари, казах, че ще го подновя.

— Майка ти знае ли, че живееш така?

— Сигурен съм, че няма да пропуснеш да ѝ кажеш.

— А Зандър?

Въпросът му увисна във въздуха.

— Искаш ли нещо друго, Хари? — попита най-накрая Нейтън със студен глас.

Възрастният мъж отвърна на погледа му видимо необезпокоен и това го накара да се извърне.

— Спирам генератора в десет часа.

Хари си тръгна и Нейтън се вторачи отново в монитора, докато светлината му не накара очите му да се навлажнят. Примига и отново провери колко е часът. Напредваше бавно, но вече беше видял достатъчно, за да разбере, че няма да научи кой знае колко за бившите туристи в интернет.

Това не беше кой знае колко странно. Но беше необичайно. Можеше да преброи на пръстите на едната си ръка всички туристи, които познаваше и които не се изкушаваха да качат поредица от идентични снимки на скали, небе и крави за приятелите си у дома. Погледна часовника още веднъж, после с цялата бързина, която му позволяваше компютърът, отвори нов прозорец на търсачката и въведе ново име. Появиха се много резултати за Джена Мур във Великобритания. Можеше да ги преглежда часове наред, ако някой вече не го беше изпреварил.

Най-отгоре се появи линк с различен цвят от останалите — знак, че вече е отварян поне веднъж на този компютър. Нейтън не знаеше дали може да разбере кога. Може би Зандър щеше да знае. Засега само кликна върху линка.

Джена беше станала флорист. Имаше си своя фирма и беше пуснала своя снимка как засажда нещо високо и зелено в саксия. Плитката ѝ я нямаше и изминалите двайсет и повече години бяха оставили своя отпечатък върху лицето ѝ, но определено беше тя.

На фотографията усмивката ѝ беше широка, но леко изкуствена. Това подсказа на Нейтън, че вероятно са заснети няколко кадъра, докато не са получили хубава снимка. Пръстите на Джена не бяха целите заровени в пръст, но на тях не се виждаше брачна халка. Нейтън се запита с какво се занимаваше онова нейно гадже, но не се сещаше за името му. Или пък никога не го беше научавал. Погледна лицето на Джена. В горната част на монитора имаше телефонен номер. Нейтън взе химикалка, записа го и стана.

Коридорът беше празен, а кухнята и кабинетът на Илзе тънеха в мрак, когато вдигна слушалката и набра номера. Чу сигнал „свободно“. Сети се, че не знае колко е часът в Англия, когато някой вдигна.

— Добро утро, „Нордън Блумс“. — Гласът беше много приятен.

— Може ли да разговарям с Джена Мур, моля?

— Опасявам се, че е в отпуск. Мога ли да ви помогна?

Нейтън се поколеба.

— Опитвала се е да се свърже с брат ми. — Зачака, но не успя да долови някаква реакция от другата страна на линията. — Исках да ѝ предам нещо. Оставила ли ви е друг номер, на който мога да я намеря?

— О, не. Съжалявам. — Младата жена звучеше искрено разочарована, че не може да помогне. — Поне не такъв, който мога да давам, за съжаление. Но едва ли и той ще ви свърши някаква работа, защото е в чужбина и няма обхват.

Нейтън погледна кабела на телефона в ръката си.

— Така ли?

— Мога да запиша вашия номер, ако желаете.

— Всъщност и аз нямам обхват на мобилния си телефон.

— Така ли? — Младата жена явно се изненада от тази новост за нея. — Предполагам, че не сте на йога почивка в Бали?

— Не, не съм — отвърна Нейтън.

— Тогава щеше да е невероятно съвпадение. — Тя се засмя. С другото си ухо Нейтън чу тихо електронно изпращяване на електрически уред и в следващия миг беше потопен в мрак. Генераторът беше изключен. В очите му трептеше остатъчно сияние от угасналата светлина в коридора. Нейтън примига, защото не можеше да види нищо.

— Къде се намирате? — попита той, докато сивите очертания на мебелите бавно започнаха да придобиват форма.

— В края на Бел стрийт.

— Извинявайте, имах предвид в кой град?

— О, в Манчестър.

Не знаеше къде се намира. Предполагаше, че е някъде на север.

— Както и да е — продължи младата жена, — Джена ще се върне в магазина след — само да го сметна — единайсет дни, ако желаете да я потърсите отново.

В този момент Нейтън чу някакъв шум. Не идваше от телефона. Разнесе се в тихата къща и беше много слаб. Навярно беше Хари? Прозорецът до него представляваше черен квадрат. Нейтън не виждаше нищо друго, освен собственото си отражение в стъклото.

— Джена със сигурност ли е още в Бали? — попита той.

Отново чу шума и погледна през рамо. От вътрешността на къщата ли идваше? Затаи дъх. Поредното тихо тупване. Не, идваше отвън. Пак се обърна към прозореца. Пак не видя нищо.

— Да, и въобще не бърза да се прибира в това студено време. Каза, че при нея е доста горещичко.

— Така ли? — Нейтън се огледа в мастиления мрак навън. — Е, благодаря ви за помощта.

— Няма проблем. Аз ви благодаря за интереса към „Нордън Блумс“!

Нейтън затвори. Дворът навън се чернееше. Не се забелязваше никакво раздвижване. Изчака минута, после още една. Нищо. Тъкмо се обръщаше, когато чу шума отново.