Изгубеният

Глава 4

Дупката беше голяма колкото три юмрука и беше празна.

Лъдлоу я снима от всички страни; после Нейтън го видя да си слага ръкавици и да пъха пръст в нея. От едната страна почвата беше мека и дупката веднага започна да се рони. Земята беше като жива и след ден-два щеше да се възстанови, без да останат никакви следи. Сержантът започна да рови по-усърдно в дупката и Нейтън се зачуди колко дълбоко беше погребан работникът.

— Не виждам нищо тук. — Лъдлоу изтри длани в панталона си и погледна намръщено Стив. — Провери ли ръцете му?

Медикът се качи в линейката и се появи след минута.

— Ноктите му са изпочупени — под тях са се събрали пясък и мръсотия. Възможно е да е копал с ръце, ако това ме питаш.

— Защо е хабил сили за това?

— Защото мозъкът му се е сварил, не личи ли? — намеси се Бъб.

Всички се обърнаха към него. Той ги наблюдаваше, отпуснал рамене и със скръстени на гърдите ръце.

— Какво? — Той сви рамене. — Не е ли очевидно? Вчера температурата беше четиридесет и пет градуса. Не знам защо Кам е зарязал джипа си, но в мига, в който го е направил, вече е бил прецакан. Точка.

Лъдлоу погледна Стив, който потвърди с кратко кимване.

— Слушай, той е прав. Обезводняването много бързо замъглява съзнанието.

Всички се загледаха продължително в дупката. Сержантът пръв отмести поглед.

— Сега искам да видя джипа му.

Нейтън предложи на Лъдлоу да го закара и Бъб не се възпротиви. Даже изглеждаше облекчен да остане със Стив, който искаше да вземе проби и да ги прибере в хладилната чанта, преди да станат напълно безполезни.

Нейтън, Лъдлоу и Зандър прескочиха оградата и се качиха в ланд крузъра на Нейтън. Той се почувства по-добре на своя територия. Ужасната гледка на трупа на брат му, положен на земята, която обичаше, по някакъв начин беше разрушила хармонията на мястото, сякаш из въздуха се носеше някакъв замърсител.

Хвана волана с треперещи ръце и се опита да си спомни последната си среща с Кам през юни или когато там беше. Вероятно брат му му се беше усмихвал, защото по принцип беше усмихнат човек. Нейтън раздвижи първо едната си ръка, а после и другата. Пред очите си виждаше единствено лицето под платнището. Вече съжаляваше, че погледна. Запали джипа и докато се отдалечаваше от гроба, осъзна, че Лъдлоу му говори нещо.

— Извинявай, какво каза?

— Питах дали с брат ти умишлено сте купили съседни имоти?

— О, не. „Бърли Даунс Стейшън“ беше собственост на баща ни, така че аз, Кам и Бъб израснахме тук. След това се сдобих с малко земя от тази страна на оградата, когато… ааа… когато се ожених… — Нейтън видя в огледалото за обратно виждане, че Зандър гледа през прозореца и се преструва, че не ги слуша. — Минаха двайсет години оттогава. Баща ни почина горе-долу по същото време и Кам пое „Бърли Даунс“.

— Значи Камерън е шефът.

— Той управлява имението. И държи мажоритарния дял.

— О, така ли?

— Да, но това не трябва да те заблуждава. Така е от години. Всички получихме по една трета, когато татко почина. Честно и справедливо. Аз продадох половината от своя дял на Кам почти веднага и той започна да стопанисва мястото. Организира всички всекидневни задачи и отговаря за по-голямата част от дългосрочното планиране. Бъб притежава една трета от всичко, а аз една шеста.

Лъдлоу си записа нещо.

— Колко е голямо имението „Бърли Даунс“?

— Три хиляди и петстотин квадратни километра с около три хиляди крави от породата „Херефорд“.

— И семейството ви се грижи за всичко това само?

Имаше нещо много странно в начина, по който говореше Лъдлоу. Нейтън го осъзна едва когато започна да отговаря на въпроса му. Полицаят разговаряше с него напълно нормално. Не показваше нищо, не намекваше, не заплашваше, дори на моменти изглеждаше загрижен. Фермерът се зачуди кога ли Стив щеше да му каже как наистина стоят нещата. Вероятно в линейката, на път за града. Целият град знаеше историята на Нейтън. Даже се беше превърнала в неотменна част от местния фолклор.

Лъдлоу се размърда на седалката и Нейтън осъзна, че го чака да му отговори.

— Както вече споменах, при нужда наемаме хора. Честно казано, винаги ни трябват работници, затова работим с фирми за набиране на персонал — обаждаме се и казваме какъв екип търсим. След това той пристига с хеликоптер или с мотори. Кам се свързваше с тези фирми, когато му трябваха инженери, работна ръка за оградите или други подобни. Иначе всекидневната работа се върши предимно от семейството. Особено когато е спокойно. Както сега — нищо не се случва, защото пазарите и месопреработвателите не работят по Коледа.

— Не ви ли трябва помощ, за да издоите всичките тези крави?

Нейтън забеляза в огледалото за обратно виждане как Зандър едва потисна усмивката си.

— Тази порода я отглеждаме само за месо, не за мляко.

— Значи фризерите ви са пълни с пържоли?

— И мляко с дълъг срок на годност. Но нашите крави не са като онези в малките ферми. Във ферми, големи колкото нашата, животните се отглеждат на свобода. Пият вода от сондажните кладенци, пасат трева на воля и чак тогава ги прибираме. В много отношения си приличат с дивите животни. Някои дори не виждат хора от раждането до ножа.

— Колко е голям твоят имот?

— Около седемстотин квадратни километра.

— Доста по-малък от „Бърли Даунс“.

— Да.

— Защо?

Нейтън се поколеба. Зандър отново се беше загледал през прозореца.

— Дълга история. Кратката гласи — тежък развод.

Лъдлоу като че ли прие този отговор и Нейтън се зачуди дали подобна история не беше отвела и ченгето на хиляда и петстотин километра от Бризбейн.

— Кой друг живее на твоята земя? — продължи с въпросите Лъдлоу.

Нейтън не отговори веднага.

— През цялото време няма никой. Съвсем сам съм.

Сержантът се обърна към него и го изгледа.

— Наистина ли?

— Да. Сам съм си шеф. Разбира се, от време на време наемам хора, когато ми трябват за някаква работа. — И когато можеше да си го позволи.

Лъдлоу се ококори насреща му.

— Колко голямо каза, че е мястото — седемстотин квадратни километра? Колко добитък имаш?

— Около пет-шестстотин глави.

— Господи, това пак е много!

Нейтън не отговори веднага. И беше, и не беше съвсем така. Скъсваше си задника от работа, за да изкара нещо от земята си, която представляваше само един пясъчник. От друга страна пък, въобще не получаваше толкова, колкото влагаше.

— Но… — Сержантът огледа просторния хоризонт от единия му пуст край до другия. — Не си ли самотен?

— Не. — Отново хвърли бърз поглед в огледалото. Зандър го наблюдаваше. — Не, добре ми е така. Нямам нищо против. Докато има достатъчно вода, добитъкът се грижи сам за себе си.

— Но не съвсем.

— Не, не съвсем, но извадихме късмет с Гренвил през последните няколко години — отвърна Нейтън, който искаше да сменят темата.

— Какво е това, реката ли?

— Да. Спасява ни, когато прелее. Миналата година имаше наводнение, две години преди това също.

Лъдлоу присви очи срещу слънцето.

— И колко дъжд трябва да се излее?

— Наводненията тук стават без да е нужно да вали — обясни Зандър от задната седалка и сержантът се обърна към него.

— Така ли?

Нейтън кимна. Дори след четиридесет и две години все още му беше странно да наблюдава как реката се надига бързо и мълчаливо под безоблачното синьо небе. Тя се блъскаше в коритото си, пълноводна от падналите по-рано дъждове на хиляда километра на север. Той посочи навън.

— При наводнение голяма част от това място остава под водата. На места реката става широка десет километра. Не можеш да се придвижваш без лодка. Къщите и градът са построени нависоко, но пътят остава под вода.

Лъдлоу изглеждаше изумен.

— Как излизате?

Зандър се разсмя.

— Не излизаме — отвърна Нейтън. — Много от имотите се превръщат в острови. Веднъж бях хванат в капан в дома си за пет седмици.

— Сам?

— Да. Но няма проблем. Просто трябва да си подготвен. Нямаш друг избор, такъв ни е регионът.

Той погледна червената земя, която се простираше наоколо. Трудно му беше да си го представи, но преди милиони години това е било дъното на голямо вътрешно море. От тази почва бяха изравяни костите на водни динозаври и все още имаше места в пустинята, където могили от вкаменени миди се печаха на слънцето. Нейтън си спомни как като деца двамата с Камерън ходеха на лов за динозаври — с лопати в ръце и нарамили торби, в които да пренасят костите. Години по-късно дойде ред на Зандър да поеме щафетата — джобовете на Нейтън винаги бяха пълни с пластмасови динозаври, които да заравя, тъй като истинските не искаха да излязат да си играят със сина му.

Сержантът отново записа нещо в бележника си.

— Кои са съседите ти? — попита той.

— Най-близката ферма е „Атертън“. — Нейтън посочи на североизток. — Градът е на юг от нея, после има още два имота на изток. Вторият най-голям наоколо е „Кираби Стейшън“, с който имаме обща граница. Сега е собственост на една компания.

Преди това обаче беше семеен бизнес. Собственик беше тъстът на Нейтън. Бившият му тъст, напомни си той, защото му харесваше как звучи. Натисна спирачките, когато стигнаха до едно място в оградата, през което можеха да минат. Зандър слезе и отвори портата. Влязоха през нея и отново се озоваха в имота на Камерън.

— Наближаваме — каза Нейтън на Лъдлоу.

— По-рано ми спомена, че брат ти познава много добре района около гроба? — Сержантът се огледа. — Струва ми се странно да искаш да посетиш подобно място.

— Чичо Кам го нарисува на картина — обади се Зандър и се качи отново в джипа. — Картината му доби голяма известност. Поне в околността.

— О, така ли?

Нейтън кимна.

— Той е любител художник, беше любител художник, но доста добър. Запали се по рисуването, когато бяхме деца. Тогава нямаше с какво толкова да се забавляваме, така че си падахме по някои неща за възрастни: например колекционирахме пощенски марки и други подобни. Аз не мога да рисувам, но Кам беше добър. Продължи да рисува и след като пораснахме. Понякога се отказваше, разбира се, но картината на гроба на работника е отпреди пет години.

Една от сезонните работнички по онова време я снима и я качи в интернет, когато се прибра във Франция, Канада или откъдето беше. Изведнъж на Камерън започнаха да му се обаждат хора, които си поръчваха да им нарисува нещо. В крайна сметка по предложение на майка им той изпрати картината на един конкурс и спечели държавна награда.

— Можеш да си купиш картичка с нея от магазина в града — каза Нейтън.

— Значи гробът е означавал много за брат ти? — попита Лъдлоу. От тона му стана ясно, че смята този факт за важен.

— Не бих се изразил точно така. Мисля, че харесваше картината повече от мястото. Просто извади късмет през онзи ден от начина, по който падаше светлината.

— И все пак странно място — повтори сержантът. — Самотен гроб в средата на нищото. Никога не съм виждал подобно нещо.

— Има няколко такива наоколо. — Зандър се наведе напред. — От едно време, когато хората са умирали внезапно. Погребвали са ги на място, а по-късно семейството или някой друг е идвал и е поставял надгробна плоча. Туристите могат да си купят онлайн карти, снимки и разни сувенири на тези места.

— Кой би дошъл чак дотук за подобно нещо?

Нейтън сви рамене.

— Ще останеш изненадан.

— Някой посещава ли гроба на работника?

— От време на време. Когато картината на Кам стана известна, идваха да го гледат, но напоследък няма голям интерес. Има един по-известен край „Атертън“.

— Какво му е интересното на него?

— Трагична случка. Някакво хлапе. Малко момче. Починало в началото на двайсети век.

Това накара Лъдлоу да се почувства неудобно и Нейтън се зачуди дали сержантът има деца.

— Какво се е случило с него?

— Обичайното за тези места. — Нейтън се насили да говори със спокоен глас. — Тръгнало по грешния път и се изгубило.

Нейтън подмина прохода в скалите. Изруга и даде на заден ход, след което подкара джипа по скрития черен път. Стигна от другата страна и се огледа видимо изумен. Автомобилът на Камерън не се виждаше никъде. За един ужасен миг си помисли, че наистина беше изчезнал. Зандър почука по мръсното стъкло.

— Отидохме прекалено напред — каза той и посочи назад.

Нейтън се върна на пътя и направи втори опит. Верният черен път изглеждаше по същия начин. Нейтън спря джипа на същото място, на което беше паркирал Бъб по-рано, и всички тръгнаха нагоре по склона. Изкачиха се до върха. Двамата със Зандър останаха назад, а Лъдлоу си сложи ръкавици. Заобиколи джипа на Камерън и направи още снимки. Спря се до отворената шофьорска врата.

Нейтън си прочисти гърлото:

— Вратата беше отворена, но ключовете бяха на седалката, когато дойдохме. Изпробвах двигателя.

— Не е трябвало да пипаш нищо.

— Съжалявам.

— И какво стана?

— Запали.

Сержантът се качи в джипа и сам завъртя ключа. Остави двигателя да поработи известно време, после го изгаси.

— Автомобилът беше ли надежден? — попита той. — Моделът е доста стар.

„Осемнайсетгодишен“, каза си Нейтън. Горе-долу колкото беше и неговият.

— По тези места по-старите работят по-добре. Новите модели имат електронни дисплеи и разни други неща, които не могат да се справят с праха. Той влиза във всяка пролука и запушва цялата система. Кам се грижеше добре за своя джип.

— А за радиото? — Лъдлоу посочи поставката на таблото.

Нейтън му показа как да сменя честотите.

— На мен ми изглежда добре. Аварийният му радиомаяк5 сигурно е под предната седалка.

Лъдлоу се пресегна и извади личния маяк за спешни случаи. Все още си беше в кутията и не беше активиран.

— Не използвате ли безжични радиа? — попита той.

— Не, оборудването ни е свързано към автомобилите.

— Тоест, излезеш ли навън, оставаш без средство за комуникация, така ли?

— Да.

— Какъв е обхватът?

— Зависи. Може да бъде двайсет километра в права линия, дори повече, благодарение на комуникационните кули, но има черни петна — обясни Нейтън. — Общо взето, по права линия.

Сержантът продължи с огледа на джипа. Сложи си ръкавици и провери зад сенниците, жабката и под седалките, след което повтори процедурата.

— Мисля, че портфейла му го няма. — Лъдлоу вдигна глава. — Не беше в джоба му.

— Не. Трябва да е у тях.

— Не го ли носи със себе си?

Нейтън, който беше оставил своя на кухненската маса в къщата си на около двеста километра оттук, посочи околността. За какво му е да го носи тук?

Сержантът се засрами и това се изписа на лицето му. Той отвори сервизната книжка на джипа и започна да разлиства страниците.

— Какво търсиш? — попита най-накрая Нейтън.

Лъдлоу се поколеба.

— Всичко.

„Той не знае — помисли си фермерът. — Няма представа какво означава всичко това.“ Забеляза, че Зандър се намръщи. Вероятно си мислеше същото.

— Смяташ ли да свалиш отпечатъци или нещо подобно? — попита младежът.

— Това е работа на криминалистите.

— А те ще дойдат ли?

— Само ако има следи от взлом.

Всички погледнаха джипа. Прозорците не бяха счупени, единственият проблем, с който се бяха сблъскали седалките, беше мръсотия, а огледалата бяха разположени под правилните ъгли.

Лъдлоу погледна назад към Зандър.

— Съжалявам.

Сержантът работеше методично, като спря само когато отвори багажника. Той се загледа, също като тях по-рано, във водата и храната пред очите си.

— Той е оставил всичко това в колата?

Нейтън не разполагаше с отговор на въпроса му. „Твоята работа е да разгадаваш тези неща“, помисли си.

Лъдлоу го изгледа.

— Имаш ли някакво практическо обяснение?

— Чувал съм за случаи… — Нейтън звучеше отчаяно дори в собствените си уши. — Понякога хората слизат от автомобилите си поради някаква причина — да гонят отклонило се добиче или пък заради друго — и се отдалечават повече от предвиденото. Започват да бягат и не осъзнават колко далеч са стигнали. Губят ориентация.

Сержантът свали ръкавиците си.

— Мислиш ли, че това се е случило?

— Не. Не знам, само казвам. Но не смятам, че Кам би се изгубил тук.

— Добре — отвърна Лъдлоу. — Джипът ми изглежда в добро състояние, но да речем, че се е бил повредил. Когато стане авария, трябва да стоиш до колата си, нали? Казаха ми, че това е златното правило.

— Да.

Сержантът долови особена нотка в гласа на Нейтън и го погледна. Фермерът пък осъзна, че младият мъж е много по-добре осведомен, отколкото му се стори в началото.

— Да, но какво? — попита Лъдлоу.

— Нищо. Просто човек трябва да мисли разумно в такива ситуации. И Кам беше наясно с това. Искам да кажа, че проклетият път е съвсем наблизо. Той е имал предостатъчно вода. Ако джипът се е повредил и му се е наложило да тръгне нанякъде, определено е щял да се отправи към пътя. И е щял да си вземе вода.

— Тогава защо…

— Нямам представа. — Нейтън усети, че е повишил глас. — Просто размишлявам на глас. Това е щял да направи. Но преди да се стигне дотам, е щял да остане в автомобила на пуснат климатик в опит да повика помощ по радиото. Ако все пак му се е наложило да тръгне нанякъде, е щял да поеме към пътя, а не натам, където няма нищо.

— Значи според теб така е щял да постъпи Камерън — констатира Лъдлоу.

— Да.

— Ако е искал да го намерят?

Думите на сержанта прозвучаха многозначително.

— Да, очевидно е, приятелю. — Нейтън настръхна. — Виж, разбирам накъде биеш, можеш да си го кажеш.

Трябваше да признае мъжкото поведение на ченгето — то само кимна.

— Просто си мисля какво каза другият ти брат — че Камерън е бил под напрежение.

— Да не забравяме, че имаше достъп до оръжия.

— Камерън ли?

— Да. Шкаф с пушки, както всички останали.

— В джипа няма оръжие.

— Не… Ами все пак не го носеше постоянно. Но у дома изобщо е нямало да му е трудно, нали разбираш… Ако му е трябвало.

— Значи смяташ, че…

— Не смятам нищо. Просто казвам. Ако ти си мислиш за това, защо той да не… — Нейтън млъкна, без да изрече думите.

— Имаш право. — Лъдлоу кимна. — Но сигурно си виждал как изглежда рана от куршум?

— Разбира се. На животни, разбира се — добави той.

— Брат ти също е бил наясно.

— Е, и?

От изражението на сержанта лицето му се състари значително.

— Може би няма нищо. Понякога обаче хората смятат, че оръжието ще им предложи лесно избавление, а не е така. От психическа гледна точка това е голяма спънка. Някои хора просто са неспособни да направят тази крачка. Понякога… — Лъдлоу млъкна и се намръщи. Бавно обърна глава и огледа всички посоки. Земята беше необятна — простираше се докъдето му поглед стига. — Намираме се на една от най-високите точки в околността, нали?

— Тази скала е най-високото място тук — отвърна Нейтън. Едно време я наричаха вишката, при това не съвсем на шега. Какво искаше да кажеш с това „понякога“?

Сержантът не отговори, а пристъпи няколко крачки към скалистия ръб. Надвеси се. Нейтън нямаше нужда да го следва. Знаеше какво има там долу.

— Понякога какво, приятелю? — повтори въпроса си той. — Какво искаше да кажеш?

— Понякога хората просто трябва да намерят начин да сложат край на всичко. И не всеки е готов да го направи по най-прекия начин.

Нейтън направи няколко крачки и застана до него на ръба на вишката. Усещаше, че Зандър го наблюдава. Намираха се на едва пет метра височина, над една пясъчна възглавница. При такъв скок човек рядко можеше да си счупи глезена, още по-малко пък врата. Не беше достатъчно високо, за да предложи на някоя отчаяна душа последното избавление.

Помисли си, че трябва да е в другата посока. Обърна се и погледна зад сина си. На запад. Докъдето му стигаше погледът, голата земя се простираше чак до пустинята и създаваше едно идеално море от нищо. Ако някой търсеше забвението, това беше мястото, на което щеше да го намери.