Изгубеният

Глава 11

Не че на някого му пукаше, но за протокола трябваше да се отбележи, че скоро съвестта на Нейтън се беше обадила. Той обърна колата след трийсет минути и след час беше вече при джипа на Кийт. Автомобилът все още беше там, спрян под странен ъгъл, но от тъста му нямаше и следа. Нейтън се почувства ужасно и се обади по радиото. Трябваше да почака доста дълго, докато му отговорят. Най-сетне разбра, че една линейка откарала Кийт.

— Той добре ли е? — попита Нейтън. Отново трябваше да почака. Статичният шум продължи цяла минута.

— Прекалено е късно, приятелю — отговори гласът най-накрая.

Нейт вероятно познаваше човека, който му говореше, но в момента не се сещаше кой може да е.

— Прекалено е късно за Кийт? Мамка му, сериозно ли?

— Не. Прекалено е късно за теб да се преструваш, че ти пука. Той ни разказа, че си го зарязал.

След тези думи радиото му замлъкна.

Нейтън погледна Зандър, който наблюдаваше Бъб и Хари до гроба на работника. Брат му стоеше с гръб към тях, а възрастният мъж беше клекнал до надгробната плоча и разглеждаше каквото бе останало от малката дупка в основата ѝ. Дълго време не помръдна. Най-накрая стана и огледа земята във всички посоки. Нейтън не си направи труда да последва примера му. Знаеше какво има там. Безброй километри пустош.

Кийт беше получил удар. Едва не умря. Едва. Но оцеля, и то не благодарение на Нейтън. Дори докато чукаше на вратата на смъртта в линейката, тъстът му намери достатъчно сили да си свали кислородната маска от устата и да разкаже на спасителите си, че зет му го е зарязал. Беше го оставил да умре.

Някакъв шофьор на камион го намерил петнайсет минути след като Нейтън си беше тръгнал. Всички казваха, че е извадил невероятен късмет. Шансът някой да мине по пътя бил едно на хиляда. Случката се разнесе из района като пясъчна буря. Отвращението и подозрението можеха да се усетят във въздуха. Да зарежеш някого на това място, не беше просто въпрос на обноски, а на живот и смърт, и то буквално. С тази своя постъпка Нейтън беше сторил немислимото и настрои срещу себе си целия град — бели, туземци, стари, млади, дългогодишни съперници, добри приятели. Трийсетгодишни вражди останаха настрана, за да се обсъжда престъплението му.

Цялото население на Баламара беше непоколебимо относно подобно деяние. Да оставиш човек на милостта на тази жестока природа, беше нещо невъобразимо и напълно непростимо. И ако Нейтън Брайт, роден и израснал в пустошта, не разбираше това, то тогава той нямаше място в тази изолирана общност.

Нейтън се извинява искрено доста дълго време. Същото правеха Хари и Лиз от негово име, а не след дълго и Камерън. Джаки му се разкрещя по телефона от Бризбейн, а след като му затвори, позвъни на адвокатите си. Поне беше говорила с него. Тя беше една от малкото, които го сториха.

Общността бързо беше раздала правосъдие. Проведоха едно кошмарно събрание, на което Нейтън се изправи пред шейсет чифта обвинителни очи и прочете предварително подготвена реч, с която искаше да се извини. Беше изнервен и дори на него думите му му се струваха странни и изпразнени от съдържание. Опита се да обясни за борбата за попечителство и напрежението, на което беше подложен. Но в очите на хората това не го извиняваше. Независимо колко зле се чувстваш, дори да си на прага на смъртта, пак се очакваше да спреш и да помогнеш. Нямаше никакво извинение за постъпката му. Това само доказваше, че опасенията на Джаки във връзка с попечителството бяха основателни. По-късно адвокатите ѝ взеха препис от изреченото от Нейтън и го използваха срещу него.

Самата Джаки си беше направила труда да напише имейл — до ден-днешен Нейт усещаше как го изпълва ярост всеки път, щом си помислеше за това — който майка ѝ прочете пред присъстващите на събранието с треперещ глас, като наблегна на сериозните последствия, които бездействието на Нейтън беше причинило на семейството им. Хората приеха изключително добре думите ѝ. Нейтън забеляза, че дори брат му Бъб кима съчувствено.

В разгара на срещата се чуха и някои разпалени предложения като това сержант Маккена да го обвини в опит за предумишлено убийство, но за щастие, не пожънаха успех. Вместо това всички обърнаха гръб на Нейтън и го изключиха от редиците си. Като някакво раково образувание, той беше изрязан от общността, която щеше да се лекува без него.

Незабавно му забраниха достъп до всяко публично заведение в града. По-късно бензиностанцията и пощата се съгласиха да го обслужват по нареждане на Глен, но трансакциите му се осъществяваха, без някой да го погледне в очите. Не след дълго зложелатели започнаха да шепнат в ушите на постоянните му работници и те един по един подадоха молба за напускане. Нейтън беше принуден да предлага по-високи надници за по-нискоквалифициран труд, но пак не можеше да си намери хора. Нямаше как да се справи с всичкия добитък съвсем сам, затова трябваше да намали бройката му. Доставчиците, с които обикновено работеше, не отговаряха на обажданията му, докато най-накрая не признаха, че са ги заплашвали с бойкот, ако работят с него. Не че без заплахи щяха да му доставят. Що за боклук оставяше един човек да умре? Нейтън се принуди да работи с по-далечни доставчици и да плаща много повече за много по-малко.

Една сутрин, няколко месеца след случилото се, той се събуди от странната тишина в имота си. Лежеше в леглото си разтревожен и неспокоен, когато осъзна причината. Беше останал напълно сам. Нямаше никакъв персонал. Не се чуваше нищо друго, освен статичния шум по радиото. Тогава се загледа в тавана. Нямаше жива душа в радиус от няколко часа път. Нейтън беше изключен от всякаква човешка общност и останал без каквато и да било котва.

Зандър не гледаше към гроба; вместо това ровеше в жабката на Камерън. Двете ченгета я бяха претърсили, но Нейтън не я отвори. Изглеждаше добре подредена и практично организирана. „Като по-голямата част от имота, който беше под постоянните грижи на Кам“, помисли си той с лека горчивина.

— Има ли нещо интересно там?

— Не. — Синът му поклати глава. — Но сякаш е имал намерение да отиде до комуникационната кула. Има ръководство за ремонт.

— Така ли? — Нейтън се протегна и го взе. Превъртя го в ръката си. — Сигурно е било за заблуда — никой да не разбере, че смята да дойде тук?

— Възможно е — съгласи се Зандър. — Но има доста информация в него. Разпечатал си е някои инструкции и е подчертал цялото оборудване, което е взел.

Нейтън се намръщи.

— Може би си е променил решението по пътя?

Синът му не отговори, а само сви рамене и погледна към Хари и Бъб.

Нейтън се опита да се обади на Илзе, но беше минало много време. Страхуваше се какво може да е чула и защото не знаеше какво да ѝ каже. Не вярвай, че съм чак толкова лош човек, колкото ме изкарват. Но защо да не вярва? Това беше самата истина.

Потърси я на онова ужасно събрание и изпита едновременно облекчение и разочарование, че не я срещна там. Когато най-накрая събра достатъчно смелост, за да позвъни в кръчмата по време на смяната ѝ през уикенда, вече бяха минали няколко седмици. Отговори му управителят. Той разпозна гласа му и му се закани, че ако го види или чуе отново, изобщо нямало да си прави труда да звъни в полицията, за да разрешат проблема, ако Нейтън схващал намека му.

Нейт го схвана, но въпреки това отиде до града на следващата седмица, на по-следващата също. Опита се да разбере коя от вратите в общежитието е на Илзе и когато научи, пъхна бележка под нея. Така и не разбра дали я е получила. Не му каза нищо. Нейтън паркира под една сянка на пътя, за да наблюдава светлините на кръчмата от безопасно разстояние. Не можеше да влезе вътре, но не можеше и да стои настрана.

През следващите няколко години продължи да го прави може би веднъж на всеки шест месеца. Просто му се искаше да чува други гласове, различни от своя собствен. Спираше джипа в тъмното и слушаше разговорите и музиката, които се носеха от кръчмата. Сега вече не го правеше. От онзи инцидент беше изминало почти десетилетие; Нейтън не знаеше кого ще завари вътре и дали изобщо някой щеше да го познае. Подозираше обаче, че помнеха името му. Явно историята му се предаваше от уста на уста. Беше се превърнал в предупреждение как не бива да се постъпва.

Една вечер, скоро след случилото се, Нейтън беше видял Камерън и Бъб да излизат от кръчмата. Смееха се и се ръкуваха със същите хора, които го презираха. Откакто гръмна скандалът, Нейтън стоеше настрана от братята си, доколкото му беше възможно. Макар че те не го бяха изрекли на глас, знаеше, че постъпката му опетнява и тях. Сам странеше, за да не го молят те да го прави.

Нейтън ги беше видял в онази вечер пред кръчмата и първоначалното му разочарование от предателството бавно се беше превърнало в предпазлив оптимизъм. Само че разговорът, който очакваше с брат си Кам — „Ела в града, приятелю, оправих нещата. Обясних на всички какво се е случило. Те знаят, че съжаляваш“ — така и не се състоя. Седмица по-късно, когато Нейтън дойде отново до кръчмата, видя това, което осъзна, че е очаквал през цялото време.

Илзе се появи под светлината на единствената улична лампа в края на смяната си. Той беше сложил ръка на дръжката на вратата, за да излезе и да ѝ предложи жалкото си извинение, но тогава се появиха управителят и двама работници, които разговаряха помежду си, докато Илзе заключваше заведението. Изчакаха я на улицата, а на Нейтън не му остана друго, освен да я изпрати с поглед, докато съжалението и болката кипяха у него. След този случай реши да преглътне гордостта си и да помоли Камерън да каже някоя добра дума за него в кръчмата.

— Почти не стъпвам там, приятелю — отвърна брат му. Ако се съдеше по гласа му, сякаш се мръщеше. — Понякога ходя заради Бъб, за да е сред хора.

— Моля те, Кам. Попитай ги дали може да се върна. Има едно момиче. Много е симпатично. Работи на бара. — Той заговори на език, който брат му да разбере.

Камерън се засмя.

— О, да, виждал съм я. Хубава е.

— Аха. Слушай, ще попиташ ли? Ще провериш ли дали ще ме приемат обратно? — Нейтън затаи дъх, докато чакаше Кам да му отговори.

— Съжалявам, приятелю. Още е рано. Нищо не мога да направя, не те искат там.

Нейтън затвори телефона. След това не разговаря с брат си цели три месеца.

Зандър върна ръководството в жабката и се размърда на седалката си. Нейтън виждаше, че му е дошло в повече и няма търпение да си тръгнат. Самият той се чувстваше по същия начин. Зачуди се дали вече да не потеглят, но не му се искаше да оставя Хари и Бъб сами до гроба. Те бяха навели глави и си говореха, но не можеше да ги чуе.

— Ще тръгнем след минута — каза Нейтън и Зандър кимна.

Беше благодарен, че синът му така и не бе заобичал особено много дядо си. Веднага след като порасна достатъчно, Джаки побърза да му разкаже своята версия на случилото се. Нейтън също не се удържа и му изложи своята. Веднага осъзна, че не трябваше да го прави, защото тя не го караше да изглежда кой знае колко по-добре. Във всеки случай Кийт вече беше мъртъв. Той беше получил втори удар — четири години след първия — който не беше по вина на Нейтън, но и не бе основание за опрощение. Вдовицата на Кийт се беше преместила в Бризбейн, за да е по-близо до Джаки и Зандър, и сега живееше в старчески дом. Известно време Нейтън се надяваше със смъртта на Кийт да приключи и неговото изгнание, но явно нещата се бяха влошили още повече. Като потърпевш, тъстът му беше единственият, който можеше да сложи край на наказанието му. Вече и това не можеше да направи.

В началото всеки ден си повтаряше, че всичко ще отшуми. Близо десет години по-късно още чакаше това да се случи. Вече не го мислеше толкова често, даже съвсем не го мислеше. През по-голямата част от времето се чудеше какво би станало, ако нещата се бяха развили по различен начин. Какво щеше да стане, ако Кийт наистина беше умрял на пътя през онзи ден? Какво щеше да стане, ако бе проявил проклетото благоприличие тихичко да се строполи, притиснал ръка до сърцето си, и да замлъкне завинаги?

Нейтън видя през предното стъкло на джипа как Хари подритва с върха на обувката си пръстта до гроба.

Ако Кийт не беше наоколо постоянно да му подлива вода, нещата щяха да се развият по съвсем друг начин за Нейтън. Мъртвите не говорят и никой нямаше да научи какво е направил. Щеше да е свободен и с чисто име.

Най-накрая Хари каза нещо на Бъб и той кимна. Двамата обърнаха гръб на гроба и тръгнаха към джипа. Запалиха двигателя, Нейтън също завъртя ключа и погледна за последен път мястото, където намериха Камерън.

Мъртвите не говорят.

Но сега, когато мина покрай гроба, тази идея леко се промени и се превърна в нещо странно и непознато. А после се настани в най-мрачното кътче на съзнанието му и го изпълни с неудобство.

Гумите се разтресоха над един неравен участък, когато потегли. Не се обърна назад, гледаше само напред. Неволно спря поглед на джипа отпред. По-конкретно на силуетите на двамата мъже, както и върху огледалото за обратно виждане — там видя две очи. Хари го гледаше.