Изгубеният

Глава 33

Навън беше тъмно, когато Нейтън седна на верандата, за да посвири на китарата на Софи. Не знаеше къде е Бъб и не му пукаше. Зандър спеше, когато отиде да го види какво прави. В караваната на двамата туристи все още светеше една лампа. Нейтън погледа танцуващите сенки зад прозорците, когато седна на стъпалата и изсвири няколко акорда.

— Харесва ми.

Той вдигна поглед и отпусна пръсти върху струните.

— Радвам се.

Илзе държеше две бири.

— Може ли да седна?

— Разбира се. — Нейтън млъкна за секунда. — За теб винаги.

Тя остави едната бутилка до него. Стъклото вече се беше изпотило, когато си казаха „наздраве“. Илзе седна на стъпалата.

— Предполагам, че трябва да ти пожелая честита Коледа.

— Да, и на теб.

Илзе се отпусна на колоната, облегна глава назад и се загледа в Нейтън. Тя си беше взела душ и се беше преоблякла — вместо с черната рокля, сега беше по къси панталонки и риза. Косата ѝ беше мокра и изглеждаше черна и лъскава на светлината от лампата на верандата. Нейтън си беше облякъл дънките и когато я видя, незабавно се почувства прашен и мръсен.

— Не исках да те прекъсвам. — Илзе кимна към китарата. — Не спирай.

Не знаеше какво да изсвири. Накрая се спря на една стара песен за един храст, която майка му им пееше като деца. Напомни му за Камерън, когато бяха малки. Как играеха на крикет под жаркото слънце, докато Лиз не им извикаше да се скрият на сянка. Припомни му за онзи Камерън, когото познаваше някога, толкова отдавна.

Илзе изпъна босите си крака на дървените стъпала и отпи от бирата си.

— Как си? — попита Нейтън.

— Денят беше ужасен. Но вече свърши. Чувствам се… — Тя обмисли отговора си. — Мисля, че съм малко по-добре. А ти?

— Аз също — отвърна Нейтън и осъзна, че наистина е така. — Момичетата заспаха ли?

— Да, в стаята на майка ти. Всички си легнаха рано.

— Чудесно.

Двамата замълчаха, докато Нейтън свиреше тихичко на китарата. „Илзе наистина изглежда по-добре“, помисли си той, макар да не знаеше каква е причината. Лицето ѝ изглеждаше по-спокойно.

Тя се беше загледала в синината, която се образуваше около окото му.

— Значи все пак си говорил с Бъб?

— О, това ли? — Нейтън докосна мястото. Малко го наболяваше. — По-скоро той говори с мен.

— Разбрахте ли се?

— Не точно. Ще продължим разговора утре.

— Е, все пак е Коледа. Може да е по-благосклонен.

— Сигурно. Но това няма да върне кучето ми.

— Знам. — Илзе протегна крак и докосна ботуша му с пръстите си. — Но остава въпросът дали ще простиш на брат си, или не.

— Да, може би.

— Мисля, че трябва да го направиш, Нейтън. За съжаление — каза тя и Нейтън почувства, че на лицето му се изписва усмивка.

Илзе се намести на стъпалото и дървото изскърца.

— Колко време ще останеш?

— Вдругиден си тръгвам. Полетът на Зандър е на двайсет и седми.

— Преди да се прибереш, трябва да обсъдим какво ще правим с това място. Заедно с Бъб, разбира се.

— Да.

Тя се отпусна назад, притворила очи.

— Но не сега.

— Не — съгласи се Нейтън. — Няма нужда да е сега.

— Сега просто ще си седя тук и ще слушам музиката.

— Идеята ми харесва.

Лампата в караваната на туристите угасна и Илзе и Нейтън погледнаха натам. Сега вътре цареше непрогледен мрак, а над нея грееха звездите.

— Значи смятат да си ходят? — попита Илзе.

— Да. Или поне Кейти. Слушай… — Нейтън се поколеба. Не искаше да води този разговор, поне не сега. — Говорих с нея…

— Мисля, че е бременна — каза неочаквано Илзе. — Поне така ми се струва.

Нейтън се ококори насреща ѝ и кимна.

Настъпи дълго мълчание, когато Илзе се загледа в нощта.

— Бебето не е от Саймън, нали?

— Явно.

— Ах! — Думата се изтръгна от гърдите ѝ като въздишка и Илзе направи крива гримаса. Вероятно подозираше истината, но Нейтън разбра, че досега не е била сигурна.

— Не мисля, че иска да го задържи — каза той. — Ако въобще има някакво значение. Затова Кам се е обаждал до Сейнт Хелънс.

— За това ли е било?

— Така мисля.

Илзе се загледа продължително в мрачната каравана.

— Съвсем сигурна съм, че тя дори не е първата.

— Така ли?

— Нямам предвид бременността… — Илзе поклати глава. — Искаш да разбереш какво знам ли? Помниш ли Магда?

Помнеше я. Учтиво момиче, полякиня с мек акцент. Беше тук за Коледа преди няколко години. Скоро след това чу, че си е тръгнала — два месеца преди да ѝ изтече договорът.

— Имаше още едно момиче от Пърт. Мисля, че е бил и с нея. За известно време. Както и с други.

— Кам беше… — Нейтън изпитваше трудности да облече мислите си в думи. — Не беше достатъчно добър. В много отношения.

На лицето на Илзе се беше изписало изражение, което той не можеше да разгадае докрай. Тя въртеше бирената бутилка в ръце, а пръстите ѝ оставяха следи по влагата на стъклото.

— Затова ли беше онази картичка с подаръка ти? Заради Кейти? — попита Нейтън.

Прости ми.

— Наистина не съм сигурна. Може би. — Илзе огледа ръцете си. — А може би не. Имаше не една и две причини — все пак говорим за Камерън.

— Така е. И аз започвам да се уверявам в това. — Мракът изглеждаше гъст и тежък. — Днес говорих със Стив. За Джена.

— О, така ли? — Погледът ѝ се стрелна към него.

— Каза ми същото, каквото е казал и на теб.

Илзе се отпусна назад видимо разочарована.

— Значи нищо съществено. Каза, че липсват веществени доказателства.

— Не знам. На мен ми прозвучаха доста съществени.

— Така ли?

— Така си мисля. Особено сега, като се сетя за онова време. Тогава трябваше да… — Нейтън замълча. — Не знам, Кам ми е брат. Повярвах му.

— Разбирам. — Илзе не отделяше поглед от него. — А сега какво мислиш?

Той вдигна поглед. Нощното небе беше необятно.

— Мисля, че Камерън я е заставил.

— Аз също.

Двамата се спогледаха продължително.

Нейтън тъкмо щеше да добави нещо, когато чуха стъпки в другия край на двора.

— Май Хари ще изключва генератора. Искаш ли да се прибереш, преди да стане тъмно?

Илзе отпи от бирата си, като вече не го гледаше.

— А ти?

— Не.

Тя го погледна точно в мига, в който чуха добре познатия електрически звук и мракът ги обгърна. Генераторът утихна и след малко чуха как Хари се качва по стъпалата към бунгалото си.

Нейтън остави китарата. Вече не можеше да чуе нищо друго, освен далечния вой на вятъра и дишането на Илзе. На фона на мастиленото нощно небе сянката ѝ наклони глава назад и вдигна поглед към звездите.

— Опитвах се да го напусна.

Нейтън усети някакво размърдване дълбоко в себе си.

— Така ли?

— Планирах го от известно време. Смятах да си тръгна със Софи и Ло. Но на място като това не е никак лесно. На практика, имам предвид. Не можеш просто да си събереш нещата и да си тръгнеш. Така де, можеш, но… — Тя махна с ръка към стотиците километри необитаемо пространство около тях. — Къде ще отидеш?

При мен — искаше да отговори Нейтън. — Можеше да дойдеш при мен. Той се спря, преди мислите му да са отишли още по-нататък.

— Заради Кейти и другите момичета ли?

— Всъщност не. Макар че връзката му с нея, разбира се, не подобри положението. Но имаше и други причини. — Илзе мълча дълго. — Трудно е да си омъжена за човек, който не те обича.

Нейтън се сети за Джаки и изведнъж изпита съчувствие към нея. Бракът им не беше лесен за него, но не беше никак лесен и за нея. Погледна Илзе.

— Съжалявам, че си била нещастна.

Тя се засмя тихичко и отпи още една глътка от бирата си.

— Ти не си виновен, Нейтън. Аз просто… — Илзе млъкна.

— Какво?

Стояха обърнати един към друг в мрака, а звездите грееха над тях. Бирата им се стопляше, а китарата лежеше на стъпалото.

— Наистина не знаех, че Камерън е твой брат, когато дойде и ме заговори — каза най-накрая тя.

— Илзе, всичко е наред. Вече няма значение.

— Не, изслушай ме. Знам, че можех да предположа. Не беше трудно да се сети човек. Но бях съвсем сама в този странен град. Нямах приятели. Не знаех на какво точно се надявах с теб, но когато ти изчезна…

Тя млъкна, а Нейтън изпита добре познатото болезнено пробождане заради пропуснатата възможност. Илзе въздъхна.

— Самосъжалявах се и изведнъж се появи Камерън. Беше красив и много очарователен. — Тя изрече думата така, сякаш беше недостатък. — Смееше се на шегите ми. Предполагам, че съм била поласкана. Досега никой като него не беше показвал интерес към мен. Бях толкова млада и глупава.

— Аха, виж, знам за какво говориш — отвърна Нейтън. — Самият аз дори не бях толкова млад, когато прецаках всичко, така че нямам никакво извинение.

Той видя кратката ѝ усмивка в мрака — появи се само за миг, но беше истинска. Стъпалото изскърца тихичко. Не я видя да се премества, но като че ли се доближи до него.

— Камерън каза, че ме обича. След това забременях, оженихме се и ето ме тук десет години по-късно. Понякога сядам на тази веранда, оглеждам се наоколо и се чудя… — Гласът ѝ беше много нежен. — … как щяха да се развият нещата, ако не бях толкова млада и глупава. Ако бях направила само едно-две неща различно.

— Аз се чудя за това през цялото време.

— Така ли?

— Всеки ден.

Ръката ѝ беше на сантиметри от неговата. Усещаше как върховете на пръстите ѝ потрепват върху прашната веранда.

— Илзе — изрече много нежно името ѝ Нейтън.

Стъпалото изскърца отново. Определено се приближи още до него. Чистата ѝ влажна коса миришеше като океана.

— Илзе, исках да ти кажа…

— Нейтън — изрече много тихо името му тя. — Наистина всичко е наред.

— Не, моля те…

— Наред е, казвам ти.

— Много съжалявам.

— Знам. — Пръстите ѝ докоснаха неговите.

— Няколко пъти се опитвах да дойда да те видя. Срамувах се какво бях сторил. Страхувах се какво ще кажеш, но трябваше да бъда по-силен. Наистина исках да говоря с теб. — Думите сами излизаха от устата му в неспирен поток. — Съжалявам за това повече от…

— Няма нужда.

— Въпреки това съжалявам. Съжалявам, че не ти казах всичко това, когато можех. И съжалявам, ако съм те наранил.

Очите ѝ сияеха ясно и в мрака. Нейтън усещаше топлината на пръстите ѝ върху своите.

— Съжалявам за толкова много неща. Всъщност за всичко. Съжалявам и за себе си. Ти беше точно пред очите ми, а аз те зарязах по такъв начин. Пропуснах шанса си.

Илзе отговори от по-близо:

— Това се случи преди много време.

— Знам, но исках да ти се извиня още оттогава.

— Чакал си десет години, за да ми кажеш тези неща?

— Да.

— Нейтън. — Той усети топлия ѝ дъх върху устните си. — А сега какво чакаш?

Нейтън се наведе към нея.