Изгубеният

Глава 5

Нейтън стискаше здраво волана. Зандър седеше с кръстосани ръце и увиснали рамене на предната седалка. И двамата бяха вперили поглед в пътя пред тях.

Не бяха проговаряли от двайсет минути и Нейт изведнъж осъзна, че синът му е на ръба да се разплаче. Той потискаше сълзите си така, както само тийнейджърите можеха — блед и съсредоточен да не поддаде, но тъгата избиваше в ъгълчетата на очите му. Зандър уважаваше Камерън, Нейтън беше наясно с това и докато си седеше там, съвсем жив, изпита завист към брат си, който лежеше под платнището.

Преди да оставят ланд крузъра на Кам на скалата, Лъдлоу беше извадил от чантата си ролка с жълта полицейска лента и потърси начин да огради автомобила. Наоколо нямаше дървета, нямаше дори пръчки, които да използва като колчета. Най-накрая откъсна ивици лента и ги завърза за дръжките на вратите.

— Не се тревожи, приятелю — каза му Нейтън, но Лъдлоу все пак заключи шофьорската врата и му даде ключовете.

— Има ли някакъв проблем да останат при теб? Твоят сержант ще иска да види всичко това утре.

Фермерът прибра ключовете в джоба си и сега, докато шофираше, ги усещаше — бяха някак тежки и притискаха неприятно бедрото му. Двамата със Зандър откараха в пълно мълчание сержанта до гроба, където Стив, за щастие, си беше свършил задълженията. Задната врата на линейката беше затворена и Нейтън се радваше, че Камерън вече не е на показ.

Медикът ги изгледа.

— Вие, момчета, ще можете ли да се приберете благополучно у дома?

Нейтън осъзна, че изглеждат ужасно, но въпреки това и двамата кимнаха.

— Може би трябва да лагеруваме някъде? — предложи неохотно той, когато линейката тръгна. — Така утре няма да има нужда да идваме пак дотук.

— Изключено. Стига ми, че бях тук снощи, благодаря. — Бъб почти се беше качил в джипа си. — Ще дойдете ли у нас?

Нейтън му кимна в отговор.

— Да, идваме. Така или иначе мама ще ни чака утре. В четвъртък, за Коледа? — добави той, когато брат му го изгледа изненадано.

— О, да. Вярно. — Бъб запали двигателя. — В такъв случай ще се видим у нас.

— Откъде искаш да минем?

— По пътя — отвърна брат му. — Минем ли напряко, ще се забавим повече, ако затънем някъде. Не знам за теб, но точно днес не ми се вади кола от пясъците. — Той затръшна вратата на джипа си.

Нейтън караше малко зад Бъб. Облакът прах, който автомобилът на брат му вдигаше, се разсея след няколкостотин метра, когато черният път премина в асфалтиран — той беше добре поддържан и с хубава бяла маркировка. Имаше дори лента за кацане за „Летящия доктор“6. Гладкият път трая едва минута, преди да излязат отново на чакъл.

Зандър се наведе на предната седалка. Забеляза някакво раздвижване в далечината. Един автомобил, който все още беше прекалено далеч, за да го различат, ги наближаваше.

— Всичките коледни подаръци са в твоята къща — каза младежът и се облегна тежко назад.

— Мамка му! Извинявай, мислех, че ще се върнем у дома, преди да отидем у баба ти. — Нейтън възнамеряваше да се прибере в собствената си къща днес, където да измият всичкия прах от телата и дрехите си преди семейното събиране за Коледа.

— Няма значение — отвърна Зандър. — На никого няма да му пука след случилото се.

„Така е“, помисли си Нейтън, но въпреки това се ядоса на себе си. Искаше да направи Коледа незабравима за сина си, но тази задача още отсега изглеждаше много сложна.

Приближаващият автомобил беше все още малък, но постепенно се виждаше все по-ясно. Нейтън го позна — беше на един от старите работници в „Атертън“. Човекът сигурно беше тръгнал към града, защото нямаше къде другаде да се отиде. Автомобилът ставаше все по-голям. На Нейтън му се стори, че е минала цяла вечност. Това му осигури достатъчно време да огледа леко изкривената метална решетка отпред и остърганата боя на капака.

Работникът понамали, когато се изравни с Бъб, и вдигна ръка за поздрав. После замръзна на място, когато забеляза Нейтън отзад. Нейт не виждаше очите на мъжа зад предното стъкло, но нямаше как да пропусне жеста, който му направи с чупка в китката. Съвсем преднамерено поздравът се превърна в среден пръст.

Нейтън очакваше точно това още в мига, в който зърна облака прах в далечината. Извърна поглед настрани. Зандър гледаше през страничния прозорец и се преструваше, както винаги, че не е видял нищо.

Понякога Нейтън си мислеше, че колкото и пъти да зърне дома, в който беше израснал, всеки път оставаше изумен от гледката.

Къщата и другите постройки се намираха на малко възвишение в края на алея за коли, дълга повече от двайсет километра. Блестяха като оазис, пред който червената пустиня отстъпваше място на тучна зелена ливада и добре поддържана градина, която се поливаше с вода от сондажните кладенци. Самата къща, със своята огромна веранда, беше като открадната от някоя селска улица от времето, когато подобни постройки се строяха, без да се пести място и пространство. Илюзията донякъде се разваляше от разпръснатите навсякъде големи индустриални навеси, както и от бунгалата за персонала. На Нейтън му се сториха пусти, но една каравана, която не беше виждал досега, беше паркирана в двора до прашен джип.

Докато караше към къщата, се оглеждаше за неща, които бяха занемарени и се нуждаеха от ремонт. Не забеляза такива. Къщата, също като имота и добре хранените животни, покрай които минаха на път за насам, като че ли се намираше в добро състояние. Определено по-добро от собственото му имение. Нейтън не можеше да прогони тази мисъл от главата си, докато паркираше до Бъб. На верандата бяха закачени гирлянди и коледни лампички. Бяха подредени грижливо, но вече изглеждаха раздърпани, докато се поклащаха на горещия вятър.

Хари ги чакаше, облегнат на дървения парапет. Стана, когато тримата слязоха от джиповете. Кожата му приличаше на кожена чанта, а изражението му рядко се променяше и не позволяваше на хората да разберат какво мисли. Беше роден и израснал в Баламара, започнал работа във фермите на възраст, на която трябваше да е още в училище. Хари беше дошъл в „Бърли Даунс“, преди Нейтън да се роди, и все още беше тук, след като Нейт си беше тръгнал.

— Радвам се да ви видя и двамата — каза той, като се ръкува с Нейтън и потупа леко Зандър по рамото.

Бъб беше зает да се лигави с кучето си. Нейт видя, че австралийската овчарка на Камерън, Дъфи, стои на мястото си и гледа пустия път. Протегна ръка и тя дойде неохотно при него.

От къщата се носеше музика и нечий глас на запис, който пееше за сняг и звънчета. Нейтън предположи, че идва от стаята на племенниците му. Измина цяла година, откакто видя за последно дъщерите на Камерън, и се зачуди как ли ще понесат новината за смъртта на баща си. Празничната музика звучеше някак си гротескно, но момичетата бяха на осем и пет. Можеха да правят всичко, което им помагаше да приемат случилото се.

Предната врата се отвори и Нейтън изпита моментен ужас, когато видя майка си. Бузите ѝ бяха бледи и хлътнали под силно зачервените очи, а раменете ѝ бяха увиснали, сякаш влагаше всичките си сили да остане на крака.

— Мислех, че се опитваш да поспиш — каза ѝ Хари.

Лиз Брайт не си направи труда да му отговори, докато примигваше на светлината през полуотворените си подути клепачи. Тя погледна към тях и Нейтън видя, че в очите ѝ отново напират сълзи. Знаеше, че нито той, нито Бъб бяха синът, когото искаше да види, но веднага се почувства виновен, че си е помислил подобно нещо. Лиз винаги се опитваше да не ги дели, но чаровната усмивка на Камерън, острият му ум и доброто му управление на фермата не ѝ помагаха особено. Бъб, небръснат и целият в прах, триеше окото си с мръсен пръст. Нейтън знаеше, че не изглежда по-добре от него.

Лиз малко се ободри, когато видя Зандър. Придърпа го към себе си и го прегърна силно. После го пусна и прегърна и Нейтън. Той отвърна на прегръдката ѝ. Това определено не беше от нещата, които правеха често.

Лиз си пое дълбоко въздух.

— Кажете ми.

— Може би трябва да влезем… — започна Хари, но тя го сряза.

— Не. Момичетата са вътре. Кажи ми.

За пореден път на Нейтън му се прииска Камерън да беше тук. Той щеше да се справи отлично с положението. Бъб, който беше клекнал и шептеше нещо на кучето си, не му предложи никаква помощ.

— Всичко беше много странно — започна Нейтън и отново млъкна.

След малко продължи, като даваше всичко от себе си, за да обясни какво се е случило на майка им, която ходеше напред-назад на верандата. Нито веднъж не се отдалечи от тях, сякаш се разкъсваше между необходимостта да разбере какво е станало и неспособността да понесе отговора.

— Не сме сигурни — не спираше да повтаря Нейтън. — Не знам.

— Джипът му палеше — намеси се Бъб и това накара майка им да отиде до другия край на верандата. — Проверихме.

— Значи не е затънал? — попита Хари, като поглеждаше ту единия, ту другия брат. — Не е спукал гума?

Те поклатиха глави.

— Знаете ли какво е търсил Кам там? — попита Нейтън.

— Не е споменавал да има работа в района — отвърна Хари. — В бележника е записал, че ще ходи до Леманс Хил.

— Бъб каза, че напоследък е изглеждал малко напрегнат.

Нейтън забеляза как Хари хвърли поглед на Лиз и се зачуди дали той просто не се чувстваше неудобно да говори пред майка им. Възрастният мъж кимна.

— Предполагам, че може да се каже, да.

— Колко зле беше?

— Трудно ми е да преценя. — Лицето на Хари трепна едва, но изражението му продължаваше да е неразгадаемо.

— Сега като се замисля, не беше на себе си от няколко седмици. Може би от цял месец? — Той погледна Лиз, която кимна лекичко и се загледа отвъд тучната ливада, към голата кафява земя.

— Но не ни се струваше сериозно — продължи Хари. — Иначе, естествено, щяхме да направим нещо.

— Какво искаш да кажеш с това, че не е бил на себе си? — попита Нейтън.

— Беше много разсеян, но в приемливи граници. На няколко пъти каза, че се чувства уморен. Помислих си, че вероятно не спи добре.

— Не спеше — намеси се Лиз. — Чувах го да ходи посред нощ.

— И беше станал раздразнителен — продължи Хари. — Понякога се държеше грубо.

„Не, това описание определено не приляга на Камерън“, помисли си Нейтън.

— Нещо случило ли се е? — попита той. — Имали ли сте някакви проблеми тук?

Хари поклати глава.

— Фермата вървеше добре. Още върви. Годината беше силна.

— Чудесно. Радвам се да го чуя — отвърна Нейтън, чийто счетоводен баланс отново беше излязъл на червено.

Украсите на децата блещукаха на вятъра и той се сети за племенниците си.

— Софи и Ло знаят ли вече?

— Илзе е при тях и им казва в момента — отвърна Хари и Нейт автоматично погледна към вратата. Никой не стоеше на прага. Не чу какво му говори по-възрастният мъж. — Извинявай, не те чух?

— Глен се обади.

— О! — Техният сержант. — Върнал се е в града, нали?

— Все още не е, но иска утре някой да го посрещне при джипа на Кам.

Нейтън усети тежестта на ключовете на брат си в джоба си.

— Аз ще отида.

— Вече му казах, че ще съм аз — отвърна Хари.

— Ще дойда с теб.

— Аз също — обадиха се Зандър и Бъб почти едновременно.

Лиз, която се взираше в нищото, ги изгледа отново и се намръщи.

— Бъб, заведи Зандър вътре и му покажи къде ще спи.

— Той знае. На същото място, както винаги — отвърна Бъб.

Тя затвори очи и си пое въздух.

— Въпреки това го заведи. — Когато комарникът се затвори зад тях, Лиз се обърна към Нейтън: — Как е Зандър?

— Добре, предвид обстоятелствата.

— Колко време ще остане при теб?

— Полетът му е на двайсет и седми.

— О! — Лиз като че ли се разочарова. — Не може ли да си тръгне следващата седмица? Мислех, че е твой ред да бъдете заедно на Нова година?

— Мой ред е, но няма да остане.

Зандър щеше да си тръгне една седмица преди определената от съда дата. Нейтън можеше да се възпротиви. Това беше негово законово право, от което можеше да се възползва и за което си беше платил, но нямаше да го направи.

— Иска да отиде на някакво парти в Бризбейн с приятелите си.

— Кога ще се върне?

— Не знам. — Той се опита да говори спокойно, но усети погледа на Лиз върху себе си. — Тази година започват сериозни изпити.

Адвокатът на бившата му съпруга го беше предупредил, че на Зандър му предстоят две години на усилено учене, тестове и подготовка за влизане в университет. Поради тази причина щял да има нужда от концентрация и спокойствие през този период. Имал нужда и от повече време у дома, за да може да учи. Адвокатът помоли Нейтън да му потвърди, че разбира.

В интерес на истината, Нейтън разбираше. Също така разбираше, че след по-малко от две години синът му щеше да стане на осемнайсет. Определените от съда посещения щяха да се превърнат в един от многото спомени от детството, останали зад гърба му.

Изведнъж Нейтън забеляза, че коледните песнички са спрели, и в настъпилата тишина чу детски плач. Прииска му се музиката да започне отново. Лиз се обърна по посока на плача и без да каже нищо, влезе вътре.

Нейтън и Хари останаха сами на верандата. На запад слънцето се беше превърнало в пламтящо жълто кълбо, което пълзеше надолу.

— Между нас да си остане — започна Нейтън, — но виждал ли си нещо подобно?

— Виждал съм туристи да правят някои много глупави неща — отвърна възрастният мъж. — Разбрах, че Кам не е закъсал, в мига, в който чух какво се е случило. Ако беше, все още щеше да е в джипа си на пуснат климатик и да търси помощ по радиото. Всички го знаят. Илзе постъпи правилно, когато закъса по-рано тази година. Остана в джипа си на северния път цели четири часа, докато Кам успя да стигне до нея.

— Това казах на полицая от Сейнт Хелънс — обясни Нейтън.

— Какво мисли той?

— Този човек не знае нищо. Дори не е подготвен за тези условия.

— Вероятно смята, че Кам нарочно е тръгнал пеша?

— Така мисля. Но в последно време ти общуваше с него повече от мен, ти ми кажи.

— Мога да ти кажа само, че има много по-лесни начини, по които да го направиш. Но… — Настъпи дълга пауза. — Хората по тези места са постъпвали и по-странно.

— Ти просто би се застрелял, нали?

Хари го стрелна с поглед.

— А ти?

— Аз, да. — Нейтън искаше да звучи естествено, но не му се получи. Беше прекалено категоричен, което означаваше, че е мислил по темата. Хари продължаваше да го гледа доста по-настоятелно и никой от двамата не проговори в продължение на няколко минути. Плачът в къщата беше спрял или поне не се чуваше. Коледните песнички не зазвучаха отново. В този дом не царяха радост и уют.

— Според теб какво е тревожело Кам? — попита накрая Нейтън.

— Не знам. Както вече казах, сезонът беше много добър. Наистина ще се изненадам, ако е било свързано с работата. — Хари се отпусна тежко на парапета. — Възможно е да е, защото тази година ще навърши четиридесет.

— Това тревожеше ли го?

— Не го е споменавал, но това е важно събитие в живота, нали? Някои хора го приемат трудно.

Нейтън се опита да си спомни своето „важно събитие“ отпреди две години. Ако се изключеха поздравителната картичка от Зандър и телефонното обаждане от Лиз, този ден не се различаваше по нищо от останалите.

Украсата над главите им потрепери и разпиля прашец във вятъра.

— Кери Макграт се самоуби около Коледа — каза Хари.

— Спомням си.

„Макар че онзи случай е различен“, помисли си Нейтън. Кери беше изпил всяко хапче, което се намираше в аптечката му „Летящ доктор“, след като съпругата му го напусна. Беше отворил отделенията, които не трябва да се отварят без изричното нареждане на лекар, и бе изгълтал всичко от парацетамол до морфин наведнъж. Смъртта му не се беше оказала нито бърза, нито безболезнена. Поне така разправяше Стив Фицджералд от клиниката; според Нейтън обаче медикът искаше да ги накара да се откажат от подобни мисли. Спомни си, когато чу за Кери и прибра собствената си аптечка най-отзад в един висок шкаф, където да не я вижда, ако не я потърси специално.

Прочисти си гърлото.

— Сещам се също за Брайън Тейлър. Той се изгуби.

Хари изсумтя.

— Той се изгуби на път от кръчмата до колата си и се удави мъртвопиян в реката. Като стана въпрос, запаси ли се с всичко необходимо у вас?

— Да, с повечето неща.

— Е, гледай да е с всичко. Предполагам, че водата скоро ще ни залее.

— Пак ли?

— Така мисля. Очаквам дъждове на север.

Нейтън кимна. Когато Хари правеше някакво предсказание, струваше си да го послуша.

— Не трябва да забравяме баща ти — каза той от нищото и Нейт го изгледа изненадано. — Случи се по това време на годината.

— Случи се през февруари и той не се самоуби.

— Знам. — Хари се беше замислил. — Просто се чудех дали някоя мисъл не е влязла в главата на Камерън. Бил е съвсем сам там навън. Може нещо да се е отключило.

— Татко не беше сам, когато умря.

— Да, знам, исках да кажа…

— Какво?

— Нищо. Понякога хората правят странни неща.

Комарникът изскърца и прекъсна разговора им. Зандър ги изгледа.

— Баба каза, че вечерята е готова.

— Благодаря, приятелче — отвърна Хари. Младежът се прибра вътре. — Идваш ли?

— След секунда. Ти върви.

Нейтън изчака, докато не чу вратата да се затваря. Остана сам. Слезе по дървените стъпала и тръгна през меката зелена ливада. От дърветата се носеше силен цитрусов аромат. От големия навес бучеше генераторът, който осигуряваше светлината на цялото домакинство. Нейтън отиде до оградата, която пазеше ливадата от любопитни говеда, и без да знае защо, я прескочи и застана от другата страна.

Огледа се. Слънцето бързо се снижаваше на запад. След час хоризонтът щеше да потъне в нещо по-безкрайно и от него. Някъде в далечината се надигна жален вой. Все още беше рано за кучета динго, но нямаше какво друго да е. Нейтън направи няколко крачки в праха, за да се отдалечи от оградата, къщата и красивата ѝ зеленина. Загледа се напред. Земята му се стори безкрайна, сякаш надничаше от ръба на скала, и малко му се зави свят.

През нощта, когато небето изглеждаше още по-необятно, почти можеше да си представи, че се е върнал с милион години назад във времето и наистина върви по дъното на море. Преди милион години, когато още милион събития не са се случили, за да оформят тази земя, както я виждаше пред себе си сега. Това място, на което ставаха наводнения, без да са валели дъждове, раковините се вкаменяваха на хиляди километри от водата, а хората, които зарязваха автомобилите си, умираха.

Понякога земята като че ли призоваваше Нейтън. Подобно на слабо, но настоятелно и непрекъснато сърцебиене. Той се заслуша и направи една пробна крачка, а след малко и още една. Зад гърба му комарникът изскърца пак. Зандър се провикна:

— Татко?

Спря на място. Вдигна ръка, обърна се към сина си и бавно се върна в къщата.