Изгубеният

Глава 37

— Не мога да се справя.

— Свири се така.

Нейтън премести ръката на Софи на грифа на китарата и намести пръста ѝ на струната. Тя се опита отново и изсвири акорда — беше малко нехармоничен, но доста по-верен. Беше си свалила превръзката и я беше оставила до себе си на верандата. Каза, че Стив ѝ разрешил да я сваля за няколко часа на ден, затова се възползваше максимално от това. Нейтън се размърда и усети по гърба си топлината на късното сутрешно слънце, докато отново наместваше ръката ѝ на струните.

— Опитай пак. Да, този път беше по-добре.

Видя Ло да се намръщва на звука, но детето не каза нищо и отново се съсредоточи върху рисунката си. От приятния аромат, който се носеше от кухнята, беше ясно, че приготвянето на обяда върви добре. Нейтън чуваше Лиз да трака с тенджерите и тиганите. Двамата с Бъб бяха отишли да помогнат, но двайсет минути по-късно ядосаната им майка ги изгони, защото само ѝ се пречкали. Брат му нямаше нищо против, даже се зарадва. Беше получил нова бухалка за крикет за Коледа и убеди Хари да му хвърля топка отстрани до къщата. Нейтън не ги виждаше от мястото си, но чуваше от време на време ударите и радостните им викове.

Комарникът се затвори и Зандър излезе със сгънат лист хартия в ръка. Седна до Нейтън.

— Много добре звучи, Софи.

— Благодаря. — Тя се усмихна и се съсредоточи върху струните. Изглеждаше различно — не само заради превръзката, но и като че ли черният облак, който беше надвиснал над нея, се беше разсеял след погребението.

— Заповядай. — Зандър подаде листа на баща си. — Не е точно коледен подарък, но исках да ти го дам.

— Какво е това? — Нейтън разгъна листа. На него беше написана поредица от дати.

— Тук са учебните дни и седмиците, в които ще имам изпити през следващата година — посочи Зандър. — А това са всички потенциални почивни дни — ето тук и тук. Тук също. Така че можем да планираме нещо.

— О! — Нейтън погледна към листа. Думите и цифрите се замъглиха пред очите му. — Благодаря, приятелче. Но най-добре ще е да останеш в Бризбейн и да се съсредоточиш повече над уроците. — Усмихна му се. — Кой знае? Ако оценките ти са достатъчно добри, можеш да последваш Мартин в света на заслепяващите метални сгради.

— Да бе, как не! — ухили се в отговор Зандър. — Виж, навярно ще се наложи да си остана вкъщи почти през цялата година, затова трябва ти да ми идваш на гости в Бризбейн.

Нейтън се поколеба.

— Идеята беше на мама — побърза да обясни младежът, прочел мислите му.

— Наистина ли?

— Да. Мога да я попитам дали ще позволи да останеш у нас. Мартин построи къща за гости в градината.

— Сериозно?

— Е, той я проектира и после плати на други хора да я построят — засмя се Зандър. — Практическата част не му се удава толкова, колкото на теб. Така или иначе наистина трябва да дойдеш. Много ще се радвам.

— Да. Е, благодаря. И аз много ще се радвам.

— Чудесно. — Синът му стана. — Ако ти трябва помощ да натоварим джипа, само ме извикай.

— Много бързаш. Тръгваме чак утре.

— Знам — усмихна се младежът. — Просто не искам да си изпусна полета. По някаква причина Нова година в Бризбейн е по-интересна, отколкото тук.

Нейтън забеляза Илзе на прозореца в кабинета си. Тя му помаха.

— Трудно ми е да го повярвам.

— А трябва — отвърна Зандър и затвори комарника след себе си.

Нейтън чу поредния удар на топката за крикет, когато се обърна отново към момичетата. Софи продължаваше да свири акордите си, а Ло беше навела глава над последната си рисунка.

— Искаш ли да се пробваш на китарата, Ло? — попита той.

— Имам работа.

Нейтън се премести, за да погледне рисунките ѝ. Беше ги пръснала на верандата, затиснати с камъни. Детето рисуваше едно и също — пак и пак, и пак. Всяка рисунка беше вариация на картината на баща ѝ.

— Опитваш се да нарисуваш гроба ли?

— Не мога да го пресъздам правилно.

— На мен ми изглежда, че се справяш много добре.

Ло го изгледа с поглед, който заявяваше, че художественото му мнение е със съмнителна стойност, но се виждаше, че е доволна. Нейтън също не се самозалъгваше, че е специалист. Рисунките бяха имитации на темата на Камерън и както можеше да се очаква, бяха детски, но и странно изразителни. Кам беше непохватен със сенките, но Ло беше успяла да улови ъгълчетата на светлината.

— Баща ти липсва ли ти? — попита той и двете деца се спогледаха.

— Мислиш ли, че татко се е изплашил, когато е останал съвсем сам на гроба? — отговори на въпроса с въпрос Ло.

— Не — излъга Нейтън и се замисли. — На него му харесваше да се разхожда в имота. — Не беше лъжа. — Но мисля, че някои неща в живота са му били много трудни.

Момичетата се замислиха над думите му.

— Не харесвам гроба на работника — намеси се Софи. — Страшен е.

— Не е задължително да го възприемаш така. Съществуват много глупави истории за работника. Но нито една не е истина.

— Откъде знаеш?

— Веднъж ходих до щатската библиотека и проверих.

Преди години, когато беше в Бризбейн, за да върне малкия Зандър при майка му, което се беше оказало изключително трудна задача, Нейтън прекара няколко часа в читалнята, защото си изпусна полета. Докато се мотаеше по улиците на града, изведнъж се озова пред библиотеката. Тогава внезапно го налегна нуждата да разбере повече за единствения човек, който беше по-самотен дори от него. Библиотекарката му помогна в търсенето и докато четеше старата вестникарска статия на приятната хладина, заобиколен от други посетители, изпита по-голямо смирение от всякога.

— Какво се е случило с онзи човек? — попита Софи.

— Казвал се е Уилям Карлайл и е живял в този имот със съпругата си и децата им. Две момчета. Мисля, че са били на седем и десет години.

— В тази къща ли са живели? — попита Ло.

— Не, тогава не е била построена още. Живели са на място, близо до сегашния гроб. Както и да е, един ден излезли да пояздят. Когато слезли от конете си, за да обядват или поради друга причина, забелязали, че наближава пясъчна буря.

— О, не! — възкликна Софи. — Мразя пясъчните бури!

— Аз също — съгласи се Нейтън.

Веднага си представи гледката как небето почервенява и заприличва на стена от прах. Бурите поглъщаха всичко по пътя си, изсмукваха кислорода и изпълваха въздуха с опасности. Те караха добитъка да побягва панически и намаляваха видимостта до нула.

— Знаете колко бързо се появяват — продължи той. — Затова работникът качил съпругата си и по-малкия им син на конете и им казал да тръгват към дома. По-големият му син обаче бил отишъл да се поразходи — в другия край на хребета или някъде другаде. Не се виждал никъде. Работникът отишъл да го търси, предполагам, че го е викал дори, а бурята приближавала все повече и повече.

Нейтън се замисли. Спомни си как обикаляше отчаяно във все по-големи кръгове с джипа, докато търсеше осемгодишния Зандър, как туптеше сърцето в ушите му и как единственото чувство, което изпитваше, беше страх — леден, всепоглъщащ страх. Моля те, нека е жив и здрав. Работникът е бил в по-лошо положение, сам на своя кон, на ръба на природен кошмар.

— Намерил ли е сина си? — попита Софи.

— Да, накрая го открил. — Нейтън се поколеба. — Но конят на момчето се бил паникьосал и го хвърлил от гърба си. То било добре, но животното избягало.

— Какво направил човекът?

— Вероятно е преценил, че един кон няма да надбяга бурята, ако го яздят двамата, защото дал своя кон на сина си.

Нейтън си представи как работникът е казал, заповядал е на детето си да тръгва без него. Обещал му е да намери другия кон и да го настигне. Казал го е, но е знаел, че не е истина.

— Момчето прибрало ли се е живо и здраво у дома? — попита Софи.

— Да.

— А работникът?

— Не. Навярно е знаел, че няма да успее.

— Колко тъжно!

— Да. И все пак… — Нейтън млъкна за миг. — Предпочитам да си мисля, че може би не е бил тъжен, когато е умирал. Знаел е, че децата му са живи и здрави.

— Направил го е, за да спаси семейството си — каза Софи.

— Точно така. — Нейт се обърна към Ло. — Знам, че на гроба е малко страшничко, но не трябва да се страхуваш от него.

Ло обмисли думите му. Най-накрая се наведе над него. Нейтън усети дъха ѝ върху лицето си и видя петънцата от боичките по кожата ѝ.

— Не бях изплашена от работника — прошепна детето. — Бях изплашена от татко.

— О! — Чичо ѝ я хвана за ръката.

— Той вече няма да се върне, нали?

— Не, няма, Ло. — Нейтън протегна ръце и детето го прегърна. Телцето му беше малко и топло. — Всичко ще е наред. Тук си в безопасност и всички те обичаме. — Той посочи рисунката ѝ. — Знаеш ли какво? Мисля, че си по-добра художничка от баща си.

Това му спечели малка усмивка.

— Не — отвърна детето с нещо, което подозрително много приличаше на фалшива скромност. — Картината на татко спечели награда.

— Това нищо не означава. Твоите са също толкова добри.

— Не, не са. Не бъди глупав.

— Истина е. — Нейтън стана. — Почакай малко.

Той влезе вътре и зрението му се размаза, докато очите му се настроят към светлината. От кухнята се носеше божествен аромат. През прозореца в коридора видя Бъб и Хари навън на тревата. Сега брат му хвърляше топката, а възрастният мъж замахваше с бухалката му. Вратата на кабинета на Илзе беше открехната и Нейтън се замисли дали да не влезе да я види. Да я поздрави. Да ѝ каже, че му е липсвала. Поколеба се, но продължи напред. Момичетата го чакаха.

Влезе в дневната и застана пред картината на Камерън. Протегна ръце и се почувства като престъпник, когато откачи рамката ѝ от стената. Беше изненадващо лека за нещо, което заемаше толкова много пространство в къщата. Изчака малко, но нищо не се случи. Призракът на Камерън не се появи от подземния свят, за да го предупреди какво го очаква, задето пипа творбата му.

Нейтън се ухили на себе си, докато носеше картината по коридора и гледаше цветовете на земята, небето и гроба. Осъзна, че похвалата му към Ло беше напълно заслужена. Нямаше нищо специално в тази картина. Нямаше живец в нея. Тя представляваше плоска и лишена от вдъхновение творба на мъж, който беше прекалено сляп, за да види всичките хубави неща в живота си.

Нейтън излезе на верандата, като затръшна комарника след себе си, и беше посрещнат от мълчаливо изумление. Ло буквално зяпна. Никой не каза нищо доста дълго време. Той осъзна, че дори ударите с бухалката за крикет вече не се чуваха.

— О, господи! — ахна Софи. — Какво си направил? — Въпреки ужаса очите ѝ проблеснаха от удоволствие от подобно зрелищно потъпкване на забраната.

— Да. — Нейтън кимна. — Докоснах картината.

— Много ще загазиш — прошепна едва чуто голямата му племенница.

Ло се беше разкикотила и бе покрила уста с ръка.

— Няма. Защото това е просто картина, Соф. Нищо повече. И да, вероятно е много хубава. Но въпросът ми е по-добра ли е от тази на Ло?

Момиченцето подскачаше от крак на крак едновременно развълнувано и изплашено.

— Добре — каза Нейтън. — Ло, вдигни най-добрата си рисунка. Нека ги сравним.

Детето се ухили и избра една.

— Софи, ти ще си съдията. Коя е по-добра?

Нейтън завъртя картината на Камерън в ръцете си. Вдигна я на височината на лицето си. В този миг целият му свят се завъртя. Смехът на Софи беше приглушен от туптенето в ушите му.

— Отсъждам, че тази на Ло е по-добра — каза момичето. — Десет от десет точки.

Гласът ѝ беше много далечен и когато Ло се зарадва, Нейтън имаше чувството, че е под вода. Опита се да кимне, но чувстваше главата си тежка и безформена. Осъзна, че момичетата го гледат.

— Съгласен съм — отвърна той с надебелял в устата си език.

Видя Ло да се усмихва, но само с периферното си зрение. Погледът му беше насочен в задната част на картината. Най-вече в залепеното там. То беше намачкано и потъмняло от финия червен прах, който се беше събрал в найлоновите му гънки. Усети как земята се разлюлява под краката му.

— Тук е много горещо, момичета — съумя да каже най-накрая. — Влезте вътре и пийнете малко вода.

— Добре. — Чу стъпките им и вратата да се затваря след тях.

Ръцете му трепереха, докато оставяше картината обърната на верандата. Найлоновият плик беше внимателно залепен в средата на рамката. Нейтън се зае да го отлепи, без да му пука дали ще повреди картината. Успя.

Под праха успя да види оцветените краища на банкнотите, надписа върху паспорт и няколко сгънати сертификата. Сърцето му като че ли прескочи и изведнъж в гърдите му се отвори празнина. Едва в този момент осъзна, че не беше очаквал да намери плика. Не и в действителност.

Не пипай картината.

Нейтън огледа пустия двор. От другата страна на къщата вече не се чуваха удари с бухалката за крикет. Не чуваше и радостните викове на Бъб.

Мамка му, не. Никой не трябва да пипа шедьовъра на Кам.

Бунгалото на Хари се извисяваше мрачно и самотно в далечината. Вратата му беше здраво затворена.

Не пипай картината. Нанесе достатъчно щети.

Стори му се, че къщата стърчи над него, затаила дъх. Не чуваше нито Лиз, нито Илзе. Прозорците на кухнята и кабинета бяха празни.

Мястото ѝ е на стената.

Той по-скоро усети, а не чу изскърцване и стъпки по дюшемето в коридора някъде зад себе си. Миг по-късно комарникът се отвори. Нейтън не помръдна. Не можеше да се насили да погледне.

Това е златно правило в тази къща.

Кой го беше предупредил?

Не пипай картината.

Всички. Всички го бяха предупредили.

Стъпките бяха по-близо до него.

— Опитах се да ти кажа — чу се един глас. — Но ти никога не слушаш, Нейтън.

Той се обърна.