Изгубеният

Глава 13

Двамата бивши туристи слагаха масата за вечеря, когато Нейтън надникна от вратата на кухнята. Беше оставил Лиз със собствените ѝ мисли под евкалипта и влезе в къщата. Саймън и Кейти вдигнаха поглед и щом го забелязаха, шумът от чиниите и приборите веднага утихна. На Нейт му се стори, че двамата изведнъж бяха спрели да говорят.

— Извинете — каза той и веднага се зачуди защо се извинява. — Виждали ли сте Бъб?

Саймън поклати глава.

— Мислех, че сте навън с Хари.

— Не сме. Но благодаря.

Туристите отново си заговориха тихичко, но едва когато Нейтън излезе от кухнята.

Намери Бъб в дневната. Беше се изпънал на дивана, отпуснал крака върху спалния чувал на Нейтън. Играеше на някаква видеоигра, в която имаше маскиран човек и много стрелба. Картината на Камерън ги наблюдаваше от мястото си на стената и представляваше самата ведрина в сравнение със случващото се на монитора.

— Здрасти. — Бъб едва вдигна поглед, когато брат му влезе.

— Какво правиш?

— Нищо. Играя. — Той кимна към екрана. — Искаш ли да се включиш?

— Не.

Нейтън издърпа спалния си чувал изпод краката на Бъб.

— Това е леглото ми, нали знаеш?

— Мислех, че спиш на дивана, приятелю.

Кейти мина покрай отворената врата и след малко се върна с чиста кърпа за бърсане на порцеланови съдове. Бъб я проследи с явен копнеж в погледа.

— Лудо влюбен съм в нея. — Той въздъхна драматично.

— Така ли? Как е фамилията ѝ?

Бъб се ухили.

— Нямам представа, но мога да ти кажа каква ще бъде.

Нейтън се усмихна.

— Мисля, че малко си закъснял, приятелю. Изглежда, вече си има приятел.

Лицето на брат му помръкна малко.

— Истинско престъпление е такова чудесно момиче като нея да е с такъв британски тъпак като него. Той дори не я прави щастлива.

— Откъде знаеш?

— На теб изглежда ли ти щастлива?

— Не съм се замислял.

— Аз постоянно ще я правя щастлива — закани се Бъб с многозначително кимане, в случай че Нейтън не беше разбрал намеренията му.

— Да, добре. Няма значение… — От екрана закънтя стрелба. — Виж, може ли… — Той се пресегна към телевизора и натисна пауза.

— Какъв ти е проблемът? — попита Бъб, но раздразнението му се изпари също толкова бързо, колкото се появи. — Има ли нещо? Свързано ли е с Кам?

— Не. Е, донякъде. Исках да говоря с теб. Знаеш ли… — Нейтън млъкна. — Видях те снощи.

— Какво? Кога? — Бъб погледна към вратата, покрай която беше минала Кейти, и бузите му почервеняха. Нейтън се зачуди какво ли си помисли.

— Навън в градината — напомни му.

Брат му се намръщи.

— Докато пикаеше върху местата за гробове, сещаш ли се?

— О, да. — Бъб действително се засмя. — Е, и?

— Какво си мислеше, че правиш?

— Изпиках се на гроба на татко. Сякаш ти никога не си го правил.

Всъщност не беше. Просто не се бе сетил.

— Ти…

— Какво аз, приятелю?

— Често ли го правиш?

— От време на време, когато съм наблизо и имам възможност да го полея.

— Но… защо?

— Нейт, приятелю. Стига де! — Бъб насочи вниманието си обратно към играта. Нямаше какво повече да му каже.

На Нейтън може никога да не му беше хрумвало да се изпикае на нечий гроб, но знаеше, че брат му може би има малко по-основателна причина. Човек бързо научаваше едно важно правило за Карл Брайт — най-добре беше да не се мяркаш пред очите му, когато е възможно, и да си траеш през останалото време. Бъб, който се роди последен, така и не успя да осъзнае това. Фактът, че не беше планирано бебе, не беше по негова вина, но в никакъв случай не му помагаше. Лиз никога не беше намекнала дори, че е нежелан — нищо че се бе родил, когато братята му вече бяха на десет и дванайсет години — но Карл не се опитваше да го крие.

Положението нямаше да бъде толкова лошо, ако Бъб беше решил да се мъкне след Нейтън, а не след Камерън, който в очите на Карл беше най-малко дразнещото му дете. Само че мудността на Бъб и трудността му да намира правилните думи направо вбесяваха баща им. Освен това Бъб въобще не можеше да усети момента, в който Карл побесняваше. Нейтън се беше опитал да му помогне, като му правеше знаци да внимава, и също се ядосваше, когато брат му не ги разбираше. И Кам се беше опитал, но не успя. Бъб не можеше да ги забележи, дори от това да зависеше животът му — почти буквално.

Нейтън погледна брат си сега, когато вече беше пораснал, но в много отношения не се бе променил.

— Виж, гробът на татко е ясен, но Кам също ще бъде погребан там, нали знаеш.

— Все още не е. — Бъб пусна отново играта и залепи поглед в екрана. — Както и да е, нали знаеш, че не бих постъпил така с Кам?

— Не знам — отвърна Нейтън и брат му го изгледа остро.

— С Кам се разбирахме чудесно, приятелю. По-добре, отколкото вие двамата.

Нейт понечи да отговори, но от кухнята ги повикаха и това го избави от неприятната ситуация. Вечерята беше сложена.

— Ще убиеш дървото, ако продължаваш така — измърмори най-накрая той, но Бъб само сви рамене.

— Не ми пука. Това е просто едно дърво.

Още при сядането на масата атмосферата в кухнята беше потискаща. Илзе се обърна към Нейтън, който седна до Зандър.

— Как мина днес? — попита с равен тон вдовицата на Камерън. Дъщерите ѝ бяха седнали от двете ѝ страни и тя като че ли даваше всичко от себе си, за да запази спокойното си изражение.

— Добре. Глен ще ти се обади — отвърна Нейтън. — Позволи ни да вземем джипа на Кам. Паркирах го отвън.

Илзе кимна леко.

— Благодаря.

Нейтън усети една мека ръка върху рамото си и премести стола си, за да направи място на Лиз. Майка му изглеждаше още по-зле на изкуствената светлина. Кожата около очите ѝ беше изопната и лъщяща от доскорошните сълзи. Кейти ѝ сервира чиния и Лиз я изгледа объркано. Телефонът в коридора зазвъня и двамата с Хари избутаха едновременно столовете си назад.

— Аз ще вдигна — рече Лиз. — Може да е Глен.

— Какво ви каза той? — попита Илзе, когато Лиз излезе от кухнята.

— Нищо, което вече да не знаем — отвърна Хари. — Разпита за душевното състояние на Кам. И дали всичко е било наред с работата във фермата.

— Вие какво му казахте? — Илзе гледаше много внимателно възрастния мъж.

— Истината — всичко тук беше наред, но нещо го тревожеше.

— Той попита ли какво?

— Разбира се.

— И?

Изражението на Хари остана почти непроменено, но той задържа погледа си върху Илзе.

— Никой от нас не можа да му отговори. Вероятно затова иска да се срещне и с вас.

Илзе изгледа дъщерите си, които следяха разговора.

— По-добре да поговорим за това по-късно.

В следващите няколко минути единствените звуци в помещението идваха от тракането на приборите в чиниите и тиктакането на кухненския часовник. Нейтън си прочисти гърлото и се обърна към Хари:

— Мислех си утре да отида в Леманс Хил. Да се опитам да поправя комуникационната кула.

— Добра идея. Бъб може да ти помогне. — Той погледна брат му, който кимна.

— Няма нужда. Зандър ще дойде с мен.

Хари поклати глава.

— Пътят е дълъг, а радиото не работи. Вземете и Бъб с вас.

Нейтън тъкмо щеше да му отговори, когато Лиз се появи на прага със странно сковано изражение.

— Глен иска да говори с теб — каза тя на Илзе, която стана и излезе от кухнята.

— Какво има? — попита Хари.

— Нищо. Всичко е наред. — Лиз се усмихна сковано на момичетата. — Искам да ти кажа нещо навън, Хари, ако нямаш нищо против.

Нейтън видя отражението на собственото си объркване в лицата на Бъб и Зандър. Чуха комарника да се затръшва, когато Хари последва Лиз и миг по-късно заговориха тихо на верандата. Двамата бивши туристи се спогледаха, забравили за храната в чиниите си.

Измина една минута, а след нея още една. Никой не се върна. Съвсем бавно всички взеха отново вилиците си и продължиха да се хранят. След доста дълго време, както им се стори, чуха стъпки в коридора и скърцането на комарника. Още един глас се включи в разговора на верандата. Не се чуваше много ясно, но се усещаше безпокойството в тона му. „Илзе“, помисли си Нейтън. Зачака, но отново никой не се върна в кухнята. Най-накрая избута стола си и шест чифта очи го изгледаха.

— Ще се върна след малко.

Разговорът секна, когато излезе навън. Хари млъкна на средата на изречението, а Лиз вдигна поглед. Беше обвила ръце около тялото си. Илзе, която само допреди миг местеше поглед между двамата си събеседници, сега прикова поглед единствено в Нейтън. Той не беше сигурен какво се опитва да му каже. На жълтата светлина от лампата на верандата изглеждаха като болни.

— Какво става?

Никой не му отговори веднага.

— Някой ще ми каже ли? — попита отново той. — Какво каза Глен?

Хари изгледа Лиз.

— Този следобед е преглеждал полицейските архиви, докато е работил над доклада си, и е намерил някаква връзка с Кам.

Нейтън се намръщи.

— Камерън направил ли е нещо?

— Не — сопна му се Лиз, а Илзе стисна зъби.

— Явно преди около два месеца някой се е обадил в полицията и е питал за него — подхвана Хари и погледна Лиз. — Ти му кажи. Ти говори с Глен.

Тя поклати глава — някак си рязко — и погледна Илзе, която махна нетърпеливо с ръка.

— Господи, просто му кажи, Хари.

Възрастният мъж въздъхна.

— Някой се обадил в полицията, но не Глен вдигнал телефона. Случило се през онази седмица, когато той беше в болнични, сещаш ли се?

— Смътно — отвърна Нейтън. — Мат го заместваше. — Обичайният заместник от Сейнт Хелънс. Свестен човек.

— Точно така. Е, Глен видял някаква бележка в доклада и попитал Мат за нея. Той си спомнил, че някаква жена се обадила в участъка. Казала, че едно време познавала Камерън, и попитала дали все още работи в този район.

Илзе се беше загледала в мрака на нощта.

— Мат потвърдил — продължи Хари. — Предложил да я свърже с него, но жената казала нещо от рода на: „Не, няма нужда. Щом Камерън е още там, ще го намеря“.

Нейтън усети как семето на безпокойството започва да покълва у него.

— Така.

— Мат не сметнал това за важно, но споменал за обаждането и жената на Камерън, когато го видял в града няколко дни по-късно. Помислил, че му е старо гадже или приятелка.

Илзе скръсти ръце на гърдите си.

— Явно обаче Кам не бил много радостен да чуе за това — обясни Хари. — Казал на Мат, че не иска да я вижда или чува. Предупредил го да не му дава нито номера, нито имейла. Помолил го да я разкара, ако се обади отново. Мат сметнал, че молбата му е разумна. Предположил, че наистина е старо гадже. — Хари погледна Илзе. — Или пък ново. Но не било редно да си пъха носа, където не му е работа. Това е всичко. Кратка бележка в доклада, нищо повече.

Бръчките на лицето на Хари станаха още по-дълбоки.

— Нямало проблем, преди да се случи това с Камерън — продължи той. — Глен видял бележката този следобед, чул се с Мат и си помислил, че трябва да ни се обади и да разбере дали името на жената ни говори нещо.

— Е, не ме дръж в напрежение, приятелю — прикани го Нейтън.

Лиз беше забила поглед в дъските, а Илзе продължаваше да се взира в нощта.

— Името ѝ е Джена Мур.

Нейтън издиша звучно.

— Мамка му!

Не беше чувал това име вече повече от двайсет години и трябваше доста да порови в спомените си, за да се сети коя беше тази жена. Щом се сети, той ги поизтупа от праха и мръсотията, но вече не чуваше само предупредителни шепоти, а силни и настоятелни крясъци.