Изгубеният

Глава 6

Изтощението заля Нейтън едва когато влезе вътре. Зандър вече беше отишъл в кухнята и това го накара да се забави в мрачния коридор, за да се справи с чувството на празнота. Беше свикнал да започва дните си още в сутрешния мрак, но последните няколко часа бяха изпили силите му. Някой го бутна по лакътя. Беше Бъб, който мина покрай него и влезе в кухнята. Той също изглеждаше много изморен.

Кучето на Камерън, Дъфи, се дотътри до Нейтън с жално изражение. То беше от същото котило като собственото му куче, Кели, и сега пъхна муцуната си в панталона му точно както някога правеше тя. Нейтън коленичи до животното и веднага си спомни онази ужасна сутрин отпреди година. Още със събуждането си бе разбрал, че се е случило нещо лошо. Намери Кели да се крие в един от навесите, да върти очи и да вие от болка. Нейтън, който прекарваше повече време с това животно, отколкото с друго живо същество, го взе на ръце и го отведе в къщата. Кели почина по пътя. Някой я беше отровил, обясни по-късно на Глен, когато Нейт се бе успокоил достатъчно, за да може да се обади в полицейския участък. Гласът го предаде, но не му пукаше. Някой бе дошъл до дома му и я бе отровил.

Сержантът постъпи много мъжки, като отиде във фермата на Нейтън и му помогна да потърсят следи. Не намериха нищо. Но това не промени мнението на Нейт, че Кели е станала жертва на умишлено нападение срещу нея.

— Знам как изглежда едно отровено куче. Някой я е убил нарочно.

Глен прояви съчувствие, но остана скептичен към теорията му.

— Нямам други подобни случаи. А и пътят дотук е доста дълъг, за да дойде някой да стори това.

— Не мислиш, че биха го направили ли? За да ме сплашат?

Сержантът сложи ръка на рамото му.

— Не казвам, че не биха го направили, приятелю. Просто не съм убеден, че това е тяхно дело.

Сега Нейтън се спря в мрачния коридор с ръка на главата на Дъфи и чу шепот иззад ъгъла.

— … но ще трябва да дойдат…

Беше женски глас. Не го разпозна.

— Не, не мисля. Казвам ти, мястото не е такова. Той говореше по телефона и попита дали някой идва насам… — Този път шептеше мъж.

— Тук, в къщата?

— Да, но мисля, че ченгето каза „не“…

Гласовете замлъкнаха изведнъж, когато излязоха иззад ъгъла и видяха Нейтън в коридора. Устата на мъжа все още беше отворена в недоизречена дума. И двамата изглеждаха на двайсет и осем — двайсет и девет години. Ако се съдеше по акцента, бяха англичани. Нейтън се изнерви. Само това му трябваше сега. Двойка британски туристи.

— Господи, така ме изплаши! — окопити се първи мъжът. — Ти трябва да си Нейтън.

— Да. За кого говорехте?

— Какво?

— Кой е разговарял по телефона с полицията?

— О! — Непознатият се поколеба и погледна покрай Нейтън към кухненската врата, до която нямаше никой. — Беше Хари. Съжалявам. Не съм подслушвал, просто го… чух.

— Добре. — Трудно му беше да огледа както трябва двойката на оскъдната светлина. — Кои казахте, че сте вие?

— Саймън и Кейти. — Мъжът посочваше, докато изричаше имената им, сякаш Нейтън имаше нужда от помощ, за да разбере кой кой е. — Ние сме никои.

— Трябва да сте някои, щом се разхождате в коридора на мъртвия ми брат и подслушвате телефонните разговори. — Нямаше нужда от подобно отношение и той го знаеше. Просто не можеше да се спре.

Жената се окопити.

— Камерън ни нае.

— Да, Бъб ми каза. За какво?

— За да помагаме на майка ти в къщата, както и да вършим още някои неща — отговори тя и кимна към кухнята. — Затова, ако нямаш нищо против…

Тя мина покрай него, преди да успее да ѝ отговори нещо, и той тръгна след тях и влезе обратно в кухнята. Хари и Бъб вече бяха седнали на огромната дървена маса. Нейтън си дръпна един стол до Зандър и погледна англичанина… казваше се Саймън, нали? Очите му бяха светли, носът му беше много прав, а косата му бе тъмна и гъста и проблясваше по начин, който му се стори странно неестествен. Нямаше да му е лесно да откъсне поглед от нея, ако не беше момичето.

Кейти беше — Нейтън не можеше да се сети за друга дума — зашеметяваща. На доброто осветление в кухнята видя, че кожата и косата ѝ блестят, а тениската ѝ прилепваше на всички места, на които трябваше. Тя се усмихна и на бузите ѝ се появиха трапчинки. Кейти мина зад Нейтън и той изведнъж изпита огромно желание да се протегне и да я хване за ръката. Намръщи се и сложи длани на масата.

Бъб наблюдаваше с робска преданост как Кейти снове между плота и масата и носи чинии с говеждо и ориз. Дори Зандър се запозна с нея с ентусиазъм, който Нейт не беше виждал никога преди, и с блясък в очите, който му придаде известна прилика с Бъб. Само Хари изглеждаше безразличен със своето неизменно каменно изражение. Кейти се наведе, за да вземе нещо от едно ниско чекмедже, и Нейтън се зачуди какво ли мисли за нея съпругата на Камерън.

— Няма ли да изчакаме Илзе? — обърна се той към Лиз, която седеше до отворената врата на хладилника, сякаш не можеше да си спомни какво търси там.

— Още е с момичетата — отвърна Хари вместо нея. — Каза да не я чакаме.

— О!

Кейти остави последната чиния на масата.

— Тази е за теб, Боб.

— Благодаря, Кейти.

— Името му е Бъб — поправи я автоматично Нейтън.

— Моля?

— Просто… — усети намръщения поглед на брат си. — Стори ми се заради акцента ти, че го нарече Боб.

— Така е.

— Името му е Бъб. Защото е най-малкият.

— О, така ли! — Кейти сбръчка чело и погледна Бъб, който тъпчеше храна в трийсетгодишната си уста. — Извинявай.

— Нямам нищо против — отвърна той прочувствено.

— Толкова ме е срам. — Кейти се засмя неловко. — Наричам те с друго име от толкова време.

— Е, истинското му име е Лий — намеси се Лиз с въздишка. Най-накрая затвори хладилника и седна. — Така че не си единствената.

Бъб се усмихна на Кейти, която се извърна настрани, и се обърна към Хари:

— Какво каза Глен за срещата утре?

Възрастният мъж погледна многозначително Лиз.

— Не сега, приятелю.

— Само питам.

Нейтън забеляза, че брат му се беше преоблякъл. После огледа себе си и Зандър. Червеният прах от мястото, на което беше умрял Кам, беше проникнал във всяка гънка на ризите им и новият им цвят го накара да настръхне. Потри едно от червените петна на дънките си. Усети песъчинките под ръцете си.

— По-късно ще пусна пералня — каза тихичко Лиз и Нейтън осъзна, че тя също гледа праха по него.

— Благодаря.

Никой не каза повече нищо и задълго единственият звук в стаята идваше от тракането на приборите в чиниите. След няколко минути Зандър се обърна към бившите туристи, както Нейтън знаеше, че ще направи. Хлапето живееше в града. Не можеше да се задоволи с тишината, за разлика от тях.

— От колко време пътувате наоколо? — Въпросът му беше отправен към Саймън, който също изглеждаше доволен, че мълчанието бе нарушено.

— Почти от година.

— Няма ли да се прибирате у дома за Коледа?

— Нямаме планове… — отвърна младият англичанин точно когато Кейти каза:

— Прекалено е скъпо. — Погледите им се срещнаха и си предадоха някакво съобщение, което Нейтън не успя да разчете.

— Значи Кам ви е наел? — попита той и те го погледнаха. — Уговорката ви предварителна ли беше, или…

— Не. Просто извадихме късмет. — Саймън преглътна и остави вилицата си. — Бяхме в кръчмата в града и се заговорихме с него. Работил съм на няколко места у дома, така че имам опит в поправката на огради, в поддържането на сондажни кладенци и други подобни неща.

Лицето на Хари потрепна и Нейтън се зачуди доколко този тип им беше от помощ.

Саймън кимна към Кейти.

— Тя е учителка, така че се отвори възможност да работи с момичетата. Помага им да си учат уроците от дистанционното училище.

Младата жена се усмихна леко. Тя беше оставила ножа и чоплеше палеца си.

— Харесва ли ви тук? — попита я Зандър.

— Великолепно е — отвърна Саймън.

Кейти не отговори.

— Промяната сигурно е била голяма — каза Нейтън.

— Да, точно затова дойдохме — отговори англичанинът. Нейт имаше чувството, че се държи снизходително с него. — Не можеш да намериш подобно нещо у дома. Когато пристигнахме и видяхме колко са големи фермите тук, направо останахме зашеметени. Минахме през една ферма в Западна Австралия, която беше колкото половин Уелс.

— О, нима? — Нейтън нямаше представа колко голям е Уелс, но това не го изненада. — Значи си работил в други ферми?

— Да, в няколко.

— Къде?

— Предимно на запад.

— Да, вече спомена. Западът е много голям.

— Не мисля, че си ги чувал.

— Изпитай ме.

— „Армистед“.

Нейтън наистина не беше чувал за тази ферма, колкото и неприятно да му беше да си признае.

— Къде по-точно се намира?

— На изток от Пърт.

— Всичко е на изток от проклетия…

Лиз пусна вилицата си върху чинията и тя издрънча.

— Господи, Нейтън!

— Защо не ги оставиш да се нахранят на спокойствие, приятелю? — попита го Хари.

— Не, вината е моя — отвърна Саймън. — Просто не ме бива в обясненията, знам. Но ми е трудно да те ориентирам. Няма много места, които да ми помогнат да обясня по-добре.

„Това е така — помисли си Нейт, — ако си сляп за отличителните черти на земята.“

Зандър преглътна от другата страна на масата и попита:

— Какво ви доведе в Куинсланд?

Саймън отпи глътка вода, не бързаше да отговори.

— Времето.

— Наистина ли?

— Много е горещо в Западна Австралия.

— Знаеш ли, че официално това е най-горещата част на континента?

— Така ли? Не знаех. Въпреки това е по-добре от студената мъгла у дома, нали? — Англичанинът погледна към Кейти, която примигна разсеяно.

— Извинявай. Какво каза? — Тя се взираше в нещо невидимо през прозореца. Небето беше потъмняло с наближаването на нощта.

— Питах те…

Прекъсна го силният звън на телефона в коридора. „Новината сигурно вече се разпространява“, помисли си Нейтън.

— Аз ще вдигна. — Хари тъкмо щеше да стане, но Лиз вече беше тръгнала към апарата, като остави чинията си недокосната.

Възрастният мъж погледна към вратата и поклати глава.

— Много съжаляваме за Камерън — каза Саймън, като не говореше на никого в частност. Кейти отново чоплеше ноктите си. — Той беше чудесен човек. Когато бяхме в града и си търсехме работа, чухме много хубави неща за него и хората се оказаха прави. Всички ни повтаряха, че ще извадим голям късмет, ако работим за него.

„Сигурно е така“, помисли си Нейтън. Камерън имаше репутацията на добър шеф.

— В началото не осъзнах, че всъщност живееш близо до града, Нейтън — каза Саймън.

— Не толкова близо — на около три часа път.

— Да, в общи линии. Останах с впечатлението, че си се преместил по-далеч.

— Не съм.

Кейти също вдигна поглед и двамата със Саймън го изгледаха, изпълнени с любопитство. Зачуди се какво ли друго говореха хората в града, докато сипеха похвали за Кам. Всъщност нямаше нужда да се чуди. Сам можеше да предположи. Моментът стана малко неловък, но той не направи нищо, за да промени това. Просто изгледа хладно англичанина, докато не отмести поглед и не се обърна към Зандър.

— С баща си ли живееш?

— Не — отвърна младежът. — Ходя на училище в Бризбейн.

„Вечният дипломат“, помисли си Нейтън със смесица от раздразнение и удоволствие. Шест думи, които прикриваха продължаващата цяло десетилетие война между него, бившата му съпруга Джаки и новия ѝ съпруг. Бурни телефонни разговори, писма от адвокати, съдебни разпореждания, графици за посещения и винаги, винаги, сметките за всичко това. Зандър дари баща си с лека усмивка, сякаш знаеше за какво си мисли.

— Ти също ли ще се заемеш със семейния бизнес? — попита Саймън.

— О, не. Не мисля. Това не е за… — Младежът забеляза, че Нейтън, Бъб и Хари го гледат, и се поколеба. — Искам да уча в университет. Не знам какво ще правя след това.

Изглеждаше малко засрамен, но едно раздвижване на вратата на кухнята го избави от неловкия момент. Всички вдигнаха погледи. На прага стоеше съпругата на Камерън, която вече бе вдовица. Илзе се държеше с едната ръка за дръжката на вратата и изглеждаше някак нестабилна. Светлокестенявата ѝ коса не беше сресана, само набързо вързана на опашка с ластик. Лицето ѝ беше зачервено и лъщеше. Личеше, че е плакала.

Нейтън не се изправи на стола си. Не изпъчи рамене, не прокара ръка през косата си, нито пък си приглади ризата. Желанието му да направи всичко това беше толкова инстинктивно, че му беше малко неприятно да му се противопостави, както му беше неприятно да си задържа дъха. Въпреки това не помръдна. Просто си седеше на стола и внимаваше да не изпусне нещо неволно. Най-накрая преброи до три и си позволи да вдигне поглед към Илзе — само един.

Тя дори не гледаше към него.