Изгубеният

Глава 25

Шофьорската врата се отвори и от нея се появи обут в дънки крак. Жената все още беше скрита зад вратата, а бинокълът на Нейтън леко се плъзна надолу и джипът излезе от фокус. Нейтън намести бинокъла точно навреме, за да види как вратата се затваря и на червената пръст до гроба на работника застава добре позната фигура.

Илзе.

Нейтън осъзна, че е затаил дъх, и сега от гърдите му се изтръгна дълга и тежка въздишка. Мимолетната възможност да се обади, че е там, бе отминала. Не наду клаксона, нито пък свали прозореца, за да се провикне. Когато се зачуди дали трябва, вече беше прекалено късно.

Илзе стоеше с гръб към него. Изглеждаше крехка и самотна. В краката ѝ лежеше нещо черно. „Чанта“, помисли си Нейтън. Надяваше се снаха му да не се обърне рязко, но все пак ги делеше голямо разстояние, а и джипът му беше толкова мръсен, че почти се сливаше със земята. Колата му гледаше към върха на възвишението и слънцето работеше в негова полза — ако Илзе се обърнеше, то щеше да блести в очите ѝ и да я заслепи поне малко. Но ако погледнеше направо към Нейтън, сигурно щеше да види джипа. Иначе земята, разстоянието и тишината му осигуряваха добро прикритие.

Нейтън свали бинокъла. Чувстваше се неудобно. В подножието на възвишението едва успя да различи как Илзе кляка и посяга към чантата. Дъфи изскимтя, затова Нейтън ѝ напълни една пластмасова чаша с вода и ѝ даде да пие. Една капка пот се търкулна по слепоочието му и влезе в окото му. На изключен климатик в джипа бързо стана ужасно горещо. Нейтън се помести отново на седалката. Гърбът му беше мокър. Посегна към ключовете. Не можеше да запали двигателя сега. Илзе щеше да го чуе. Взе отново бинокъла.

Снаха му извади нещо от чантата, но от тази позиция Нейтън не виждаше какво. Илзе се наведе ниско, почти до земята, където бяха намерили съпруга ѝ, и остана частично скрита от надгробната плоча. Нейт издиша насъбралия се в дробовете му топъл въздух и изля цялата вода в чашата на Дъфи. Другите бутилки бяха в багажника. В джипа стана задушно. Нейтън открехна прозореца. Това не помогна.

Преди няколко години Глен му разказа историята за Джеймс Бюканън, който се скарал с жена си. Всъщност двамата имали сериозен спор и съпругата му успяла да го заключи навън. Той чукал по входната вратата, но жена му не отваряла. Тогава отишъл да си вземе бухалката за крикет и счупил климатика на къщата. След това седнал и зачакал с бухалката в ръка. Съпругата му била прекалено изплашена, за да отвори вратите или прозорците. Накрая получила топлинен удар. Едва не умряла на пода в кухнята.

Нейтън си мислеше, че Глен иска да го накара да се почувства по-добре. Виждаш ли? И другите постъпват отвратително. По онова време това не му беше помогнало, ама никак даже, но сега, докато кожата му залепваше за седалката, не можеше да спре да мисли за тази случка. Погледна към Дъфи и свали още малко прозореца.

Зачуди се колко време смяташе да остане тук Илзе. И на нея ѝ беше също толкова горещо там долу. Когато я погледна отново, му се стори, че раменете ѝ помръдват. Дали плачеше?

Илзе остана коленичила още една минута, през която Нейтън продължи да се поти обилно, но най-накрая се изправи. Прокара ръка по надгробната плоча и вдигна чантата от земята. Погледна за последно гроба и отвори вратата на джипа.

Нейтън бършеше лице с ръка, но изведнъж застина, когато Илзе внезапно спря. Тя огледа земята, като бавно въртеше глава. Най-сетне го видя и задържа поглед на него. Той затаи дъх. Докато наблюдаваше през бинокъла, имаше чувството, че стоят един пред друг.

Усещаш ли някого сега?

Само ние сме.

Нейтън не смееше да помръдне. Продължаваше да гледа през бинокъла, докато ударите на сърцето му отекваха чак в ушите му. Дали го беше видяла? Не беше сигурен, но от разсеяното ѝ изражение реши, че не е. Накрая Илзе сведе поглед. Качи се в джипа и запали двигателя.

Нейтън продължи да гледа прашната следа, която оставаше след нея, докато караше обратно по пътя, по който беше дошла. Изчака да се скрие съвсем, преди да включи двигателя на своя автомобил.

Отначало въздухът от климатика беше само хладен, но Нейтън въздъхна облекчено и започна да вдишва на дълбоки глътки. Слезе от джипа и взе няколко бутилки вода от багажника. Докато двамата с Дъфи пиеха жадно, той погледна часовника си. Илзе беше останала на гроба по-малко от петнайсет минути. На него му се стори повече, но бяха само толкова. Намръщи се. Беше била целия този път само за петнайсет минути. Отново чу Софи да му казва: Не правихме нищо на гроба. Слязохме от джипа, след което се прибрахме у дома.

Нейтън пи още вода, после се загледа в хоризонта и се ослуша. Никъде не се вдигаше прахоляк, не се чуваше и никакъв шум. Илзе си беше заминала. Включи джипа на скорост и бавно потегли надолу към гроба. Паркира на разстояние и слезе. Прашният кръг около надгробната плоча отдавна се беше заличил, но стъпките на Илзе още се виждаха. Нейтън забеляза малките вдлъбнатини в земята, където беше коленичила. Зачуди се дали се беше молила. Никога не му се беше струвала набожна жена, но смъртта караше хората да правят странни неща. Нейтън докосна надгробната плоча, напечена от слънцето. Нещо не беше наред, но не знаеше какво. Най-накрая клекна и той и изведнъж го видя.

Дупката, която се беше разкрила под трупа на Камерън, сега беше разровена отново. Почти се беше запълнила последния път, когато идваха тук с Бъб и Хари, но сега отново изглеждаше различна. Нейтън протегна ръка и докосна земята. Почвата беше прясно разровена. Прокара длан през нея, за да провери дали Илзе не беше оставила нещо тук, но усети само песъчливата пръст. Намери няколко дребни частици, които приличаха на семена, и се сети за гроба на баща си. С братята му така и не бяха обикнали Карл, но въпреки това му бяха посадили дърво. И Илзе ли беше направила нещо подобно за Камерън?

Слънцето напичаше безжалостно и Нейтън се премести в сянката на надгробния камък, все още коленичил. Движението му остави в праха позната следа — толкова позната, че му прилоша, макар и малко. Изправи се толкова бързо, че му се зави свят.

Върна се на сигурно място в джипа и усили климатика. Изпита истинско облекчение от залялата го хладина. Отпусна се на седалката и усети как цялото му тяло реагира, докато телесната му температура бавно спадаше и ставаше нормална.

Камерън щеше да се бори със зъби и нокти, за да остане в джипа и да се спаси.

Тази мисъл се появи от нищото. Нейтън взе бутилката вода и отпи голяма глътка. Камерън много добре знаеше какво означава да си навън без подслон и провизии. Това беше смъртна присъда. Ако насила го бяха извлачили от джипа му, той със сигурност се беше съпротивлявал. Нейтън се вторачи в гроба. Спомни си трупа на брат си, когато отметнаха платнището. Нямаше рани по ръцете и лицето.

Нейтън отпи голяма глътка от бутилката и се замисли. Един час по-късно все още не знаеше какво да мисли. Знаеше, че трябва да се прибира. Погребението на Камерън беше на следващия ден. Земята щеше да погълне още един член от семейството. Нейтън трябваше да се прибере и да поговори със сина си. И с Илзе. Вместо това остана в джипа до гроба, докато слънцето не премести сянката на надгробната плоча почти по целия радиус на основата на плочата.

Никой друг не мина оттук.