Изгубеният

Глава 3

За втори път днес Нейтън застана до гроба на работника и се загледа в приближаващия автомобил. Той намали и спря.

Това беше джип 4x4 с високи гуми и голяма метална решетка отпред, почти същият като повечето превозни средства в околността, само че в багажника имаше място за носилка. Отпред и отстрани се виждаше светлоотражателен надпис „Линейка“.

Нейтън, Бъб и Зандър бяха останали на скалата до ланд крузъра на Камерън, докато прашният облак на юг не бе придобил форма. След това в пълно мълчание слязоха по склона, потеглиха към гроба и зачакаха.

За първи път цяла сутрин Нейтън изпита известно облекчение, когато линейката спря и парамедикът вдигна ръка за поздрав. Най-накрая идваше помощ.

Стив Фицджералд беше жилав мъж в началото на петдесетте си години, който от време на време разказваше истории от обиколките си с Червения кръст. Всяка година прекарваше по шест месеца в Афганистан, Сирия, Руанда или на някое друго място, а през останалото време беше на повикване в клиниката на затънтената Баламара, в която беше единствен служител. Веднъж бе споделил, че обича предизвикателствата, което за Нейтън изглеждаше слабо казано. Стив слезе от линейката заедно с един полицай, когото Нейт не беше виждал никога досега.

— Къде е Глен? — попита веднага Нейтън и ченгето се намръщи.

Парамедикът не бързаше да отговори. Той погледна първо гроба, после платнището и накрая поклати глава.

— Господи! Горкият Камерън. — Клекна, но не докосна нищо. — Глен е заседнал в Хадън Корнър от вчера. Някакво семейство с малки деца затънало в пясъците с колата си под наем; хората не бяха сигурни къде се намират. Глен вече ги откри, но няма да успее да дойде до утре.

— До утре?

— Човекът има само две ръце, приятелю.

— Мамка му.

Вярно беше: сержант Глен Маккена се справяше еднолично с всички полицейски въпроси в район с размерите на Виктория. Понякога се намираше наблизо, понякога не, но поне познаваше до болка земята. Нейтън огледа новото ченге. Кожата му вече беше загоряла. Изглеждаше почти на възрастта на Зандър.

— Откъде те намериха?

— Сейнт Хелънс. Пристигнах тази сутрин. Казвам се сержант Лъдлоу.

— Там ли си минал обучение?

— Не. — Полицаят се поколеба. — В Бризбейн.

— Господи! В града? — Нейтън знаеше, че се държи грубо, но не му пукаше. — От колко време си в Сейнт Хелънс?

— От месец.

— Направо чудесно! — Нейтън чу дори брат си да въздиша този път. Погледна Стив, който вадеше лекарската си чанта. — Може би трябва да изчакаме Глен да се върне.

— Чакайте колкото си искате, момчета — рече парамедикът, без да е груб, — но двамата със сержант Лъдлоу ще се заемем със задачата сега.

Нейтън потърси погледа на Бъб. Брат му не каза нищо.

— Да, добре — отвърна той. — Съжалявам, приятелю, не е заради теб, просто…

— Разбирам — прекъсна го Лъдлоу. — Опасявам се, че можете да избирате между мен и нищо.

Настъпи неловка тишина, докато Нейтън обмисляше предложението.

— Но можете да сте сигурни, че ще дам всичко от себе си, за да разкрия какво се е случило с брат ви — добави Лъдлоу.

Нейтън се почувства като пълен кретен.

— Да. Добре. Благодаря, че си бил целия този път. — Забеляза облекчението, изписано на лицето на сержанта, и се почувства още по-зле. После, както му беше редът, му се представи, запозна го с брат си и сина си и го изчака да извади фотоапарат от чантата си.

— Сега ще направя… — Лъдлоу посочи обектива и гроба и всички се дръпнаха настрани, за да снима платнището и околността от всеки възможен ъгъл.

Най-накрая, когато коленете и ризата му вече бяха целите в прах, се изправи.

— Целият е твой — каза на медика.

Стив коленичи до гроба и отметна края на платнището така, че Нейтън да не вижда какво има под него. Нейтън определено му беше благодарен. Бъб се отдалечи, облегна се на сенчестата страна на джипа си и се загледа в земята, докато сержантът разглеждаше цифровите снимки.

Нейтън и Зандър стояха малко настрани и наблюдаваха работата на медика. „Кам нямаше да е особено доволен“, помисли си фермерът. Камерън и Стив Фицджералд не можеха да мелят брашно заедно. Сякаш разбрал, че си мисли за него, медикът го погледна.

— Как си в последно време, приятелю?

— Добре.

— Така ли? Всичко наред ли е? Освен това, разбира се. — Стив му говореше приятелски, но в тона му се долавяше и професионална нотка. Задаваше въпрос, не го подкачаше.

— Не мога да се оплача. Бъб е стоял тук цяла нощ.

— Знам. Просто не съм те виждал от известно време. — Лекарят продължаваше да е сериозен. — Пропусна часа си в клиниката.

— Обадих се да го отменя.

— Трябваше да дойдеш по-късно.

— Извинявай. — Нейтън сви рамене. — Бях зает.

— Иначе добре ли се чувстваш?

— Да. Вече ти казах. — Фермерът изгледа Стив. Не пред хлапето.

Но вече беше прекалено късно. Забеляза, че Зандър го поглежда, а после отклонява очи.

След малко — цяла вечност, както им се стори — Стив си изтупа ръцете и седна на петите си.

— Е… — направи знак на сержанта и Бъб да се присъединят към тях. — Вчера говорих с пилота. И сега не намирам някаква изненада. Мнението ми е, че става въпрос за обезводняване. Трябва да го изпратим в Сейнт Хелънс за аутопсия, за да сме сигурни — млад и здрав мъж, неочаквана смърт, ще искат да погледнат — но има всички признаци за заключението ми. — Стив вдигна поглед. — Какво е правил тук?

— Не сме сигурни — отвърна Нейтън.

Сержант Лъдлоу прелистваше бележника си.

— Значи, хм… — Той погледна Бъб. — Двамата с него е трябвало да се срещнете в сряда, нали така?

— Да.

Сержантът зачака да получи повече информация. Бъб отвърна предизвикателно на погледа му и загорялата кожа на Лъдлоу почервеня още повече.

— Ще ми разкажеш ли по-подробно?

Бъб се изненада малко, но след доста подкани и като се запъваше, разказа същата история, която сподели с брат си по-рано. Тя беше малко несвързана и дори Нейтън се намръщи на някои места, които го объркваха. Сержант Лъдлоу продължи да пише бързо дълго след като Бъб бе млъкнал. Накрая отгърна на предната страница и огледа написаното.

— Защо си закъснял? — Той зададе въпроса някак нехайно, сякаш му беше хрумнал току-що, но Нейтън бе сигурен, че го обмисляше от няколко минути. Погледна ченгето, с тази загоряла кожа и големите очи, и изведнъж се зачуди дали не го беше преценил погрешно.

— Какво? — примига насреща му Бъб.

— Защо си закъснял за срещата с брат ти на Леманс Хил?

— О! Пукнах две.

— Гуми ли?

— Да.

— Две спукани гуми?

— Аха.

— Дяволски лош късмет. — Сержантът се усмихна, но в тона му се долавяше нова нотка.

— Случва се — побърза да каже Нейтън и се почувства по-добре, когато видя, че Стив също кима. — Не е необичайно — заради жегата и камъните. Спукаш ли едната гума, често заминава и втора. По това време на годината ще са ти необходими четиридесет и пет минути, дори цял час, за да смениш една. — Усети, че е започнал да плямпа, и млъкна.

Сержант Лъдлоу не откъсваше поглед от Бъб.

— Това ли се случи?

Нейтън изпита облекчение, когато брат му не отговори, а само кимна. Полицаят го погледна над бележника си и си записа нещо. Изражението му изглеждаше открито, но на Нейтън отново му се стори, че има нещо наум. Погледна джипа на Бъб. Предните две гуми изглеждаха по-нови. Видя и Зандър да прави същото и двамата веднага извърнаха поглед.

Най-накрая сержантът насочи вниманието си от Бъб към Стив.

— Според теб в колко часа е настъпила смъртта?

— Предполагам, че е умрял вчера сутринта. Като се имат предвид температурата и липсата на сянка и вода, много ще се изненадам, ако е издържал повече от двайсет и четири часа. Аутопсията ще ни каже дали съм прав.

— Двайсет и четири часа не са много време — намръщи се Лъдлоу. — На колко години беше той, в края на трийсетте?

— На четиридесет — отвърна Нейтън.

— Издържал е повече, отколкото би било по силите на много други — каза Стив. — Всъщност двайсет и четири часа може дори да са прекалено много.

— На какво разстояние сме от къщата на Камерън? — Сержантът отново погледна двамата братя.

— На около петнайсет километра на северозапад по права линия — отговори Нейтън. — С кола обаче се минава по черния път на запад и след това на север, ако не искаш да затънеш в пясъка. Този маршрут излиза над трийсет километра. Най-безопасният обаче е с още десет километра отгоре — на изток оттук до скалите и след това на север по пътя.

Скалите и пътят, където бяха намерили джипа на Кам. Нейтън и Бъб се спогледаха, но сержантът ги хвана.

— Значи дори по най-краткия път ще отнеме няколко часа пеша? — изчисли Лъдлоу.

— Не можеш да вървиш дотам, не и в това време — отговори Стив с приглушен глас. Отново гледаше под платнището. — Точно това се случи с онези трима работници, които затънаха в пясъците на „Атертън“ преди няколко години. Помниш ли, Бъб? Ти участва в издирването, нали?

По-малкият брат кимна.

— На колко години бяха? На по двайсет и пет-шест? — продължи медикът. — Опитали се да се върнат пеша. Изминали около седем километра. Двама умрели за шест часа.

— Какво друго има наоколо? — Лъдлоу отиде до оградата и отпусна ръце на телта. — Твоят имот ли е от другата страна? — обърна се той към Нейтън.

— Да.

— Дали брат ти не се е надявал да те намери?

Бъб и Стив вдигнаха погледи.

— Не.

— Звучиш много сигурен.

— Защото съм.

— Но… — Сержантът отвори отново бележника си. — Камерън е знаел, че двамата със сина ти проверявате оградата, нали?

— Да, винаги го правя по това време на годината. Но не бяхме наблизо.

— Камерън знаел ли го е със сигурност?

Настъпи дълго мълчание.

— Не.

Лъдлоу прокара длан по телта и погледна праха.

— Можеш ли да се сетиш за някаква причина брат ти да дойде на това място?

— Не мога — отвърна Нейтън най-накрая. — Но го познаваше много добре.

— Често ли идваше тук?

— Не и напоследък — отговори той и погледна Бъб, който сви рамене. — Но едно време идваше често.

— Тук е единствената сянка в радиус от няколко километра — каза Стив. — Вероятно я е потърсил инстинктивно.

Сержант Лъдлоу обмисли предположението, докато гледаше тялото на земята. Дори през платнището нямаше никакво съмнение, че е човешки труп.

— В какво душевно състояние се намираше брат ти през последните няколко седмици?

Въпросът беше зададен внимателно и на Нейтън му отне малко време, за да осъзнае, че питат него.

— Не знам. Не съм го виждал от няколко месеца.

— От колко по-точно?

— Може би от четири? Кога ремонтирахме конюшните, Бъб? — Едва сега осъзна, че тогава видя двамата си братя за последен път.

Лицето на Бъб остана безизразно.

— Четири месеца — констатира Лъдлоу. — Значи август, септември?

— Може би малко по-рано. — Нейтън се опита да се сети. — Всъщност почакай. Беше около първия ръгби мач от „Стейт ъф Ориджин“, защото говорихме за него.

— Юни — казаха в един глас Лъдлоу и Бъб.

— Да, предполагам, че е било тогава.

— Значи шест месеца — констатира сержантът.

— Да, толкова. От време на време се чувахме по радиото.

— Често ли?

— Достатъчно често.

— Имаше ли причина да не се виждате?

— Не. Живея на три часа от братята си. Всички сме заети. — Нейтън се обърна към Бъб за помощ, но не получи такава. — Двамата сте се виждали всеки ден у дома, ти какво ще кажеш?

Нейтън очакваше брат му да свие рамене, но вместо това той се замисли. Най-накрая си пое дълбоко въздух.

— Кам изглеждаше малко напрегнат напоследък.

Нейтън го изгледа изумено. Колко ли зле са били нещата, щом чак Бъб беше забелязал?

— В какъв смисъл е бил напрегнат? — попита Лъдлоу.

Този път Бъб сви рамене. Изглеждаше малко нервен.

— Не знам. В обичайния.

Всички зачакаха да им разкаже повече, но той явно нямаше какво да добави.

Сержантът погледна бележките си.

— С кого още живее Камерън във фермата?

— С мен — отвърна Бъб и започна да брои на пръсти, — мама, Илзе — жената на Кам, двете им дъщери, чичо Хари…

— Хари Бледсо — намеси се Нейтън. — Той не ни е точно чичо, а по-скоро семеен приятел. Работи в имота ни още преди да се родим.

— Технически погледнато, е ваш служител? — попита Лъдлоу.

— Технически да, но никой не го смята за такъв — отвърна Нейтън.

Бъб кимна.

— Имаме и двама бивши туристи, които помагат в домакинството в момента.

— С какво се занимават? — попита сержантът.

— С обичайното: работа в имението, къщни задължения — каквото има. Кам ги взе преди няколко месеца.

— Често ли наема хора?

— Когато има нужда — отговори Нейтън. — През цялата година едни идват, други си заминават, в зависимост от това колко работа има. Глен — сержант Маккена — знае всичко това.

Лъдлоу си записа нещо в бележника.

Стив се изправи и си изтупа коленете.

— Добре. Сега искам да го качим в линейката. Двамата със сержанта можем да се справим с носилката сами, освен ако някой от вас не настоява да ни помогне.

Нейтън и Бъб поклатиха глави. Нейтън изпита облекчение. Подозираше, че ако вдигнеше вързопа, щеше да помни тежестта му до края на живота си.

Стив отново клекна до трупа.

— Сега ще махна платнището, така че ако искате, извърнете погледи.

Нейтън тъкмо щеше да помоли Зандър да послуша съвета на медика, но младежът го бе изпреварил. „Градът го е размекнал“ — помисли си баща му, но беше доволен. Бъб се беше загледал в хоризонта.

Нейтън се колеба прекалено дълго и другите взеха решението вместо него. Докато слагаха безжизненото тяло на Камерън на носилката, платнището се смъкна. Бъб беше прав. Брат им не изглеждаше ранен, поне не в обичайния смисъл на думата. Жегата и жаждата обаче можеха да ти причинят ужасни неща. Когато всяка логика го беше напуснала, Камерън беше започнал да съблича дрехите си и кожата му се беше напукала. Каквото и да му бе минало през ума приживе, той не изглеждаше никак спокоен в смъртта си.

Нейтън продължи да се взира в носилката дълго след като я качиха в линейката. Сержант Лъдлоу се обърна към гроба и несъзнателно изтупа ръце в панталона си. Изведнъж обаче спря, пристъпи крачка напред и разгледа мястото, на което Камерън беше лежал. Откритата почва беше песъчлива и осеяна с рехави туфи трева. Сержантът се наведе.

— Какво е това?

Нейтън усети Бъб да застава зад него от едната му страна, а Зандър от другата. Всички погледнаха мястото, което Лъдлоу им сочеше.

Близо до основата на надгробната плоча, където допреди малко се облягаше гърбът на Камерън, имаше плитка дупка.