Изгубеният

Глава 32

Свършено е.

Разбира се, че беше свършено.

Карл Брайт никога не кимаше на синовете си. Нито за поздрав, още по-малко пък за одобрение. Той беше напуснал фермата за няколко часа и още на следващата сутрин Джена и приятелят ѝ бяха казали на работодателя си, че напускат. Без причина и без предизвестие, просто искаха да се махнат оттук.

По-късно Джаки каза на Нейтън, че Кийт се опитал да ги разубеди. Естествено, той беше чул какво се е случило на партито и попитал дали има нещо общо с решението им. Джена отрекла. Било недоразумение. Почувствала се засрамена и преувеличила.

Сега Нейтън седна на дивана в дневната и се загледа в просветващите на гаснещата следобедна светлина коледни лампички на елхата. Всичко, каквото беше останало от бдението, беше пръснато наоколо — навсякъде имаше празни чинии и чаши. Стив беше сред последните, които си тръгнаха, като преди това тикна едно картонче със записан час за преглед в ръката на Нейтън. Когато се качи в колата си и потегли, семейството вече се беше разделило и се беше разпиляло в къща, която изведнъж беше станала прекалено голяма и празна.

Отношението на Кийт към Нейтън се беше променило значително, след като Джена си тръгна толкова бързо. Нейтън и бащата на Джаки не се срещаха особено често, затова мина време, преди да забележи разликата. Кийт винаги се държеше любезно, макар и малко хладно, но изведнъж стана груб и неприятен. Започна да посреща Нейтън все по-враждебно и накрая двамата с Джаки престанаха да се срещат в дома ѝ. Въпреки това не прекратиха връзката си и се смееха на неодобрението на Кийт с опиянението на хора, отдали се на забранена близост.

Нейтън все още помнеше изражението на тъста си на бензиностанцията преди толкова много години.

Знам какво правят мъжете като теб.

Сега, докато седеше на дивана, Нейтън си помисли, че тъстът му навярно е имал право. Тази мисъл беше ужасно потискаща.

От коридора се чу шум и Бъб се появи на вратата. Ризата му беше измачкана и той примигна на слабата светлина.

— Къде са всички?

— Тръгнаха си.

— Вече?

— Ти проспа погребението.

— О! — Брат му се пльосна на дивана и Нейтън усети миризмата на алкохол, която се разнасяше от него. Бъб потри лице с ръка и го погледна с кървясалите си очи. — Какво ти става?

Нейтън, който не знаеше откъде да започне, го изгледа и веднага се сети как държеше в ръце мъртвата си кучка Кели. През последните два часа беше спрял да мисли за това, но сега споменът се върна. Отвори уста и с усилие си пое въздух.

— Нищо.

— Напротив, има нещо.

Нейтън сви рамене.

Бъб се прозина и огледа стаята.

— Много хора дойдоха, а?

— Да.

— Мислиш ли, че и заради нас ще дойдат толкова?

— Не.

— Аз също — рече примирено Бъб. — Проклетият Кам! Не знам как го правеше. Той си беше същият кретен като нас, просто го прикриваше по-добре.

— Мислиш, че това е причината?

— Да, разбира се. — Брат му се загледа в стената. Гласът му беше груб, а думите — още по-заваляни. — Прав съм, нали? Имам предвид, че татко беше кретен и Кам беше кретен. Аз също съм кретен. Както и ти.

Нейтън едва не се разсмя.

— Няма да ме чуеш да споря по въпроса, приятелю. Но има и по-лошо от това.

— Щом казваш. — Бъб едва не се оригна.

— Така е.

— Е, ти ги разбираш тези неща. — Брат му стана от дивана и отиде до телевизора. — Имам предвид, че Кам беше кретен, но ти остави човек да умре.

— Това беше преди десет години. И той не умря.

— Не и благодарение на теб. Но вероятно вината не е твоя. Както вече казах, ние сме семейство от кретени. Не можеш да направиш кой знае какво по въпроса. — Бъб се надвеси над телевизора и започна да разплита кабелите на видеоиграта си.

— Хората се променят, приятелю.

— Добре.

— Не, чуй ме. Въобще не съм толкова лош, колкото Кам — възрази Нейтън.

— Щом казваш. — Бъб не вдигна поглед. — Спомни си тези думи, когато двамата с Илзе се опитате да ме прецакате за фермата.

— Господи, Бъб, никой не се опитва да те прецака!

— Ще видим.

— Хей. — Нейтън понижи глас. — Какъв точно ти е проблемът?

— Не знам. Като за начало, нямам представа какво се случва със собствения ми имот. Моята дума никога не се чува. И като за капак, имам братя като теб и Кам.

— Е, вече имаш само мен, така че сигурно си доволен. — Нейтън усещаше надигащия се у него гняв. Стана, за да излезе от стаята. — Между другото, да имаш да ми казваш нещо за кучето ми?

— Кое куче?

— Много добре знаеш за кое куче. Кели.

Ръцете на Бъб застинаха върху кабелите на играта.

— Не. Не знам за какво говориш.

— Така ли?

— Да.

— Нищо ли нямаш да ми казваш за капаните с отрова около фермата ми? Не се ли сещаш за нещо, каквото и да било? — Нейтън се протегна и почука брат си отстрани по главата.

Бъб блъсна ръката му.

— Върви да се шибаш.

— Не, ти върви да се шибаш. Кели агонизираше накрая. Станах свидетел на мъките ѝ. С нищо не можех да ѝ помогна. — Нейтън усети сълзи да напират в очите му и примигна няколко пъти.

— Тя беше просто куче.

— Обичах я. Беше най-добрият ми приятел.

— В такъв случай трябва да излизаш повече.

Нейтън си наложи да си поеме въздух. Яростта, която се надигаше у него, не беше само заради Бъб. И все пак той му беше пред очите.

— Добре — каза накрая. — Добре. Но искам да знаеш, че когато аз, ти и Илзе седнем да говорим за бъдещето на този имот, ще те погледна, ще се сетя какво стори на Кели и ще си помисля много дълго и сериозно как да ти се отплатя най-добре. — Той се приближи до брат си. — Винаги си се чудил защо Камерън ти нямаше доверие по отношение на фермата, пари или каквото и да било друго, нали? Погледни се. Той може и да беше кретен — дори нещо по-лошо от това — но не беше идиот.

Видя удара чак когато вече беше късно. Юмрукът се стовари отстрани на главата му и го запрати назад. Усети още един под ребрата си и в следващия миг Бъб го стисна силно за врата.

— Майната ти, приятелю. На теб и на Кам. — Дъхът на брат му миришеше на алкохол. — Мислиш си, че можеш да се появиш тук, да започнеш да ме разиграваш и да се правиш, че знаеш кое е най-добро за всички?

Нейтън остана без въздух, когато двамата се блъснаха в стената, изгубиха равновесие и тежко паднаха на пода. Един сравнително лек юмрук срещна бузата му и Нейтън вдигна ръка, но прекалено късно — усети втори удар.

— Двамата с Кам винаги сте се мислели за по-добри от мен, но не сте, нали? Той е мъртъв, а ти си един абсолютен неудачник.

Бъб стовари юмрук над окото на Нейтън. Беше бесен и плувнал в пот. В погледа му имаше нещо дивашко, когато се приготви за нов удар.

— Мислиш си, че ако заемеш мястото на Кам и започнеш да се държиш като него, хората ще започнат да те уважават? — попита брат му.

— Не. — Нейтън се опита да го отблъсне от себе си, но само си удари главата в дюшемето. Забеляза някакво раздвижване на вратата.

— Смяташ, че изведнъж ще започнат да говорят с теб в града?

— Разкарай се! — Той го изблъска с всичка сила и двамата се затъркаляха, докато не се удариха в дивана и масичката за кафе. Нещо падна и се разби на пода.

— Хей! — извика Хари.

В същия миг долетя и гласът на Лиз.

— Те не те пренебрегват, защото не си Кам, приятелю. — Думите на Бъб пареха в ухото му. — Не е дори защото заряза онзи тип да умре. Не говорят с теб, защото си малко странен. Ти си един странен, самотен загубеняк и никой не иска да е край…

Нейтън получи още един удар, този път доста силен, и двамата се претърколиха отново, докато не се удариха в нещо. Той усети вибрацията точно когато някой ахна на вратата. Елхата се наклони и падна в блещукащ облак от играчки, пластмасови иглички и гирлянди. Закачи края на картината на Камерън и заплашително я разклати.

— О, мамка му! — изруга Бъб, но гласът му беше заглушен от крясъка на Лиз, която връхлетя в стаята.

Хари стигна първи до картината и притисна рамката към стената точно навреме.

— Господи! — каза той. — Беше на косъм да падне.

Лиз застана до него и прокара две ръце по рамката, за да провери дали не е повредена. Нейтън забеляза как се повдигат раменете ѝ, докато дишаше тежко, и знаеше, че се опитва да не се разплаче. Най-накрая майка му успя да намести картината.

— Господи! — изкрещя Хари. — Осъзнавате, че брат ви е мъртъв, нали? Не можете ли да уважите паметта му за пет шибани минути?

— Извинявай. — Нейтън отблъсна Бъб от себе си и стана. Посочи картината. — Наред ли е?

Хари го плесна през ръката.

— Да не си я пипнал.

— Хей! Просто се опитвах да…

— Е, недей! Нанесе достатъчно щети.

— Стига! — Лиз се обърна. В очите ѝ вече имаше сълзи. Тя погледна първо Нейтън, а после и Бъб, който продължаваше да лежи на пода, окъпан в блещукащ облак от полепналите по него прашинки от гирляндите. — Денят не ви ли се струва достатъчно лош? — попита тя. — Какво ви става? Нещастието в тази къща ви се струва малко ли? Щом трябва и да се сбиете?

— Извинявай, мамо — каза Нейтън.

Тя не му отговори, а само си избърса очите.

— Извинявай — рече той за трети път. Не обърна внимание на Бъб, който се изправяше на крака. — Ще разчистя.

Лиз си пое дълбоко въздух.

— Не искам да разчистваш нищо. Стига ми толкова, Нейтън. Не искам да те виждам, не искам да виждам и двама ви, не и тази вечер.

— Но…

— Нейтън. Бъб. Моля ви. Просто се махнете и ме оставете сама.

Лиз се обърна към картината и не помръдна, докато синовете ѝ не излязоха от стаята.