Изгубеният

Глава 36

Джипът на Камерън още стоеше там, където Нейтън и Зандър го бяха оставили преди няколко дни.

Дъфи последва Нейтън, видимо развълнувана, че отново ще се качи в добре познатия ѝ автомобил. Нейтън седна на шофьорската седалка и усети как се беше оформила според тялото на брат му. Този път не беше дръпната прекалено напред. Нейтън извади ключовете от джоба си. Двигателят веднага запали, както винаги. Нейтън си помисли, че Камерън не е имал проблеми с джипа, за разлика от Илзе и занемарения ѝ автомобил. Изчака, докато климатикът заработи добре, после излезе и отиде до багажника под зоркия поглед на кучето.

Извади бутилките с вода, консервираната храна и хладилната чанта. Взе аптечката и прерови съдържанието ѝ. Провери дали няма найлонов плик в нея. Откачи резервните гуми и огледа джантите им. Джипът вече беше претърсен, при това два пъти, от полицията. „Но — помисли си Нейтън, докато работеше методично — те не знаеха какво търсят.“

Прокара ръце през стелките и под тях, за да провери дали нещо не е напъхано отдолу. Опипа плата на тавана и седалките за скрити шевове. Отвори кутията с инструменти, след което легна на земята и провери шасито с фенерче. Вдигна предния капак и потърси дали нещо не е залепено отстрани или отдолу.

Един час по-късно вече отваряше пакетите с храна и надничаше в бутилките с вода. След още трийсет минути си отвори една от бирите на Кам, седна на предната седалка и се наслади на хладния полъх на климатика в лицето си, докато хранеше Дъфи с бисквити от резервите на покойния му брат.

Нейтън огледа хаоса наоколо. Не беше намерил нищо. Ако пликът беше изровен от гроба на работника и скрит в този джип, то Нейтън не можеше да го намери. Освен това, ако с Камерън е имало и друг човек в автомобила, то той не беше оставил следи. Може би… Нейт отпи от бирата и се намръщи; беше топла като кафе. Може би изобщо не е имало какво да намира.

Продължаваше да седи на шофьорската седалка, да отпива от бирата и да мисли, когато чу стъпки и една фигура се появи пред прашния преден прозорец. Бъб.

— Чух двигателя. — Той седна на предната седалка. — Търсех те.

— Така ли? — Нейтън му предложи едно от петте останали кенчета.

— Едва ме нави. — Бъб взе бирата и погледна вътрешността на джипа. — Какво правиш тук.

— Честно казано, не знам.

— Аха. Както и да е… — Той отвори топлото кенче и отпи, без да трепне. — Слушай, приятелю, исках да ти се извиня.

Нейтън го погледна изненадано.

— Така ли?

— За Кели. Знам, че вината е моя, но искам да те уверя, че стана случайно. Трябва да ми повярваш. Сериозно ти казвам, не съм искал да се случи. Кели беше страхотно куче. Много се разстроих, когато чух как е умряла. Никога не бих ѝ сторил подобно нещо нарочно.

— Знам — отвърна Нейтън. Наистина го мислеше.

Бъб погледна кенчето в ръката си.

— Чувствам се ужасно. Не биваше да залагам капани с отрова, но не знаех, че ще ходиш в този район. Мислех, че съм прибрал всичките. Когато чух за Кели, исках да ти обясня, но Кам каза, че той ще го стори. Обеща ми, че ще оправи нещата. Но след като говорил с теб, ти много си се разгневил. Въпреки това си знаел, че било злополука, но тъй като си ти, сещаш се… — Бъб почука с пръст по главата си. — Било най-добре да те оставим да го преодолееш и да не повдигаме темата.

Нейтън отпи дълга и топла глътка от кенчето.

— Камерън не е говорил с мен.

— Не е ли? Е, да. Самият аз започнах да се чудя. След като ми каза всичко онова вчера, просто се паникьосах. Съжалявам, приятелю. Не знам какво да кажа. Направих нещо много глупаво и се чувствам ужасно оттогава. Трябваше да дойда да поговоря с теб, вместо да се доверявам на проклетия Кам.

„Илзе беше права“, помисли си Нейтън. Независимо дали щеше да прости на брат си, или не, Кели нямаше да се върне.

— Благодаря, че ми каза, Бъб — въздъхна Нейт. — Слушай, аз съм този, който трябва да ти се извини. Трябваше да ти се извиня преди много години, но наистина съжалявам, приятелю, че не правех повече, за да ти помогна с татко…

— Не, за бога, Нейтън, вината не е твоя. Ти се опитваше. Дори Кам, ако трябва да съм честен.

— Въпреки това трябваше да…

— Какво? Какво можехте да направите с човек като него? — Бъб вдигна поглед. — Както и да е, за вас също беше много трудно.

— Не беше. Не много — отвърна Нейтън. — С Кам се подкрепяхме.

Двамата постояха така известно време, като пиеха от бирата и се взираха навън през предното стъкло. То беше толкова прашно, че трудно се виждаше нещо през него.

— Не ми харесва да живея тук — наруши тишината Бъб. — Това място ми напомня прекалено много за някои неща. Затова ловях онези динго. Опитвах се да събера пари, за да отида в Дълстървил, след като Кам не искаше да ми помогне. Затова съм такъв кретен, когато стане въпрос за имота. — Той въздъхна. — Нищо лично, приятелю, но мисълта да остана тук и да се подчинявам на още един от проклетите ми братя през следващите десет години направо ме побърква. Трябва да се махна.

— Да ловиш кенгура в Дълстървил?

— Да — размечта се Бъб. — Там ще е чудесно. Ще имам собствена къща, ще се запозная с нови хора. В Дълстървил има мацки, знаеш ли? Повече са, отколкото тук.

— Да. — Нейтън се усмихна на брат си. — Чувал съм.

— Когато Кам умря, мислех, че това е моят шанс да го направя. А дори и да не можех да се преместя, тогава може би нямаше да е толкова лошо да управлявам това място. Щях да направя някои промени, но тогава… — Бъб счупи пръстена на кенчето си. — Беше повече от очевидно, че никой не вярваше, че ще се справя. Всички се надяват ти да се върнеш, за да помогнеш на Илзе, и това ме вбесява.

Нейтън се намръщи.

— Не мисля, че искат това. Илзе ще наеме управител или нещо подобно.

— Приятелю — отвърна Бъб, — те точно това искат. Чух Хари да го казва, както и мама. Илзе също, предполагам. Само чакат да им кажеш, че си заинтересован.

— Наистина ли? Никой нищо не ми е споменавал.

— Знам, мълчат, защото се насират в гащите от страх да не те притиснат прекалено много след, сещаш се, случилото се с Кам. Заради това, че може да си малко…

— Какъв?

— Какъвто ти казах. — Бъб пак почука главата си с пръст.

— Не съм такъв. — Нейтън изведнъж огледа претърсения джип. — Невинаги. Както и да е, та аз едва успявам да управлявам своята ферма.

— Да, защото не става за нищо. Никой не може да направи пари от твоето място. Хари го повтаря през цялото време. Дори Кам го е казвал. Ако не беше толкова способен, вече да си фалирал.

Нейтън не проговори доста дълго време. Той си взе друга бира. Тази беше малко по-хладка благодарение на климатика — леко над стайната температура.

— Ами ти? — попита най-накрая.

— Нейт, аз не искам да управлявам имота. Не ми се занимава с толкова много бумащина. Не ме разбирай погрешно, нямам нищо против да ме помолят да го направя, това щеше да е много любезно от тяхна страна, но вече няма значение. Просто искам да получа малко пари в брой и да замина за Дълстървил.

— Кенгура и мацки, а?

— Точно така, приятелю. Точно така.

Нейтън се усмихна.

— Е, хубаво е човек да има мечта.

— Да. Значи ще говориш с Илзе за мен? Ще я попиташ дали ще купи моя дял? Поне частично?

— Сам можеш да говориш с нея. Тя иска да знае какво мислиш.

— Да, така е. Когато обаче минах покрай дневната около три часа сутринта, ми се стори, че спалният ти чувал не се използва много. — Бъб изгледа косо Нейтън и му се ухили. — Затова смятам, че ти знаеш как да говориш с Илзе по-добре от мен.

Нейт потисна усмивката си и не каза нищо.

— Или пък ти можеш да купиш дяла ми? — попита Бъб. — Малко по малко. В началото няма да ми трябват много пари. А ти ще успееш, ако се размърдаш и най-накрая решиш какво искаш.

Нейтън погледна през прашния прозорец. Едва различаваше какво има отвън.

— Да — отвърна той. — Може би. Виж, във всеки случай ще измислим нещо за теб.

— Това е чудесно. Благодаря, приятелю. — Бъб извърна поглед. — Между другото, съжалявам и задето ти размазах физиономията.

— Не се тревожи. Ти добре ли си?

— Да — засмя се брат му. — Дори не ме одраска. А бях пиян като чук.

— Радвам се да го чуя.

— Та… всичко между двама ни наред ли е?

— Да, наред е.

— Чудесно. Благодаря, приятелю. — Бъб отвори вратата, за да слезе от джипа. — Ще се връщам вътре. Ти приключи ли тук?

Нейтън огледа вътрешността на автомобила. Не видя нищо особено.

— Да. — Той също отвори вратата. — Приключих.