Изгубеният

Глава 23

„Интересно колко различни изглеждат нещата, когато ги гледаш отблизо“, помисли си Нейтън. Беше сам в дневната, почти опрял нос в картината на Камерън. Гробът на работника, изобразен на нея, беше точно пред очите му. Навън се стъмваше и на Нейтън му беше трудно да различи детайлите на изкуствената светлина. Въпреки това следите, оставени от четката, и начинът, по който един цвят преливаше в друг, сякаш го хипнотизираха. Тъкмо щеше да се отдръпне, когато погледът му се спря на нещо в левия край на картината. На хоризонта имаше тъмно петно, което не беше забелязал досега. То беше светлосиво и бледо, почти прозрачно.

Нейтън се намръщи и се наведе. Какво, да го вземат мътните, беше това? Човек? Сянка? Просто мръсно петно? Внимателно прокара палец по него. Не, определено беше боя. Значи Кам го беше нарисувал с намерението да остане.

— Камерън щеше да те убие, ако те беше видял. — Гласът на Илзе дойде от прага на вратата и Нейтън се обърна. — Не пипай картината. Това е златно правило в тази къща.

Той вдигна ръце и отстъпи крачка назад.

— Сега си на безопасно разстояние. — Илзе го дари с уморена усмивка.

От кухнята се чуваше тракането на прибори. Кейти разтребваше масата след вечеря. Бяха се нахранили почти в пълно мълчание и потискаща атмосфера.

— Илзе… — подхвана Нейтън, когато тя се обърна да си върви.

Илзе спря и зачака.

— Говорих с момичетата. Казаха, че си ги водила там. — Той кимна към картината.

— До гроба ли? — учуди се Илзе. — Как се заговорихте за това?

— Ло го е нарисувала.

На лицето ѝ се появи едва доловима усмивка.

— Да. Разбира се. — Илзе влезе в стаята и застана до него пред картината. — Идеята беше глупава. Преди няколко седмици, след като Софи си нарани ръката, ги заведох на гроба на пикник. Опитвах се да измисля някакво развлечение, а и си помислих, че ще е от полза за Ло, ако го види, че вече няма да ѝ изглежда толкова мистериозно — и гробът, и всички истории за него.

— Софи каза, че не сте останали дълго.

— Така е. — Илзе се засмя леко. — Разбрах, че идеята ми не е никак добра, още щом стъпихме там. Беше прекалено горещо. Ло се изплаши. Бързо ги качих обратно в джипа и ги прибрах у дома. Изминахме доста дълъг път, а прекарахме само пет минути на гроба, но така беше най-добре. Все пак после си устроихме пикник до конюшнята. Точно това трябваше да направим от самото начало.

Илзе се беше вторачила в картината на Камерън. Съвсем бавно направи крачка напред и застана още по-близо до платното.

— Кам никак не се зарадва, когато научи къде сме ходили — продължи тя.

Сега Нейтън не можеше да види лицето ѝ.

— Защо?

— Не му хареса, че съм завела момичетата толкова далеч. Каза, че мястото е прекалено изолирано и горещо по това време на годината. — Илзе се наведе, за да разгледа гъстата тъмна боя на гроба. Вдигна бавно ръка и протегна показалец. — Каза, че е опасно.

Пръстът ѝ застина на два сантиметра от платното.

— Малко е смешно — продължи тя с глас, който казваше, че не вижда нищо смешно в това. — Оказа се прав.

На сантиметър.

— Не, не пипай картината, мамо! — долетя ужасен глас от прага.

Нейтън се обърна и видя Софи да ги наблюдава със зяпнала уста. Илзе веднага сви пръсти в юмрук и се отдръпна.

— Картината на татко не трябва да се пипа — изрецитира детето.

— Знам. — Майка ѝ отстъпи назад и на лицето на момичето се изписаха едновременно облекчение и объркване. То забеляза бирата в ръката на Нейтън.

— Също така не се позволяват храни и напитки до нея.

— Да, и двамата го знаем, Соф — отвърна Илзе. — Никой не е докосвал картината, само я гледаме.

— На лош късмет е. Работникът ще се разгневи.

Майка ѝ имаше вид на човек, който се опитва да се сдържи и да не завърти очи. Успя на косъм.

— Мила, единственият човек, който се ядосваше от отпечатъци по картината, беше баща ти. Хайде, време е да си лягаш.

Софи хвърли последен предупредителен поглед на Нейтън и неохотно изчезна в коридора. Илзе тръгна след нея. На вратата се спря.

— Тя е права. Кам наистина мразеше някой да му пипа картината.

— В такъв случай по-добре да не се занимавам с нея.

Илзе кимна и излезе. Останал отново сам, Нейтън се свлече на дивана. Тъкмо щеше да отпие от бирата си, когато нещо привлече погледа му към тъмния прозорец. Канеше се да отпие глътка, но ръката му застина във въздуха. Нещо се беше променило. Нощта вече не беше толкова тъмна, колкото преди минута.

Той стана и отиде до прозореца. Видя собственото си отражение и сам не можа да отгатне какво казваше изражението му. Опита се да погледне навън в нощта. От мястото, на което беше застанал, му трябваше малко време, за да схване какво вижда.

Фарове, които пронизваха мрака. Чу тихо бучене. Джипът на Камерън работеше на безлюдната алея.

Бялата светлина беше ослепителна. Нейтън вдигна ръка, за да засенчи очи, но това не му помогна. Не виждаше нищо. Остана още малко на алеята. Не виждаше нищо и в джипа. Всъщност не виждаше нищо, освен конусите блестяща светлина.

Тръгна право към шофьорската врата и вече хващаше дръжката, когато се отвори. Вътрешните лампички светнаха. Те не бяха силни колкото фаровете, но на Нейтън пак му трябваше време, за да привикнат очите му.

Зад волана седеше Зандър.

— Господи! — Нейт свали ръка. — Изплаши ме.

Синът му не каза нищо, само седеше и се взираше през предното стъкло. Нейтън заобиколи предницата на джипа. Сянката му преряза идеалните лъчи светлина. Опита се да отвори предната врата. Беше заключена. За част от секундата се зачуди какво смята да прави Зандър. След малко синът му се наведе, отключи вратата и го пусна вътре.

— Не можа ли да изключиш фаровете? — примигна насреща му Нейтън. — Не виждам нищо.

Не получи извинение. Това беше нещо ново за него. Зрението му все още беше леко размазано, когато погледна към Зандър, който се беше отпуснал на седалката. За първи път в живота си Нейтън се запита какво ли щеше да го посъветва бившата му съпруга.

— Какво правиш?

— Нищо. — Навярно това беше отчасти истина.

Зандър не си беше сложил предпазния колан и скоростният лост беше изключен от скорост, а климатикът — включен. Момчето нямаше вид на човек, който възнамерява да пътува някъде.

— Добре. — Нейтън също се отпусна на седалката.

На призрачното сияние от фаровете забеляза петната от мъртви насекоми и изсъхнал прах на предното стъкло. След раждането на Зандър осъзна, че голяма част от нежеланието му да стане баща се дължи на страха. Той беше дълбоко вкоренен в него по начин, който Нейтън се опитваше да скрие. Не беше го споделил дори с Джаки. Вместо това винаги се питаше как би постъпил баща му в дадена ситуация и после — понякога с големи усилия — правеше точно обратното. Много често това означаваше да си затваря устата, затова реши и сега да направи същото.

Намести се на износената седалка и се настани удобно. Зандър се обърна към него, но не каза нищо, когато видя, че си е затворил очите. Нейтън не се тревожеше, той можеше да мълчи по-добре от всеки друг. Можеше да изкара седмици, без да проговори, и го беше правил няколко пъти. Синът му беше отгледан насред градска суматоха и постоянна шумотевица, така че той първи щеше да наруши мълчанието.

— Наистина много харесвах чичо Кам.

Нейтън отвори очи. Не бяха минали дори три минути, както видя от часовника на таблото.

— Странно е, че го няма — шепнеше Зандър.

— Знам.

Наистина разбираше. Имаше чувството, че накъдето и да погледнеше, всичко му напомняше за Камерън. Двамата играеха на крикет на двора като деца, надпреварваха се с конете като тийнейджъри и се опитаха да си изкарват прехраната от земята като мъже. Кам винаги беше действал методично. Обмисляше какво трябва да се направи, за да се постигне желаният резултат, след което правеше точно това. Нейтън по-скоро правеше нещо и се надяваше да извади късмет. Камерън беше доказвал безброй пъти, че неговият начин е по-добър.

— Излязох, за да продължа да търся — рече Зандър и кимна към най-близкия навес. — Исках да разбера какво е изгубил чичо Кам.

— Ако въобще Ло е права.

— Да, точно така. Кой знае? — Синът му поклати глава. — Бездруго е безсмислено. Можеш да търсиш нещо тук, докато умреш, и никога да не го намериш. Имението е прекалено голямо.

— Май си прав.

— Прав съм. — Зандър се обърна към баща си с по-настоятелен глас: — Мислих за нещо. Според мен трябва да си тръгнеш оттук.

Нейтън примига насреща му.

— Какво искаш да кажеш?

— Напусни фермата си. Премести се. Направи някаква голяма промяна.

— Каква например? За какво говориш?

— Ела в Бризбейн.

— Не мога да дойда в Бризбейн. Какво ще правя там? — Нейтън се опита да си се представи. Стъпил на бетон. Обграден отвсякъде от стени. С коли навсякъде.

— Направи нещо — продължи Зандър. — Трябва да има някаква друга работа, която можеш да вършиш. Започни да работиш в парк или нещо подобно. Не е нужно да е в офис.

— Ами имотът?

— Зарежи го.

— Не мога, приятелче. — Нейтън заговори по-тихо, въпреки че бяха само двамата: — Не мога да си го позволя. Длъжник съм на банката. Ще се наложи да продавам.

— Продавай тогава!

— Господи, Зандър! На кого?

— Не знам. Просто се отърви от този имот. Моля те, татко. Трябва да си тръгнеш. Това място не е добро за теб.

— Какво има, приятел? Защо изведнъж започна да говориш така? — Много добре знаеше защо.

— Защото…

Нейтън зачака. Изминаха по-малко от трийсет секунди, преди синът му да продължи:

— Защото не искам да свършиш като чичо Кам.

— Зандър…

— Какво? — сопна се момчето. — Няма да се случи ли? Това ли ще ми кажеш? Нека позная — ти си много добре и няма начин дори да си помислиш да постъпиш като чичо Кам.

Нейтън не отговори.

— Защото всички са си мислели, че Камерън е добре — продължи Зандър. — Така де, може би не напълно добре през последните няколко седмици, но много по-добре от теб.

Нейтън никога не беше виждал сина си такъв и това малко го изплаши.

— Никой не казва, че си добре, татко. Когато идвам на гости или говоря с баба по телефона, никой не казва, че нещата при теб са наред.

Нейт продължи да мълчи.

— Хари каза, че си се отказал от разрешителното за оръжие.

— За бога, Хари трябваше да си гледа работата.

— Ще го подновиш ли?

— Да, явно трябва да го направя, след като всички вие толкова се тревожите. — Нейтън се опита да говори спокойно. — Смятах, че ще се зарадваш. Постоянно участваш в онези протести.

— Нямаш си доверие, когато има оръжие наблизо. Защо това да ме радва? — Зандър звучеше изтощен.

— Не това е причината, приятелче.

— Така ли?

— Да. — Нейтън отмести поглед. — Да. Имам предвид, че тук има цял оръжеен шкаф, нали? Това изобщо не ме притеснява.

— Тук не си съвсем сам.

Нейтън започна да диша дълбоко, докато не се успокои малко.

— Слушай. Извинявай. Не е твоя работа да се тревожиш…

— Не се извинявай — прекъсна го Зандър. — Направи нещо по въпроса. Премести се. Някъде, където ще има други хора. Започни отначало. Може би мама ще ти заеме малко пари. Знам, че те заряза, но…

— Раздялата беше по взаимно съгласие, благодаря много, приятел.

— … тя е много по-щастлива, откакто е с Мартин. Обзалагам се, че ще ти помогнат, ако ги помоля…

— Не го прави. Говоря сериозно, Зандър. Не моли майка си.

— Господи, татко, тогава ти трябва да направиш нещо. Слушаш ли ме изобщо? — Младежът прокара ръка през косата си. — Просто се страхувам, чу ли? Страхувам се, че имотът и всичко това… — посочи към празнотата зад прозореца той — … че цялата тази проклета пустош ще те пипне, както направи с чичо Кам.

Тишината, която настана, беше по-оглушителна от ръмженето на двигателя. Досега Нейтън не беше и помислял, че е възможно да се почувства още по-нещастен от положението, в което се намираше.

— Няма нужда да се страхуваш. Какво да направя, за да се почувстваш по-добре?

— Като за начало можеш да си включиш радиото.

— Добре. Лесна работа.

— И да го използваш от време на време. Казвай на хората, че си жив.

— Вече го правя. Дори разполагам със специална система.

Преди година, след като имотът на Нейтън се наводни и две седмици не можаха да се свържат с него по телефона, Хари дойде до къщата му и му даде обикновен сателитен GPS тракер.

— Изпратиха ме да ти дам това — беше казал възрастният мъж. — Натискаш този бутон, ако си добре, и този, ако не си добре. Това изпраща сигнал до „Бърли Даунс“. Натискай го всяка вечер, Нейтън, без изключение.

Така и правеше.

— Трябва да си намериш друго куче — продължи Зандър.

— Не искам.

— Обзалагам се, че никой няма да има нещо против, ако вземеш кучето на Кам. То, изглежда, те харесва.

— Не го искам.

— Защо?

— Защото не искам някой да го убие, както направиха с Кели.

Зандър помълча малко.

— В крайна сметка не се ли оказа, че не са я убили?

— Убиха я. — Нейтън поклати глава. — Мислиш, че не знам за какво говоря ли?

— Не, нямах това предвид. Вярвам ти. Просто Глен каза, че не е намерил капани с отрова и вероятно е била болна или нещо подобно.

— Откъде знаеш какво е казал Глен?

— Той ми каза последния път, когато бях тук.

— Аха. Добре. — Нейтън се вторачи право напред. Не беше свикнал двамата да си говорят с остър тон.

— Виж, татко, хората се тревожат, защото тук не е нужно много, за да се объркат нещата. А на всички им е ясно, че на теб ти е по-трудно, отколкото на останалите. По-трудно, отколкото на чичо Кам и… — въздъхна Зандър. — Имам предвид, че дори той не е успял да се справи в крайна сметка.

— Признавам, че нещата при мен не вървят страхотно напоследък. Но честно казано, проблемът не е имотът, приятел. Не е само той.

— Какъв е тогава?

Нейтън не отговори веднага.

— Не знам. Много неща. Взех някои лоши решения. Извърших някои глупави постъпки. Онази случка с проклетия Кий… с дядо ти.

Млъкна, но тази пътека му беше толкова позната, че можеше да я извърви със затворени очи. Познаваше до болка всичките ако. Какво щеше да стане, ако не беше отишъл в града онзи ден? Какво щеше да стане, ако беше заредил с гориво предишната вечер и не се беше срещнал с тъста си? Какво щеше да стане, ако беше тръгнал да се прибира с един час по-рано или по-късно и не се беше натъкнал на Кийт, който бе отбил на пътя? Какво щеше да стане, ако не беше подминал човек в нужда? Какво щеше да стане, ако беше по-добро човешко същество?

Всички тези въпроси го отвеждаха все до едно и също място, на което зацикляше всеки път. Отговорите се рееха мързеливо във въздуха над блестящия, окъпан в слънчева светлина път, по който не беше поел.8

— Не е само имотът, Зандър — повтори Нейтън.

Повтори го и на себе си, докато се вслушваше в бръмченето на двигателя на брат си. Имаше още много: радиото, по което никой не го търсеше, невъзможността му да наема добри работници, морето от банкови извлечения, които показваха, че е на червено, развалената хладилна камера и като капак на всичко — сети се за заключената къща и се ядоса на сина си — трябваше да плаща фактура на техника, който не беше свършил никаква работа, но пък си бе направил труда да отиде до къщата му. Да не забравя и Илзе…

Нещо пак прекъсна мислите му. Намръщи се. Какво го накара да спре? Илзе. Не, не беше заради нея. Имотът? Отчасти, но и той не беше. Техникът. Може би. Да. Какво за него? Нейтън се опита да си спомни подробно разговора им.

— Значи дори няма да обмислиш възможността да се махнеш оттук? — Нейтън не познаваше тази студенина в гласа на Зандър.

— Не казвам, че не съм си го мислил…

Нещо човъркаше в съзнанието му. Почти можеше да го пипне. Имаше нещо в едно от кътчетата на съзнанието му, намираше се само на една ръка разстояние. Какво беше казал техникът? Не беше поправил хладилната камера. Въпреки това щеше да му издаде фактура. Но щеше да намали цената, защото същия ден трябвало да ходи в „Атертън“…

— Тогава защо? — изгледа го Зандър. — Какво те задържа тук? Заради Илзе е, нали?

— Не, приятелю.

— Каквото и да е — продължи да настоява синът му, — по-важно ли е от мен?

— Нищо не е по-важно от теб, Зандър.

— Тогава поне ще помислиш ли по въпроса? Моля те, татко! Каквото и да е накарало Кам да отиде на онова място…

Ето я отново. Онази недосегаема мисъл. Нейтън се опита да я отдели, да разбере каква е. Тя се беше заплела в някакво тъмно кълбо.

— … не искам да се случи и на теб. Чуваш ли ме, татко?

Последва кратко мълчание.

— Добре. — Отговорът закъсня прекалено много.

Зандър се ококори насреща му.

— Даже не ме слушаш.

— Напротив, слушам те, приятел. Уверявам те.

— Не ме слушаш. Нали виждам!

— Слушам те. Просто си мислех…

— Това са пълни глупости. — Зандър отвори вратата на джипа.

— Стига. Моля те…

— Забрави!

Синът му завъртя ключа и угаси двигателя. Фаровете примигаха няколко пъти и изгаснаха. Обгърна ги мрак.

— Не ми пука. Прави каквото искаш. Лягам си.

Той хвърли ключовете на джипа на Нейтън и затръшна вратата. Ключовете паднаха на виниловата седалка. Нейтън се пресегна, взе топлия назъбен метал в ръце и уви връвта около пръстите си. Седеше сам в джипа, а умът му кипеше. Най-накрая успя да улови мисълта. Онази, която търсеше. Тя се появи в главата му студена, обезпокоителна и напълно оформена.

— Зандър… — провикна се в мрака Нейтън, но вече беше прекалено късно. Нямаше кой да го чуе. Синът му се беше прибрал.