Изгубеният

Глава 28

Нейтън се събуди от пулсираща болка в слепоочията — беше се обезводнил. Присви очи на ранната сутрешна светлина и се пресегна за чашата с вода до дивана. Беше празна. Вероятно я беше изпил през нощта, но не си спомняше. Сякаш имаше махмурлук, но без забавната част, която го предхожда. Опита се да се сети колко вода беше изпил вчера. Явно не достатъчно.

Стана рязко и се подпря на стената, защото му се зави свят. Запримигва бавно и зачака замаяността да отмине. Огледа се. Нещо не беше наред.

Картината на Камерън отново привлече погледа му и Нейтън се намръщи. Тя висеше пред него и изглеждаше както винаги. И все пак нещо го смущаваше. Приближи се до нея. Главата продължаваше да го боли. Пейзажът беше същият, цветовете и формите — също. Тъмният гроб и ясното небе заплуваха пред очите му. Прозрачното петно все още беше там, но едва се забелязваше. Какво беше различно? Дали хоризонтът не беше леко наклонен? Не беше сигурен, затова се протегна и влоши ситуацията още повече, защото рамката се наклони силно на другата страна. Нейтън я намести набързо и провери дали е в права линия.

— Внимавай. — Лиз стоеше до вратата. Беше облечена цялата в черно, виждаха се само кървясалите ѝ очи. — Камерън много я обичаше.

— Да я свалим ли поне днес? Ще я прибера някъде.

— Какво? Не. Защо да го правим? — Майка му се приближи до картината, внимателно протегна ръка и я намести.

„Така е много по-добре“, съгласи се наум Нейтън.

— За да не я повреди някой — отвърна той.

— Но всички ще искат да я видят. Мястото ѝ е на стената. Камерън би искал точно това.

— Права си. Просто си мислех… Нали се сещаш — заради тематиката и случилото се.

— И все пак картината е красива. — Лиз избърса бузата си с опакото на ръката.

Нейтън дори не беше забелязал, че майка му плаче.

— Какъвто и да е бил проблемът на Камерън, той открай време беше добър художник. Тази картина ми напомня за всичко най-светло у него. Не искам да я крием.

— Добре — сви рамене Нейтън. — Просто ми хрумна.

Лиз го погледна.

— Как се справя Зандър?

— Не съм говорил с него от снощи. Все още ми е сърдит, задето се забавих толкова вчера.

— Изненадан ли си?

Нейтън се замисли над въпроса ѝ. Наистина беше малко изненадан. Не беше присъщо за сина му да се сърди дълго. Всъщност сърденето като цяло беше необичайно за Зандър.

— Не е имало нужда да се паникьосва. Когато се прибера в своята къща, ще съм съвсем сам през цялото време.

— Това е част от проблема, Нейтън. — Лиз се обърна към него. — Слушай, днес искам да поговориш със Стив. Накарай го да ти запази час в клиниката.

— Защо?

— Да ти предпише нещо, с което да си проясниш съзнанието.

— Нямам нужда…

— Имаш. Щом си мислиш, че е в реда на нещата да изчезнеш просто ей така и да изплашиш сина си, че може да направиш нещо, то тогава нещата никак не са наред. — Майка му вдигна глава, за да го погледне по-настойчиво. — Моля те, Нейтън. Достатъчно тежко ми е, че загубих едното си дете. Днес ще е най-трудният ден в живота ми. Няма да го преживея втори път.

Той не можеше да понесе болката, изписана в очите ѝ, затова просто кимна.

— Добре.

От коридора се чу шум и двамата се обърнаха. Беше Бъб. Изглеждаше леко замаян и Нейтън си помисли, че вече е започнал да пие. Или пък не беше спирал от снощи.

— Какво правим? — Брат му се олюля и се хвана за дръжката на вратата. — Възхищаваме се на шедьовъра на Кам?

Лиз потръпна от сарказма му. Нейтън вече беше сигурен, че Бъб е пил.

— Обсъждахме дали да не я свалим — каза той.

— Мамка му, не! Никой не трябва да пипа шедьовъра на Кам. В противен случай той ще се върне и ще ни преследва заради стореното. — Бъб едва сподави смеха си и майка им се напрегна.

— Какво искаш, Бъб? — попита Нейтън.

— О, да. Погребалният агент току-що се обади.

— Какво каза?

— Носят тялото.

Нейтън трябваше да облече стария костюм на баща си. Лиз го беше измъкнала отнякъде и му го подаде без никакви обяснения. Костюмът беше отпреди двайсет и пет години, но твърд като всяка рядко обличана дреха. Беше черен и сякаш беше шит за Нейтън. Той пъхна ръка в джоба на сакото и намери избелял списък с покупки, написан с почерка на баща му. Смачка хартийката, без да я прочете, и едва си наложи да не смъкне със замах сакото от себе си.

Бъб влезе в дневната и си изтърва бирата, когато го видя.

— Мамка му! За секунда си помислих… — Той отстъпи назад, преди да се съвземе. Наведе се, вдигна бутилката и забърса пода с една мръсна салфетка, без да поглежда брат си. — Видя ли се, приятелю? Ти си му пълно копие.

Нейтън се обърна и погледна тъмното си изкривено отражение в телевизора. Не се позна. Изведнъж сакото на Карл Брайт му отесня и му стана трудно да диша. Нейтън го съблече и го срита под дивана.

Зандър също се появи, облечен в единствения костюм на Камерън, но се спря на прага, когато видя, че баща му и чичо му са се вторачили в него. Костюмът сякаш беше ушит по поръчка и сега младежът изглеждаше по-висок, по-едър и по-възрастен, отколкото беше в действителност.

— Баба каза да го облека — оправда се Зандър и се вторачи в пода. — Но може би…

— Всичко е наред — прекъсна го Нейтън. — Изглеждаш добре, приятелче.

Младежът помогна първо на Бъб, а после и на баща си да си оправят вратовръзките. Нейт стоеше лице в лице със сина си и го гледаше как връзва парчето плат. Чуваше дишането му и видя едно тъмно петънце на брадата му, което беше пропуснал да избръсне. Не пропусна и малкия белег в косата му, останал от едно падане от коня, когато беше на пет години. Огледа присвитите му очи, които бяха сини като на Джаки, когато се роди, но след година станаха кафяви. На Нейтън изведнъж му се прииска синът му отново да е малък, за да може да го вдигне и да го прегърне. Вместо това той стоеше пред момчето и се чувстваше неудобно в костюма, взет назаем.

— Зандър, чуй ме, относно вчера…

— Приключих. Сега изглеждаш по-добре.

Синът му стегна здраво вратовръзката и отстъпи назад. Погледна към Бъб, който се взираше в картината на Камерън.

— Мислиш ли, че много хора ще се смутят, когато я видят днес? Заради легендата, че работникът обитава тези земи?

— Никой не вярва в тези простотии — отвърна чичо му, без да се обръща. Той отпи от бирата си и посочи с гърлото на бутилката към гроба. — Този тип е изнасилил някаква аборигенка и са го убили заради това — всички знаят историята. Нямам представа защо е станал толкова известен.

— Така ли е? — попита Зандър и се обърна към баща си, който поклати глава.

Наистина много от белите момчета правеха подобни неща, че и по-лоши, но не и в този случай. Отвори уста, за да обясни, но шумът навън го прекъсна.

Бъб се обърна към прозореца.

— Тук е — рече той.

Нейтън и Зандър се присъединиха към него. На алеята се беше появил джипът на погребалния агент — с изменения, за да може да побира двуметров товар отзад. На тръгване от Сейнт Хелънс сигурно беше лъщял от чистота, но по пътя по него се бяха натрупали прах и мръсотия и сега изглеждаше не по-поддържан от всички останали. Илзе стоеше до оградата и не го изпускаше от поглед. От двете ѝ страни чакаха малките ѝ дъщери. Приличаха на птици в черните си дрехи, а ръбовете на полите им наподобяваха пера, подухвани от вятъра.

Далеч зад тях Нейтън забеляза облак прах. Съседите пристигаха.

Службата беше кратка и по същество; водеше я един свещеник от Сейнт Хелънс, който сякаш поне си даваше сметка, че загубата на Камерън Брайт може и да е тежка, но слънцето продължава да пече все така ужасно, а сянката на евкалипта не беше достатъчна, за да приюти всички опечалени, които се потяха в костюмите си за официални събития. Нейтън беше само по риза и модерно завързана вратовръзка и оглеждаше присъстващите с интерес, който му се струваше странно безпристрастен.

Преброи около четиридесет души, облечени в най-хубавите си дрехи, с които ходеха в града, и сложили най-хубавите си шапки. Бяха се събрали доста хора. Повече от доста. Повечето не беше виждал от години, но все пак разпозна две трети от тях: Стария Том, Малкия Том, Кайли от бензиностанцията — сега с нея имаше две деца — и Джеф, който някога ѝ беше гадже, а понастоящем като че ли ѝ бе съпруг. Тук беше и онзи скапан инженер, който работеше в „Атертън“ от години — Нейтън не се сещаше за името му, защото в „Атертън“ имаше много скапаняци. Естествено, и Стив от клиниката бе дошъл. Глен го нямаше, но Нейтън не се изненада.

Сутринта отново се беше обадил в полицейския участък и разговорът отново беше прехвърлен. Сержант Маккена още работел над онзи случай с катастрофиралия автобус на север. Нейтън можеше да остави съобщение.

— Просто го помолете да ми се обади — отговори най-накрая той и затвори телефона.

Не познаваше свещеника, но от заучените фрази, които преподобният използваше, на Нейтън му стана ясно, че и той не е познавал Камерън. Общо взето, не слушаше службата, а само се взираше в съседите — косите им вече бяха посивели и бяха качили някой и друг килограм. Повечето също отвръщаха на погледа му с любопитство и учудване, сякаш бяха забравили за съществуването му.

Лиз слушаше стоически службата. Чак към края от гърлото ѝ се изтръгна ужасен пронизителен плач — когато дадоха фиданка на Софи и Ло, за да я отнесат до гроба. Гласът ѝ се извиси в призрачно, зловещо кресчендо. Тя зарови лице в ръкава си и плачът ѝ стана приглушен, а раменете ѝ започнаха да се тресат. Хари ѝ прошепна нещо, хвана я под ръка и се опита да я отведе настрана, но тя го отблъсна грубо.

Ло, с ококорени очи и лопатка в треперещата си ръка, само я погледна и започна да плаче пронизително. Софи също не издържа. Илзе отиде при тях, прегърна ги и ги поведе към къщата.

— Ами дървото? — долетя пискливият глас на Ло насред две ридания. — Трябва да засадим дървото.

Без да промълви и дума, Лиз вдигна лопатката, която внучката ѝ беше изтървала на земята, и падна на колене. Започна да копае — бързо и надълбоко — като забиваше върха в пръстта и вдигаше прах, който полепваше по черната ѝ рокля. Скръбта ѝ беше необуздана, бурна и Нейтън забеляза, че хората се чувстват неудобно и отместват погледи. Службата се бе превърнала в зрелище и на него му дойде в повече. Той пристъпи напред, вдигна другата лопатка и започна да копае заедно с майка си. Когато дупката стана достатъчно голяма, Лиз взе фиданката, сложи я в нея и я посипа с рохка пръст. „Няма да оцелее“, помисли си Нейт, защото не беше засадена достатъчно дълбоко, но поне я засадиха. Той стана и поведе майка си към къщата, без да обръща внимание на глупавите, втренчени в него погледи на съседите.