Изгубеният

Глава 26

Ако се беше забавил още малко, нямаше да успее да се прибере преди падането на нощта; когато пристигна, прозорците на къщата вече светеха. Той затръшна вратата на джипа и се загледа в големия евкалипт в другия край на двора. Под него, въпреки сгъстяващия се мрак, ясно се виждаше зейнала черна дупка.

Нейтън отиде до нея и застана до ръба ѝ. Гробът на Камерън беше дълбок и празен. Утре щяха да го запълнят. Тази нощ кучетата динго не се чуваха; навън беше горещо и задушно. Нейтън се обърна и тръгна бавно към къщата. От кухнята се носеха гласове, които бяха приглушени, но настойчиви. Нейтън затвори комарника след себе си.

— Ти каза… Не, не ми пробутвай тези глупости… Ти каза, че можем да опитаме…

— За бога, знам, Бъб, но имам хиляда други неща за вършене…

Три чифта очи изгледаха Нейтън, когато влезе в стаята.

— Чудесно. Подкреплението ти пристигна — сопна се Бъб на Илзе, която беше седнала на кухненската маса.

Беше облечена с дрехите, с които я беше видял на гроба на работника, и се взираше в чашата си с вино. Брат му беше намръщен; изглеждаше така, сякаш беше крачил нервно досега. Лиз се намираше на ничията територия между двамата.

— Бъб, просто се успокой. Моля те — каза тя и погледна Нейтън. — Много се забави.

— Проверявах оградата. Какво става тук?

— Нищо — отвърна Илзе.

— Не е нищо. — Брат му като че ли беше пиян. — Няма да приемам заповеди, мамка му…

— Никой не те кара, Бъб!

Той погледна Нейтън.

— Кажи ѝ. Ти смяташ, че планът ми е добър, нали?

— Почакай… — Нейт се почувства объркан. — За това ли става въпрос?

— Кажи ѝ! — повиши глас брат му. — Кажи ѝ, че съм прав!

Нейтън се намръщи.

— Дори нямах възможност да…

— Не, разбира се, че не си имал. Господи, много добре знаех, че ще стане така! — Бъб затвори очи. — Това са пълни глупости.

— Защо се държиш така точно в този момент, приятелю? — попита го Нейтън. — Да поговорим по-късно. Утре е погребението на брат ни.

— Аха. — Бъб отвори очи и погледна Илзе. — Някои доста се облагодетелстваха от смъртта му, нали?

— Бъб! — намеси се Лиз. — Достатъчно!

Илзе не помръдна от мястото си, когато Бъб излезе и затръшна вратата. Всички се загледаха след него, а звукът продължи да кънти.

— Какъв му е… — подхвана Нейтън, но Лиз му се нахвърли:

— И ти не си по-добър! Говори ли вече със сина си? Цял ден се тревожи за теб! Помоли Хари да тръгнат да те търсят.

Нейтън се опита да се защити:

— Казах му къде отивам.

— Нямаше те с часове.

— Ами…

— Радиото ти е изключено. За пореден път.

— По дяволите! Да, добре. Извинявай…

— Не на мен трябва да се извиняваш.

Преди да успее да ѝ отговори, Лиз погледна Илзе.

— Ти поне добре ли си?

Илзе, която все още седеше на масата, не помръдна и не вдигна поглед.

— Да.

— Добре. — Лиз приличаше на човек, току-що изгубил битката. — Отивам да поговоря с Бъб.

Вратата се затвори плавно след нея. Илзе продължаваше да се взира в чашата си. Нейтън отвори хладилника, извади си бира, облегна се на плота, за да я отвори, и отпи. Забеляза следите от червен прах в гънките на ризата и дънките на Илзе. Имаше и по себе си. Просто я попитай. Вместо това кимна към вратата.

— Не знаех, че Бъб е толкова сериозен за плана си.

— Не мисля, че проблемът е планът му, а по-скоро кой взема решенията сега.

Нейтън не отговори.

— Обади се на адвоката на Камерън — каза Илзе.

— Бъб ли?

— Да го пита за подялбата на имота и какво ще последва от оттук насетне.

— Какво каза адвокатът?

— Дялът на Кам остава за момичетата.

— Не за теб?

— Не и от техническа гледна точка. Аз ще съм само техен попечител, докато не станат достатъчно големи. Но важното е, че не го наследява Бъб. Нито пък ти. — Илзе го изгледа. — Моля те, кажи ми, че вече си го знаел.

— Да. И всичко е наред.

На лицето ѝ се изписа облекчение. Тя вдигна крак под масата и побутна леко един стол. Нейтън се поколеба, но го издърпа и седна.

— Изненадан съм, че Бъб дори знае кой е адвокатът на Кам — каза той. — Още по-малко пък, че се е сетил да му се обади.

— И майка ти така каза. Аз обаче те предупредих. Бъб е много по-наясно, отколкото си мислите. Особено що се отнася до имота. Както и да е… — въздъхна Илзе. — Предполагам, че е изгарял от любопитство да научи.

— Камерън обещавал ли му е нещо?

— Не знам. Но сега всичко е разделено между теб, мен и него и мисля, че той се чувства… — Тя се поколеба и отпи от чашата си. — Отхвърлен или нещо подобно.

— Може би се тревожи какво възнамеряваш да правиш с имота.

— Господи, дори не съм мислила по въпроса! Пък и не съм искала да става така. Вероятно ще му продам всичко, ако ми позволи да се изкажа.

— Съмнявам се, че ще може да си го позволи — отвърна Нейтън.

— Тогава ще продам на теб.

— Аз определено не мога.

— Дори на приятелска цена?

— Трябва да сме дяволски добри приятели.

В кухнята настъпи тишина, но в нея имаше нещо особено. И двамата бяха прекалено възрастни, за да се смущават, и на Нейтън му се стори, че видя как ъгълчето на устата ѝ потрепна. Илзе погледна празното кенче от бира в ръката му, а след това и него.

— Искаш ли още една?

Той се поколеба. Избягваше да прекалява с алкохола, когато тя беше наблизо, защото предпочиташе да е с ясно съзнание. И все пак. Илзе седеше точно срещу него и го гледаше. Можеше да изпие още една.

Знаеше, че по-късно щеше да си плати за това — след няколко дни, когато се прибереше в тихата си, празна къща. През годините беше разбрал, че много по-лесно понася изолацията, когато за дълго оставаше съвсем сам. След това самотата се превръщаше в рутина, която понякога наподобяваше постоянна тъпа болка. Предишната му нужда да се среща с хора също се промени. Чуждата компания би трябвало да му харесва, а всъщност само събуждаше сложни чувства, с които трябваше да се справя по-късно съвсем сам, дълго след като хората си бяха отишли. Всеки път му ставаше все по-трудно да се съвзема и му отнемаше много повече време, за да се върне обратно към нормалното си състояние, ако въобще можеше да го нарече така. Но ако беше лошо да прекарва време с други хора, то да прекарва време с Илзе, беше направо ужасно. Колкото и да му се искаше — а вътрешно той много го искаше — просто не можеше да си го причини.

Нейтън си пое дълбоко въздух и я погледна под силното тиктакане на кухненския часовник.

— Не, но благодаря.

Той стана. Илзе го проследи с поглед и на лицето ѝ ненадейно се изписа изражение, което я караше да изглежда безкрайно самотна. Той бутна стола си обратно под масата.

— По-добре да поговоря със Зандър. — Наистина щеше да е добре да го направи.

Илзе погледна за миг масата, след което кимна.

— Като слушам Лиз, явно е бил разтревожен.

— Казвал ли ти е нещо?

— Не, но всъщност мен ме нямаше почти целия ден. Видях го за съвсем малко.

— Така ли? — Нейтън се опита да запази тона си спокоен. — Какво прави?

Тя сви рамене и червеният прах потъна по-дълбоко в гънките на дрехите ѝ.

— Исках да се махна оттук, затова взех джипа на работниците и излязох на разходка.

Нейтън се намръщи.

— Какво му има на твоя?

Колкото и странно да беше, Илзе като че ли се развесели от въпроса му.

— Не може да се разчита на него. Закъсах два пъти.

— Кам и Хари не можаха ли да го оправят?

— Оправяха го, но постоянно изникваше нещо ново.

— Искаш ли да го погледна? Макар че, щом те не са успели, не искам да обещавам нищо.

На Нейтън му се стори, че чу шум в коридора, и двамата с Илзе се обърнаха към празната рамка на вратата. Никой не се появи на прага. Илзе отново го погледна със странно изражение.

— Защо не? — отвърна тя. — Благодаря. В малкия гараж е.

— Не се притеснявай. — Нейтън отстъпи от масата. Попитай я. — Къде ходи на разходка?

Илзе отново погледна към вратата. Все още нямаше никой на прага.

— Не казвай на другите.

— Добре.

— Ходих до гроба на работника. Исках да прекарам малко време сама, за да мога да помисля за Камерън. Заради погребението утре; всички ще говорят за него… — Тя сведе поглед. — Имам чувството, че сред всичко това Кам — онзи Камерън, когото познавах — може да изчезне. Разбираш ли какво имам предвид?

Нейтън кимна. Може и да погребваха брат му на следващия ден, но част от него все още очакваше Кам да се появи иззад ъгъла. Не можеше да повярва, че човекът, с когото беше израснал, с когото се беше карал и когото беше обичал по свой начин, вече го няма. Не можеше да повярва, че онази голяма дупка отвън е приготвена за него.

— Аха — отвърна най-накрая Нейтън и погледна Илзе. Очите ѝ бяха тъжни и замислени над прашната яка. — Разбирам какво имаш предвид.