Изгубеният

Глава 38

— Опитах се да ти кажа.

Нейтън познаваше гласа също толкова добре, колкото своя собствен. Обърна се. На няколко крачки от него, с лице, отчасти забулено в сенките на верандата, стоеше майка му.

Погледът ѝ се стрелкаше между картината на земята и найлоновия плик в ръцете му. Погледна го. Погледът ѝ беше много по-ясен, отколкото през последните няколко дни.

— Това беше много мило от твоя страна. — Лиз говореше тихо. — Историята за работника, която разказа на момичетата. Чух те от кухнята.

Ръцете на Нейтън се вдървиха и той имаше чувството, че пликът ще се изплъзне измежду пръстите му.

— Историята е истинска. — Гласът му малко го предаде.

Лиз срещна погледа му.

— Искаш ли и аз да ти разкажа една история? И тя е истинска.

От коридора се чуха стъпките на момичетата. Майка му бързо пристъпи към него и взе плика от ръцете му.

— Не тук. Ела с мен, Нейтън.

Тя го стисна силно за ръката, подпря картината на къщата и прибра плика в джоба на престилката си.

На светлината от деня сянката на Лиз се беше смалила до малко черно петно под краката ѝ, докато прекосяваха двора. Вървяха към евкалипта. Спряха се под леко полюшващите се клони. Гробовете бяха пред тях.

Кръвта бучеше в ушите на Нейтън, докато оглеждаше земята. Стара пръст до прясна пръст. Имаше толкова много въпроси, че му беше трудно да избере с кой да започне.

— Излязох да пояздя — започна най-накрая Лиз. — След като Софи си нарани ръката и каза на всички, че конят ѝ я е хвърлил. Не можехме да позволим това да се повтори. Не и ако искаше да се състезава на надбягванията. Затова исках да изпробвам животното сама.

Нейтън изведнъж не искаше повече да слуша, но затвори очи и се насили. Тя му разказа: в деня, в който Камерън не се беше прибрал у дома, правила същото като всеки друг ден. Яздила. Това бил навик, който си създала по време на брака си. Когато се качвала на кон, била по-висока, по-бърза и поне за няколко часа никой не можел да я докосне.

През онзи ден се качила на коня на Софи. Той се нуждаел от тренировки, докато ръката на детето зарасне. Лиз яздила по-дълго от обикновено, за да провери дали има проблем с животното. Всичко изглеждало наред и конят реагирал добре на командите. Тя се замислила за ръката на внучката си и продължила да язди, като натоварила повече животното, за да усети какви грешки допуска. Вече била отишла по-далеч, отколкото възнамерявала, когато мисълта за първи път се появила в главата ѝ, черна и коварна.

— Нямаше проблем с коня — каза Лиз, а сенките, които евкалиптовите листа хвърляха, играеха върху лицето ѝ. — Не можех да разбера какво е станало. Нямаше никаква логика.

Нейтън се сети за джипа на Илзе, зарязан в гаража. И в неговите постоянни повреди нямаше никаква логика. Накрая обаче се оказа, че има.

— Затова просто продължих да яздя — каза майка му.

Лиз продължила напред, като с всеки следващ метър ставала все по-неспокойна. Спомнила си, че Софи била бледа и цялата треперела, докато стискала ранената си ръка. Детето плачело и казало, че е изплашено. Но нямало търпение да се качи на коня си в мига, в който му позволили да го стори. Всички му се радвали колко било смело. Софи не казала нито дума.

Стомахът на Лиз се свил по онзи добре познат начин, когато видяла мъжът да стои до гроба на работника. Тя забавила темпото. Зрението ѝ вече не било толкова добро и за миг, под заслепяващите лъчи на слънцето, се припознала.

Лиз спряла коня, за да погледа, след което се приближила. Разпознала паркирания джип и въздъхнала. Естествено, че мъжът не бил онзи, за когото го взела, нямало как да бъде. Това бил синът ѝ Камерън.

— Какво правеше? — попита Нейтън. Той беше отворил очи и се взираше в земята.

— Копаеше.

Камерън държал лопата в ръката си и я забивал в меката пръст. Лиз продължила напред с коня си, без да бърза. Синът ѝ се държал странно напоследък и дори сега в движенията му имало някаква трескава енергия, което я обезпокоило много. Тя слязла от коня и завързала юздите му за страничното огледало на джипа.

Тогава Камерън се изправил и вдигнал лопатата с две ръце. Металът проблеснал на слънцето и Лиз за пореден път си спомнила един друг човек. Имало нещо познато в погледа му. Не се зарадвал да я види.

Може ли малко вода за коня? Лиз отишла до багажника, където държал провизиите си.

Камерън махнал с ръка, вече насочил вниманието си в меката пръст в краката си. Лиз намерила една кофа и я напълнила с вода. Огледала се, докато конят ѝ пиел.

Какво правиш?

Той се навел.

Проверявам нещо.

Какво?

Защо проклетата ми жена е довела децата ми тук?

Лиз се поколебала.

Мислех, че ще ходиш до комуникационната кула.

Така е.

Бъб ще те чака.

Първо да приключа тук.

Камерън забил за пореден път лопатата в песъчливата пръст, след което спрял. Издал някакъв гърлен звук.

— Беше намерил нещо. — Гласът на Лиз едва се чуваше.

Звукът, който Камерън издал, не бил триумфален, а някак глух. Лиз изведнъж съжалила, че не е избрала друга посока. С облекчение видяла, че конят вече е утолил жаждата си. Върнала празната кофа обратно в багажника и когато се обърнала, видяла как синът ѝ се навежда и заравя ръце в пръстта. Когато се изправил отново, той държал найлонов плик, покрит с червен прах.

Какво е това?

Усмивката на Камерън накарала стомаха ѝ да се свие.

Заровено съкровище.

— Веднага разбрах какво е. — Лиз потри ръката си и Нейтън видя двете скорошни рани, причинени от рака на кожата, както и друг, по-стар белег, за който не говореха. Един от множеството такива белези. Всички имаха такива — Лиз, Нейтън, Бъб. Камерън също. Белези, които криеха и никога не показваха. — Веднага разбрах какво е намерил — каза тя. — Навремето и аз имах нещо подобно.

Имала стара метална кутия за бисквити, която държала скрита в средата на една конска хранилка, докато Карл не я намерил. Ударът, който ѝ нанесъл, пукнал лявото ѝ тъпанче и слухът ѝ така и не се възстановил оттогава. Но Лиз научила урока си и никога повече не опитала подобно нещо. Момчетата все още били малки, а тя се страхувала прекалено много от последствията.

Докато Лиз стояла пред гроба на работника и гледала средния си син, се зачудила колко по-страшно се е оказало в крайна сметка това, че не се опитала.

Не бива да го пипаш. Изненадала дори себе си, когато изрекла тези думи.

Камерън също се изненадал и погледът му станал груб.

Дори не знаеш какво е.

Знам, Камерън. Знам.

Значи ти е ясно, че няма нищо общо с теб.

Тогава синът ѝ се изправил в цял ръст. Подпрял лопатата на тялото си, а в ръце едва стискал дръжката. Тя се изплъзнала леко. Той не я вдигнал. Не заплашил майка си — нямал такова намерение — но докато стоял там, а слънцето се отразявало в метала на лопатата, Лиз знаела точно на кого ѝ напомня синът ѝ. Камерън вече не бил малкото ѝ момче. Или поне не бил само нейното момче. Той също така бил син на баща си.

И тогава разбрала — както винаги беше знаела дълбоко в себе си — какво се била опитвала да ѝ каже Илзе. И за какво се бил тревожил толкова много Хари. И защо рисунките на Ло били толкова тъжни. И защо ръката на Софи била превързана. И защо всичко това щяло да се повтори. И дори да стане по-лошо.

Лиз потръпнала неволно, когато Камерън минал покрай нея на път към джипа си. Той хвърлил лопатата в багажника и затворил вратата, преди да хвърли плика през предния прозорец на седалката. Конят ѝ се изнервил и дръпнал юздите, които били завързани за страничното огледало. Лиз му прошепнала нещо, за да го успокои.

Трябва да тръгвам. — Камерън не я погледнал. — Имам работа за вършене.

При кулата ли отиваш? — Гласът на Лиз звучал странно дори в собствените ѝ уши.

Синът ѝ се върнал до гроба и започнал да рита пръстта обратно в дупката.

Така смятах, но… — Гневът му бил силен като жегата. — Може първо да се отбия до вкъщи. Да поговоря с Илзе.

Камерън. Моля те. — Страхът я връхлитал като наводнение. — Момичетата са у дома.

Той не казал нищо, но най-накрая я погледнал: Е, и? Може би те също трябва да го чуят.

Тонът му и слънцето, което печало в очите на Лиз, я накарали да се върне трийсет години назад и тя веднага се сетила какво се случва, когато такива мъже се приберат у дома.

Лиз усетила как ръката ѝ се протяга, преди да осъзнае за какво. Тя направила изчисленията в главата си, без дори да го съзнава. Изчисления, които се бяха превърнали в неизменна част от нея преди толкова много години. Да се съпротивлява или да се скрие. Синът ѝ бил на пет метра от нея, може би на шест. И гледал надолу, бил разсеян, ритал пръстта, за да прикрие дупката, която бил изкопал.

Трябвало ѝ само толкова време, колкото да си поеме въздух: тя седнала на шофьорското място. Още едно поемане на въздух: завъртяла ключа.

Камерън вдигнал поглед, но кракът ѝ вече бил на педала за газта. Тя свалила прозореца и развързала юздите от страничния прозорец. Конят я последвал послушно, когато потеглила. Не карала прекалено бързо. Нямало нужда, защото един бягащ кон лесно можел да надбяга човек.

— Камерън обаче се опита. — Гласът ѝ беше изпълнен с ужас. — Наистина се опита.

Той крещял след нея през цялото време. Накрая разбрал какво се случва и знаел какво означава това. Лиз дала всичко от себе си, за да не настъпи педала на газта до долу и да се избави от ужасните викове. Вместо това продължила със същата скорост, опитвала се да не слуша и гледала право напред. Малко по-късно, когато най-накрая намалила и погледнала в огледалото, наоколо нямало никой. Тя останала съвсем сама.