Изгубеният

Глава 10

Изоставената храна на Камерън беше започнала да мирише в багажника и Нейтън свали малко прозореца.

— Нека да я изхвърлим — предложи Зандър, който си мислеше същото като баща си.

— Добре. — Нейт кимна, но не намали.

Продуктите в багажника на Камерън бяха най-необходимото за оцеляване в тези тежки условия. Поради причини, които Нейт не можеше да обясни, му се струваше странно безразсъдно да ги изхвърли.

Синът му продължаваше да гледа силуетите на Хари и Бъб в джипа пред тях. Нейтън се намръщи на себе си. Имаше доверие на Хари, при това голямо. Ако се наложеше, щеше да му повери живота си. Въпреки това, когато Хари обърна глава, за да каже нещо на Бъб, Нейт започна да превърта в съзнанието си онази минута, преди да стигнат до автомобила на Камерън.

— Интересно, че Глен е успял да види джипа на Кам от другата страна на имота ти — неочаквано каза Зандър. — Колата беше много добре скрита.

— Да, но същото може да се каже за безброй други места. Камерън е можел да го зареже по средата на пътя посред бял ден и не е изключено цяла вечност да не мине жива душа оттам. Колко често някой минава по онзи път? Веднъж седмично? Освен това наоколо сме само ние и „Атертън“.

— Предполагам, че си прав — отвърна синът му. — Просто тук земята е съвсем равна и ако не исках някой да забележи колата ми, щях да я скрия зад някоя скала. — Младежът погледна голата земя. — Гадно е, че никой не е минал или прелетял оттук по-рано. Дори в четвъртък вече да е било прекалено късно, може би в сряда още не е било.

Нейтън не отговори, но Зандър имаше право. Ако бяха намерили джипа по-рано, веднага щяха да вдигнат тревога и да повикат помощ. Изведнъж се зачуди — опита се да се спре, но не успя — дали и с него би станало така. Ако някой намереше джипа му изоставен и самия него в опасност, щяха ли местните да се обадят за помощ? Или всички онези хора, които му бяха обърнали гръб, щяха да осъзнаят, че когато ножът опре до кокала, не бяха по-добри от него? Честно казано, не знаеше.

Вината не беше на Илзе, тя нямаше нищо общо със случилото се, освен факта, че в онзи ден Нейтън дойде в града заради нея. Щеше да посети кръчмата за трета поредна седмица. Опитваше се да се убеди, че има някаква работа в града, която си струва времето и разходите, преди да се отбие в питейното заведение.

На второто си посещение там седна срещу Илзе на празния бар и ѝ разказа за развода и сина си, който живееше на хиляда и петстотин километра от него. Тя на свой ред му сподели, че прекъснала временно обучението си и се превърнала в гледачка на пълен работен ден, когато ракът на майка ѝ влязъл в терминален стадий. Илзе била сгодена, но всекидневните грижи, които полагала за майка си в последните дни от живота ѝ, дошли в повече на годеника ѝ и още преди очакваната кончина да настъпи, Илзе вече била сама.

Двамата изпиха по още едно питие и някак неусетно започнаха да се усмихват един на друг, а не след дълго и да се смеят. Не за случилото се в живота им, а за други, по-приятни неща, които правеха всичко останало по-поносимо. Нейтън не можеше да откъсне поглед от нея. Харесваше я, харесваше му и начинът, по който тя го гледаше. Тогава се осмели да ѝ спомене за пясъчните дюни. Илзе се усмихна и каза, че с удоволствие би отишла с него там някой ден.

На третото посещение в кръчмата Нейтън изчака края на смяната на Илзе и ѝ помогна да затвори, а тя го хвана за ръката. Пътят пустееше и в двете посоки. Илзе му позволи да я отведе настрани от единствената улична лампа, за да видят по-добре величественото нощно небе; в следващия миг, точно както Нейтън се беше надявал, вече се бяха озовали в един тъмен ъгъл, където я притисна силно към джипа си и усети топлите ѝ устни върху своите. В шеметна смесица от наслада и изумление от случващото се, той отвори багажника, където спалният му чувал бе разпънат и го очакваше. Кожата на Илзе беше мека и топла, когато Нейт пъхна ръка под ризата ѝ. Усети ръката ѝ върху дънките си. Притисна я силно до себе си, заслушан в бързото ѝ ритмично дишане, докато звездите светеха през прашните прозорци.

След като приключиха, Нейтън се отпусна по гръб и се загледа в Илзе. Вратите на джипа бяха отворени, за да влиза хладен въздух, а спалният чувал бе избутан на една страна.

Тя му се усмихна и белите ѝ зъби проблеснаха в мрака.

— Какво?

— Нищо. Това беше… — Той се опита да се сети за някоя подходяща дума. Прелестно, освежително, преобразяващо цялото му същество. — Чудесно — отвърна най-накрая.

За първи път спеше с жена, откакто Джаки го напусна, но не беше само секс. Чувстваше се по-добре, отколкото се бе чувствал от дълги години насам.

— Наистина чудесно.

— Благодаря — засмя се Илзе.

Той прокара ръка по тялото ѝ.

— Е, какво следва сега?

Илзе отново му се усмихна.

— Съвсем сигурна съм, че в наръчника на туриста пише, че ще си тръгнеш по изгрев-слънце и никога повече няма да чуя за теб.

Негов ред беше да се засмее.

— Няма начин. — Нейтън я придърпа по-близо до себе си и усети приятния допир на кожата ѝ, когато легна върху него. — Това няма да се случи.

Илзе се оказа права; той сгреши. Но тогава говореше напълно сериозно.

— Защо спират? — Зандър рязко се наведе напред и Нейтън се върна в настоящето.

Джипът на Хари отпред отбиваше към оградата. Дори не бяха наближили гроба на работника. Не бяха близо до нищо съществено.

Възрастният мъж слезе от колата, без да изгаси двигателя. Клекна и провери земята, като от време на време докосваше с пръсти пръстта.

— Какво става? — попита Зандър.

— Не знам. — Нейтън свали прозореца и си подаде главата навън. — Хари! Какво правиш?

— Оглеждам се?

— За какво?

— За всичко.

Сержантът от Сейнт Хелънс беше казал почти същото, но изречено от устата на възрастния мъж, имаше повече тежест — Хари наистина можеше да открие нещо полезно. Нейтън вдигна отново прозореца и сви рамене.

— Чу го. Оглеждал се.

Зандър се отпусна на седалката и зачака. След няколко минути Хари се качи в джипа и потеглиха.

Илзе си беше тръгнала почти веднага след като съмна. В града може и да живееха малко хора и в момента да не ги виждаха, но всички ставаха рано. Тя целуна Нейтън, докато си закопчаваше ризата.

— Ще те закарам до вас — каза той.

— Няма нужда. — Илзе му посочи общежитието до кръчмата. — Живея ей там.

— Толкова близо? Можехме да отидем у вас.

Тя слезе от джипа и му се усмихна.

— Какво има? Не се ли забавлява достатъчно тук?

— Да, забавлявах се.

— Аз също.

Докато я изпращаше с поглед, Нейтън се размърда. Облече се набързо и после цяла сутрин вършеше задачите си с усмивка на уста. Щом приключи със задълженията си, отиде да зареди на бензиностанцията на път за къщи. Тогава някой спря до него. Усмивката му помръкна за първи път през този ден, когато видя скъпия джип.

Нейтън се постара да не се набива на очи, но тъстът му — бившият му тъст — отвори вратата на возилото си и слезе от него. На Нейт му се стори, че с периферното си зрение долови някакво колебание у Кийт Уокър. Но то не продължи дълго. Бензиностанцията разполагаше само с две колонки и едната беше заета от Нейтън. Ако на Кийт му трябваше гориво, нямаше друг избор. Трябваше да избере свободната.

— Нейтън.

— Добър ден, Кийт. — Той беше насочил цялото си внимание в колонката. Смяташе да напълни резервоара и да се махне. Толкова.

Кийт го гледаше.

— Вчера говорих с Джаки.

Нейтън се беше загледал в брояча.

— О, нима. — Не беше въпрос.

— Виж, казала е на адвокатите си да отхвърлят предложението ти.

— Добре.

— Бъди разумен, Нейтън. Ако постигнеш своето, ще натовариш едно малко дете като Зандър с прекалено много телефонни разговори и посещения.

— Според моя адвокат искането ми е съвсем нормално.

— За разведени двойки, които живеят близо един до друг, може би. Но не и за човек като теб, който живее чак тук.

— Тя е тази, която си тръгна. Не аз. — Нейтън млъкна, но само за малко: — Както и да е, смятах, че ще се радваш да виждаш Зандър по-често.

По онова време Кийт, със своите четири имота, беше един от най-големите земевладелци в страната и през добрите години влизаше в списъка с богаташите, макар да се нареждаше чак в самия му край. Тъстът на Нейтън поклати глава и изкриви уста.

— Двамата с Кати виждаме Зандър в Бризбейн. Няма причина момчето да идва чак тук.

— Аз съм негов баща, Кийт. — Пистолетът беше изщракал. Резервоарът беше пълен. — Ето ти една добра причина.

Едва тогава Нейтън погледна по-внимателно своя тъст. Той бе малко блед и изглеждаше изморен. „Вероятно остава до късно, за да си брои парите“, помисли си Нейт, докато влизаше да плати на касата. През прозореца виждаше, че Кийт го гледа.

Нейтън нямаше представа защо тъстът му не го харесваше никак. Наистина, не се разбираха с баща му, но това не беше чак толкова странно. Нейт също не се разбираше с баща си. А и Кийт нямаше нищо против него в начало на връзката им с дъщеря му. Или просто си беше прехапвал езика с надеждата, че романсът им бързо ще приключи.

За съжаление, колкото по-добре вървяха нещата между Нейтън и Джаки, толкова повече се влошаваха отношенията им с Кийт. С наближаването на сватбата двамата почти не си говореха. Кийт дори се беше опитал да убеди Джаки да не се омъжва за него, при това неведнъж, както Нейт научи по-късно, когато съпругата му му го изкрещя в лицето.

Сватбата обаче не беше отменена, въпреки неодобрението на Кийт. По-късно той отдели една част от огромния си имот и го предложи на младоженците в знак на помирение. Тази сравнително малка ивица земя, която граничеше с владенията на семейство Брайт, беше неговият подарък за тях. По думите му имотът трябваше да е началната точка на участието им в семейната ферма „Кираби Стейшън“. Кийт обеща, че ако разработят земята и започнат да печелят добре от нея, ще им продаде още след време.

Нейтън имаше своите съмнения относно този имот, но не ги изказа на глас. Ивицата земя от другата страна на оградата никога не му бе харесвала, но Джаки много се вълнуваше, затова си замълча. Тя го окуражи да налее много средства в нея, за да положи началото на едно семейно начинание, което да им осигури бъдещето. Нейтън беше наследил една трета от „Бърли Даунс“, когато баща му почина, и скоро след това продаде половината от своя дял на Камерън.

Новата земя, с която се сдоби сега, погълна парите с невероятна скорост. Джаки не разбираше това. Тя искаше от него да продаде целия си дял от „Бърли Даунс“. Да го инвестира. Да работи по-здраво. Щом баща ѝ можеше да направи добри пари от своя имот, защо Нейтън да не можеше? Но той отказа да продаде останалото му наследство и това бе първият им сериозен скандал като семейство.

Джаки отиде при родителите си за няколко дни. Когато се върна, Нейтън ѝ каза, че според него земята, която Кийт им бе дал, не става за нищо. Това беше вторият им сериозен скандал. Джаки веднага се качи в джипа си и замина при родителите си за още няколко дни. Докато я наблюдаваше как се отдалечава от скапания им имот, Нейтън осъзна, че Кийт беше целял точно това.

Гумите на джипа минаха през една неравност и Нейтън си каза, че трябва да се съсредоточи в шофирането. Теренът не беше равен, а и той не беше свикнал да кара автомобила на Камерън. Последното, което му трябваше сега, бе да затъне в пясъка. Хари отново намали скоростта. Той беше спирал още два пъти преди това и всеки път слизаше, за да разгледа земята около оградата, или се завърташе в кръг, за да огледа околността.

— Какво си мисли, че ще види на гроба? — попита Зандър, когато плочата най-сетне изникна пред очите им.

— Не знам — отвърна Нейтън. — Но той познава Кам, откакто се е родил. Може би иска лично да види мястото.

— Може би. — Синът му не звучеше особено убеден.

Нейтън преживя раздялата със Зандър по-тежко, отколкото очакваше, преди Джаки да си тръгне завинаги. Тя го беше заплашвала от толкова дълго време, че той почти изпита облекчение, когато това се случи. Казваше му, че ѝ е писнало. Наричаше го скапан съпруг, скапан баща, скапан глава на семейството. Не пропускаше възможност да му го напомни. Нейтън нямаше против да се раздели с нея, но раздялата със Зандър беше като физически удар.

По онова време постоянно разглеждаше снимки. Търсеше усмивката на сина си, малките му ръчички и гъстата му коса, която вече бе започнала да се начупва. Липсваше му плачът на малкия — наподобяващ загряващ двигател — който го будеше нощем. Когато Зандър беше бебе, Нейтън сядаше до креватчето му в тъмното и му свиреше тихичко на китара. Това беше едно от малкото неща, които успокояваха детето, и Нейтън се изненада, когато Джаки му каза, че така повече го дразни, отколкото да му помага.

Нейтън отказваше да се кара с нея пред Зандър. Момченцето нямаше вина, че родителите му не се разбират. Понякога Нейтън допускаше, че вината не е изцяло на Джаки. Последните няколко години от брака им бяха трудни — те ту живееха заедно, ту се разделяха — и откакто Джаки си беше заминала, той започна да се чувства по-добре. Особено в моменти като онзи с красивата холандска барманка в багажника на джипа си. Но Зандър постоянно му липсваше.

Понякога Нейтън се питаше какво щеше да стане в онзи ден, ако не беше обърнал внимание на Кийт на бензиностанцията, ако се бе качил в джипа си и бе потеглил направо към къщи. Можеше да се ръкува с тъста си, преди да си тръгне — можеше дори да му вкара едно кроше в мутрата — и нещата пак щяха да са по-добре в дългосрочен план, отколкото бяха сега.

Нейтън не направи нито едното, нито другото. Той плати горивото и на излизане Кийт се провикна след него:

— Трябва да си наясно, Нейтън, че двамата с Кати ще платим за адвокатите на Джаки.

— Глупости. — Той се спря на метри от джипа си.

— Ще го направим.

— Не се съмнявам. — Нейтън се извърна и се приближи към тъста си. — Имам предвид, че правиш глупости, като си пъхаш носа, където не ти е работа.

— Смятаме, че си неразумен…

— Аз ли?

— … и искаме да сме сигурни, че Джаки ще има добри адвокати. Както и Зандър.

— Зандър си е добре, приятелю. Няма нужда от твоята помощ. Детето има нужда да вижда баща си от време на време — това му трябва.

— Нейтън…

— Ако проклетата ти дъщеря…

— Я внимавай как говориш! — Кийт като че ли не можеше да си поеме въздух.

— Не, ти внимавай. Ако проклетата ти дъщеря получи това, което иска, аз изобщо няма да виждам сина си.

Тъстът му не отговори, но мислите му бяха изписани на лицето му толкова ясно, сякаш ги беше изрекъл на глас. Да, точно така, в идеалния случай.

Нейтън изпита страх. Очакваше, че ще се съпротивляват на условията му за попечителство, но не и че ще стигнат толкова далеч. Не можеха да му забранят да вижда сина си, нали? Мислеше, че не е възможно, но все пак джобовете на Кийт бяха много дълбоки.

Нейт пристъпи към него и размаха пръст пред очите му. Тогава забеляза, че Кайли, касиерката на бензиностанцията, ги наблюдава през прозореца. По-късно жената не се поколеба да каже, че Нейтън се е държал агресивно. Точно в онзи момент обаче на него не му пукаше.

— Кийт, приятелю — заговори му спокойно и въздържано Нейтън, — слушай ме много внимателно, защото това ще е най-честото нещо, което ще чуваш през тази година. Това, че можеш да купиш и продадеш всяка проклета крава в района, не означава, че можеш да ме държиш настрана от Зандър.

— Такова е желанието на Джаки.

— Животът понякога е труден. Джаки ще трябва да се примири с това.

Кийт поклати ключовете си може би малко нервно.

— Не и ако зависи от мен. Ако беше по-добър съпруг и баща, нямаше да сме в това положение.

— Ей, приятел, няма нищо на този свят, което може да направи тази жена щастлива. Навярно, ако не ѝ шепнеше постоянно в ухото какъв неудачник съм, сигурно нямаше да си тръгне.

— Мислиш, че вината е моя, че се вразуми? Положих много усилия с теб, Нейтън. Дадох ти онази земя, нали? Дадох ти шанс!

Нейт се засмя.

— Да, добре, продължавай да си го повтаряш. Нямах никакъв шанс с онази земя и ти го знаеш. Искаше да се проваля и Джаки да го види. Желанието ти се сбъдна, приятел. Добра работа свърши. Но няма да ми отнемете сина.

— Ще видим.

— Сериозно ли твърдиш, че ще си щастлив, ако изоставя детето си? Смяташ ли, че така ще е по-добре?

— Честно ли ме питаш? Да. Не мисля, че е добре за Джаки и Зандър да са около човек като теб.

— Защо? — Под гнева на Нейтън се беше спотаило искрено любопитство. — Какво толкова не ми харесваш? Та ти дори не се опита да ме опознаеш, Кийт.

— Познавам хората като теб — отвърна тъстът му. — През целия си живот живея в пустошта и знам какво вирее тук. Знам какво правят мъжете като теб.

— Какво искаш да кажеш?

Кийт отвори вратата на джипа си.

— Това е загуба на време. Няма смисъл да говорим. Трябва да вървя.

— Почакай. За кого говориш? Имаш предвид баща ми ли?

— Например.

— Ей! Я чакай! — Нейтън протегна ръка и сграбчи вратата, за да попречи на тъста си да влезе. Той беше много по-едър от него. — Не е честно.

— Сигурен ли си? — Кийт погледна многозначително към ръката му, докато Нейтън не я свали бавно.

Тъстът му поклати глава и се качи в джипа си. После свали прозореца.

— Не се обаждай повече на Джаки. Ще си говорите чрез адвокатите.

— За бога, Кийт! — Нейтън се надвеси над прозореца.

Кайли продължаваше да наблюдава случващото се и нямаше да пропусне да спомене и този момент по-късно.

— Това е между мен и Джаки. Дръж парите си далеч от нас! Чуваш ли ме? Не искам да се бъркаш в семейството ми!

— Не, Нейтън — засмя се тъстът му. — Ти си този, който не чува. Ще продължа да подписвам чековете на адвокатите, докато е необходимо. Джаки и Зандър не са твоето семейство, те са мои и ще се уверя, че ще имат добър живот. Така че ти ме чуй. Не ми дреме какво искаш. Дреме ми само за това, което искаме аз и Джаки.

— И какво точно искате?

— Не се доближавай до мен и семейството ми.

Нейтън можеше да се протегне през прозореца и да му счупи носа. До ден-днешен се чудеше дали не трябваше да го направи. Поне всичко щеше да е минало-заминало доста отдавна. Междувременно обаче, докато тази сцена се разиграваше, се сети за Илзе. Кийт бе успял донякъде да развали магията от предишната вечер, но само за миг тъстът му не му се струваше толкова важен. Той и парите му не можеха да влияят на всичко.

Нейтън си наложи да си поеме дълго и дълбоко въздух. Без повече приказки и толкова спокоен, колкото не е бил през целия си живот, отиде до джипа си и потегли.

Нейтън паркира по-далеч от гроба и Хари. Мястото изглеждаше още по-самотно от вчера. Този път и Бъб слезе от джипа и последва Хари до надгробната плоча. Застанаха рамо до рамо. Пясъкът и вятърът бяха изравнили земята точно както очакваше Нейтън. Трудно му беше да си представи, че Камерън е лежал там. През предното стъкло на колата си наблюдаваше как Бъб казва нещо и Хари леко се намръщва.

Нейтън се обърна към Зандър.

— Искаш ли да слезеш?

— Не. — Младежът не гледаше към мястото, на което вчера беше тялото на Камерън. — А ти?

— Не. — Двамата останаха в джипа сред миризмата на развалена храна от багажника.

Нейтън забеляза скъпия джип от километри. Беше си тръгнал от бензиностанцията, стиснал здраво волана с ръце, а думите на Кийт още кънтяха в ушите му. Илзе и изминалата вечер бяха някак си далечни, чувстваше се изнервен и раздразнен. Имаше намерение да се прибере направо у дома, но усещаше как липсата на сън започва да му се отразява, а това никога не вещае нещо добро на пътя. Преди да продължи, се отби в пекарната, за да си купи кафе. Все още се чувстваше изморен, но докато седеше в джипа си, отпиваше от топлата напитка и си мислеше за причината да не спи снощи, усмивката започна да се възвръща на лицето му.

Нейтън тръгна двайсет минути по-късно и се отдалечи на половин час път от града, когато забеляза джипа, паркиран под ъгъл на чакъления път. Навярно дори не беше паркиран, а просто спрян — наполовина на пътя, наполовина извън него. Нейтън разпозна автомобила много преди да види подпряната на капака му фигура.

По-късно осъзна, че вероятно беше разполагал с три-четири минути, за да вземе решение какво да прави. Откъдето и да го погледнеше, не му се налагаше да решава на мига. Решението беше премислено и направи ситуацията още по-ужасна.

Фактите бяха налице. Нейтън беше видял джипа на Кийт, паркиран под ъгъл, а след това и самия Кийт. Тъстът му размахваше едната си ръка, а с другата се беше хванал за сърцето. На лицето му се изписа разочарование, когато видя, че зад волана е зет му. Въпреки това — леко приведен надве — помаха втори път. Беше вдигнал едната си ръка, а другата бе допрял близо до джоба, в който си държеше парите. В първия момент Нейтън натисна спирачките, без да се замисли, но после ги отпусна. Представи си, че синът му живее на хиляда километра от него, както му бяха обещали, и усети тежест в гърдите и прилив на кръв в главата. Някъде под всичко това отново чу думите на Кийт.

Не се доближавай до мен и семейството ми.

— Както кажеш, приятелю — рече на глас Нейтън и мина покрай него, без да спре.