Изгубеният

Глава 2

В крайна сметка километрите щяха да се окажат девет.

Джипът на Нейтън беше от грешната страна на оградата, затова той прескочи телта, върна се при него и отвори предната врата. Зандър вдигна поглед с намерението да започне да задава въпроси, но с един жест баща му го прекъсна:

— Ще ти обясня по-късно. Ела. Отиваме да търсим джипа на чичо ти Кам.

— Да го търсим ли? Къде е? — Младежът се намръщи. Беше подстриган като всички ученици от едно частно училище и сега прическата му бе разрошена, наболата брада пък го правеше да изглежда по-голям, отколкото бе.

— Някъде близо до пътя. Бъб ще ни закара.

— Извинявай, на кой път, на твоя ли?

— Да, така изглежда.

— Но… Какво?

— Не знам, приятелче. Ще видим.

Зандър искаше да добави още нещо, но се отказа и слезе от автомобила. Последва баща си през оградата, хвърли един поглед на платнището, заобиколи отдалеч надгробната плоча и се отправи към джипа на чичо си.

— Здравей, Бъб.

— Здравей, малки приятелю. Макар че вече не си толкова малък, нали?

— Не, не съм.

— Как е в Бризбейн?

Нейтън забеляза, че синът му се сепна. Очевидно искаше да отговори: По-хубаво, отколкото тук.

— Добре е, благодаря — отвърна вместо това момчето. — Съжалявам за Камерън.

— Е, не е твоя вината, приятелче. — Бъб отвори вратата на джипа си. — Скачай вътре.

Погледът на Зандър беше прикован в гроба.

— Просто така ли ще…

— Какво? — Чичо му вече беше седнал зад волана.

— Така ли ще го оставим?

— Казаха да не го пипаме.

Младежът се ужаси.

— Изобщо не исках да пипам… него. Просто се чудех дали някой от нас не трябва да… — Той видя празния поглед на Бъб и млъкна. — Няма значение.

Новопридобитата градска мекота на Зандър се разкриваше пред очите на баща му като новообразувана кожица. Чепатите страни на характера му постепенно се бяха смекчили от нюансирани дебати и сутрешните новини. Те бяха отчупени, а мястото под тях — почистено, за да се появи нова кожа. Зандър се замисляше, преди да отговори, и преценяваше последствията, преди да направи нещо. В общи линии Нейтън смяташе, че това не е лошо. Но зависеше къде се намираш. Той отвори вратата на джипа.

— Постъпваме правилно, приятелче — рече и се качи в автомобила. — Хайде да тръгваме.

Зандър не изглеждаше особено убеден, но се качи на задната седалка, без да спори. Вътре беше хладно и тъмно. Радиото мълчеше на поставката.

Нейтън погледна към брат си.

— Покрай оградата ли ще се движим?

— Да, мисля, че така ще е най-бързо. — Бъб присви очи в огледалото за обратно виждане към племенника си. — Ей, ти отзад, дръж се здраво! Ще направя каквото мога, но пътят изглежда неравен.

— Добре.

Пътуваха мълчаливо. Вниманието на Бъб беше изцяло съсредоточено в земята пред гумите на джипа му и той се мъчеше да запази контрол въпреки неравностите и невидимите места с по-мека почва. Скоро се изкачиха по едно възвишение и гробът изчезна от огледалото за обратно виждане. Нейтън забеляза, че синът му се е вкопчил още по-здраво в седалката. После се загледа в оградата, която разделяше неговите земи от земите на брат му. Телта се стопяваше в далечината и в едната, и в другата посока. Краят ѝ не се виждаше. Минаха през един участък, където коловете се бяха наклонили, и Нейтън си каза, че трябва да предупреди Кам. Веднага се усети. Сякаш го заля студена вода.

Наближиха края на имота на Камерън и Бъб започна да намалява скоростта. Главният път пред тях беше скрит зад естествено възвишение, което продължаваше покрай източната граница на земите на Камерън и Нейтън. От страната на Нейтън имаше предимно дюни, а от тази на Камерън — оголена скала, която се противопоставяше на атмосферните условия вече няколко хиляди години. По залез-слънце блестеше в алено, сякаш озарена отвътре. Сега беше мътнокафява.

— Къде е колата? — попита Нейтън.

Бъб почти беше спрял и надничаше през предното стъкло. Зандър се извъртя на седалката си и погледна назад пътя, по който бяха дошли.

— Няма нищо от тази страна. — Нейтън присви очи през прашното стъкло. — Какво точно каза пилотът?

— Ориентирал се по джипиеса си, така че… — Бъб сви рамене. Това не им помагаше особено. — Но каза, че е до скалите, северно от решетъчния мост. — Той смени предавката. — Ще отида до пътя. Нека погледнем оттам.

Бъб продължи да се придържа към оградата, като следваше тясната немаркирана пътека, която свързваше пасището с пътя. Мина напряко през една пролука в скалите. Джипът се разтресе, а двигателят изрева, но все пак се озоваха от другата страна. Пътят беше пуст.

— Значи мислиш, че е на север? — попита Нейтън и Бъб кимна.

Гумите вдигнаха облак прах и по джипа затракаха камъчета, когато Бъб ускори. Пътят се простираше пред тях като мръсна лента, а от лявата им страна се извисяваше скалата. След няколко часа слънцето щеше да се наклони на запад и да се скрие зад нея.

Продължиха напред още около минута, след което Бъб намали скоростта до почти невидимата просека в голата скала. Нямаше пътни знаци. Малцината местни жители познаваха повечето черни пътища, а на туристите не се препоръчваше да се разхождат по тях сами. Бъб зави в пролуката между високите скали и отиде до пасището от другата страна. От това място скалата се виждаше като гладко възвишение, което се издигаше все по-нагоре, а после се спускаше рязко надолу към пътя.

Бъб спря, без да угаси двигателя. Нейтън отвори вратата и слезе. Вятърът се беше усилил и запращаше в лицето му песъчинки. Той бавно се обърна в пълен кръг. Виждаше скалата и оградата, която изглеждаше миниатюрна от това разстояние. И хоризонта. Нищо друго. Върна се в джипа.

— Карай малко по-нагоре.

Излязоха на пътя и след малко Бъб отново сви в друга една пролука. Пак спряха и пак огледаха наоколо. Не видяха нищо по-различно от първия път. Нейтън започна да губи надежда и отвори вратата на автомобила, за да влезе, но чу леко почукване по прозореца. Зандър му сочеше нанякъде и говореше нещо.

— Какво? — попита Нейтън и се наведе над него.

— Ето там. — Младежът сочеше нагоре по склона, по посока на пътя. — На светлото.

Нейтън присви очи срещу слънцето, но не видя нищо. Наведе се до нивото на сина си и проследи погледа му. И най-накрая видя какво му сочеше Зандър. На каменистия връх на една отдалечена скала слабо проблясваше мръсен метал.

Вратата на шофьора беше отворена — нито широко зейнала, нито открехната. Просто отворена, колкото той да излезе спокойно от автомобила.

След като Зандър забеляза в далечината отблясъка от колата, Бъб се върна на пътя и потегли към следващия незабележим черен път. Там спря пак и сега вече не можеше да не забележат тойотата „Ланд Крузър“. Беше паркирана на равния връх на скалистия склон, с предница, обърната към стръмното нанадолнище към пътя.

Тримата се бяха разбрали без думи да оставят джипа в подножието на скалата и да се изкачат пеша. Когато стигнаха върха и застанаха до автомобила на Камерън, вятърът вече дърпаше дрехите им.

Нейтън заобиколи ланд крузъра и за втори път днес му се стори, че нещо се размърдва и се накланя под краката му. Отвън колата изглеждаше съвсем наред. Бяха полепнали само мръсотия и камъчета, но това беше разбираемо. По врата му полазиха студени тръпки.

По колата нямаше нищо странно и това само по себе си беше странно. Едва сега Нейтън осъзна, че е очаквал да намери автомобила затънал в пясъците, преобърнат, блъснат в някоя скала или смачкан на метална топка. Мислеше, че от него ще свисти пара, ще изтича бензин или ще излизат пламъци, капакът му ще е отворен или и четирите му гуми ще са спукани. Не беше сигурен какво точно очакваше, но очакваше нещо. Нещо повече от видяното. Нещо, което щеше да обясни какво се е случило.

Той клекна и провери гумите. И четирите бяха в добро състояние, твърдо стъпили на здравата скала. Отвори предния капак и прокара ръка през основните части. Нищо не беше повредено, поне доколкото виждаше. Надникна през прозореца към стрелките на таблото — те сочеха, че двата резервоара — основният и резервният — са почти пълни. Чу шум и се обърна. Бъб отваряше багажника на ланд крузъра. Двамата със Зандър се взираха в огромния багажник. Имаха странни изражения. Нейтън заобиколи колата и се приближи към тях.

Джипът беше добре зареден. Литри прясна вода се полюшваха в запечатани бутилки редом до консерви с риба тон и боб. Количеството беше значително — стигаше за повече от седмица. Нейтън отвори с един пръст капака на минихладилника, който можеше да се включи в запалката на автомобила. Вътре намери още бутилки вода, увити във фолио сандвичи, които вече се бяха нагънали в края, и шест кенчета слабоалкохолна бира. В багажника имаше и други неща: метална туба с бензин, две резервни гуми, завързани с ремъци, лопата и аптечка. Нищо необичайно. Ако отвореше собствения си джип, щеше да намери същото. Както и в джипа на Бъб. Това беше обичайният комплект за оцеляване в най-суровите климатични условия в Австралия. Никой не биваше да излиза от дома си без него.

— Ключовете му са тук.

Зандър надничаше през отворената предна врата. Нейтън отиде до него. Забеляза бегло, че застанали един до друг, раменете им вече са на еднаква височина.

Цялата вътрешност на джипа бе застлана с тънка покривка червен прах. На предната седалка, също под слой прах, Нейтън забеляза ключовете, внимателно завързани с черна връв.

Един глас му подшушна, че това е малко странно. Не това, че ключовете бяха оставени в автомобила. Нейтън не познаваше човек в целия окръг, който да не правеше така. Спомни си, че собствените му ключове са захвърлени под седалката на джипа му, оставен до гроба. Когато паркира на възвишението, Бъб закачи своите на лоста за мигачите. Нейтън не си спомняше да е виждал Камерън някога да вади ключове от превозно средство. Също така не го беше виждал да увива връвта толкова старателно около тях и да ги намества така грижливо.

— Може би колата е отказала? — не звучеше особено убеден Бъб.

Нейтън не отговори. Вместо това погледна ключовете и ненадейно посегна към тях.

— Татко, недей, не бива да докосваме…

Не обърна внимание на забележката на Зандър. Ръката му разбута червените прашинки и те затанцуваха във въздуха. Нейтън стисна ключовете и осъзна със студена сигурност какво трябва да направи.

Седна зад волана, вкара ключа и го завъртя. Направи го плавно и металът се плъзна гладко. Усети вибрациите, когато двигателят изрева. После ръмженето стана по-тихо и равномерно, но пак звучеше оглушително в тази тишина.

Нейтън погледна към Зандър, но нещо друго вече бе привлякло вниманието на сина му. Момчето гледаше някъде в далечината. Беше засенчило очи и се мръщеше. Нейтън проследи погледа му. Далеч пред тях един малък облак прах се движеше на юг. Някой идваше.