Изгубеният

Глава 7

Илзе се задържа на вратата. Като че ли искаше да се обърне и да се махне.

— Ела и седни — покани я Хари и тя направи няколко крачки напред. — Момичетата ще дойдат ли?

— Заспаха. Ло е в стаята на Лиз. Не искаше в своята.

Кейти стана.

— Ще ти донеса нещо за ядене.

— Така ми е добре. Не съм… — започна Илзе, но англичанката сложи чиния на празното място до Нейтън.

Колебанието на вдовицата дали да остане, беше толкова кратко, че той си помисли, че само така му се е сторило. Усети допира на памучната ѝ риза до ръката си и чу тихото изскърцване на стола, когато съпругата на брат му седна до него.

— Радвам се да те видя, Нейтън.

— Аз също.

Все още помнеше първия път, в който видя Илзе в тази кухня. Беше преди девет години и едва петият път, в който въобще я виждаше. Той влезе в стаята и завари някой да пълни вода в каната от чешмата. Видя, че силуетът е с рокля, забеляза светлокестенявата коса и красивата извивка на гърба още преди да осъзнае кого наблюдава.

Илзе се обърна и двамата застинаха безмълвно един срещу друг, еднакво изненадани от тази среща. Нейтън си пое дълбоко въздух, за да каже… какво? До ден-днешен нямаше представа… когато Камерън влезе в кухнята и отиде при Илзе, сложи нежно ръка на кръста ѝ и отметна един немирен кичур от лицето ѝ, преди да я целуне по бузата. Нейтън застави дробовете си да издишат и с огромни усилия си наложи да мълчи. По-късно Илзе го пресрещна в коридора, където нямаше никого другиго.

— Не очаквах да те видя тук — каза му тя.

„Не думай — помисли си той. — И аз така.“

— Ами Камерън ми е брат — каза високо.

— Не знаех, когато се запознах с него. Съжалявам.

Но тогава не му изглеждаше наистина да съжалява. Сега пък не изглеждаше щастлива.

— Как са момичетата, Илзе? — попита Хари.

— Объркани. Имат много въпроси. Като всички останали. Не знам как да им обясня какво се е случило. — Гласът ѝ беше напрегнат и тя погледна към Бъб, който усилено омиташе чинията си. — Ти си бил горе-долу на тяхната възраст, когато баща ти е починал.

Бъб забави движенията си с вилицата.

— Май да.

— Помниш ли някой да ти е казал нещо, което ти е помогнало да разбереш ситуацията?

Нейтън си помисли, че Илзе е много отчаяна, щом пита Бъб. Брат му отново се зае с храната си.

— Не знам — отвърна той, като продължаваше да мляска насреща ѝ. — Не помня. Бях си добре.

Нейтън знаеше, че думите му са твърде далеч от истината. Самият той беше на двайсет и една години, а Камерън на деветнайсет, когато баща им почина. Бъб обаче бе едва на осем и имаше кошмари. Нейтън беше свидетел на тези тежки моменти, когато се прибираше у дома. Цялата къща се пробуждаше от писъците на момчето. Лицето му лъщеше от пот и сълзи, докато повтаряше, че татко му е жив, но окървавен и бесен заради случилото се с него. Кошмарите продължиха с години, макар Нейтън да не беше сигурен колко точно. На този свят имаше и по-страшни неща от кошмари, но Бъб не беше добре. В никакъв случай.

— Някой говори ли с чичо Кам, преди да излезе в сряда? — попита Зандър и огледа присъстващите на масата.

Хари посочи с вилицата си Саймън.

— Двамата с него вече бяхме излезли, но… — махна към Кейти, която кимна.

— Аз го видях. За кратко. С момичетата си играехме в учебната стая… в онова бунгало до конюшните — поясни тя. — Отидох да взема нещо от къщата и видях Камерън да върви към джипа си.

— Каза ли ти нещо? — попита Нейтън.

— Спомена, че отива да се срещне с Боб — извинявай, извинявай много, с Бъб — на Леманс Хил. Попитах го дали все още смятат да пренощуват там, за да не ги мисля за вечеря. Той потвърди и каза, че ще се върнат на следващия ден.

— Как изглеждаше? — попита отново Нейтън.

— Не го познавах чак толкова добре, за да преценя.

— Кажи ми каквото мислиш.

Кейти продължаваше да чопли ноктите си. Саймън забеляза това и сложи ръка върху пръстите ѝ.

— Честно казано — отговори най-накрая тя, — изглеждаше доста притеснен. А и бързаше да тръгва, сякаш имаше някаква спешна работа и искаше да свърши час по-скоро. Предположих, че е било заради пътуването до Леманс Хил.

— Казвал ли е, че не иска да ходи там?

— Не, нищо подобно. Поне не на мен. Качи се в джипа си и потегли, и тогава… — Кейти погледна Илзе, за да ѝ предаде щафетата.

Съпругата на Камерън, която седеше съвсем неподвижна, не я пое.

Нейтън се обърна към нея.

— Значи ти също си видяла Кам?

— Да — отговори най-накрая тя. — Бях по-нагоре по алеята с един от конете. Камерън мина покрай мен, преди да продължи по пътя си.

— Спря ли се да говори с теб? — попита Бъб.

Нейтън забеляза, че брат му беше оставил яденето си и бе започнал да следи разговора в момента, в който споменаха Леманс Хил.

— Разбира се. Той ми е съпруг — сопна се Илзе и си пое глътка въздух. — Извинявай, Бъб.

— Няма нищо. Какво ти каза?

Изражението на съпругата на Камерън се промени. Нейтън осъзна, че вероятно не желаеше да споделя последния личен разговор с мъжа си, но като на всички останали и на него му беше любопитно да научи подробностите.

— Каза ми, че ще се видим, когато се върне.

— Само това ли? — учуди се Бъб. — А ти какво му отговори?

— Да шофира внимателно и че ще се видим по-късно.

— О! — Бъб изглеждаше разочарован.

Погледът на Илзе изведнъж стана студен и очите ѝ се навлажниха.

— Е, съжалявам, ти какво очакваше? Не знаех, че… — Тя извади кърпичка от джоба си и си издуха носа.

Нейтън се обърна към Бъб.

— Сигурен ли си, че Кам ти е казал, че ще дойде на Леманс Хил?

— Да. Предишния ден говорихме по радиото.

— Но не и в сряда сутринта?

— Не. Нямаше нужда, приятелю. Знаех какво правим.

Хари не отделяше поглед от Бъб.

— Как ти звучеше?

— Вече ви казах. Звучеше си добре.

— Да звучиш добре, не е същото като да си добре.

Гласът се разнесе от вратата и всички вдигнаха поглед към Лиз. Тя отново се беше разплакала. Нейтън се зачуди от колко време седи там. Майка му продължаваше да гледа Бъб с леко отчаяние, но той само сви рамене, сякаш не намираше разликата, за която беше споменала.

— Ти видя ли чичо Кам, преди да тръгне, бабо? — попита Зандър.

— Не. — Съжалението в гласа ѝ беше толкова осезаемо, че въздухът в кухнята натежа. — Но беше повече от очевидно, че нещо не е наред с него.

Нейтън забеляза, че изражението на Илзе става по-сурово.

— Ти къде беше? Яздеше ли? — попита той и изпита облекчение, когато майка му кимна. Тя яздеше почти всяка сутрин от раждането си досега. Така Нейтън и Камерън разбираха дали е добре със здравето. Нейтън погледна целенасочено към чинията ѝ на масата, но Лиз поклати глава.

— Не. Отивам да си легна.

— Кой се обади? — попита Хари.

— Каролин от пощата.

— Значи слуховете са стигнали до града.

— Да, така изглежда.

— Какво искаше?

— Същото като всички останали. Каза, че можем да разчитаме на помощта ѝ. — Лиз поклати глава. — Но онова, което я интересуваше, е какво точно се е случило.

Тя огледа масата, сякаш очакваше отговорът да се появи пред тях, но Нейтън видя само объркани лица и нищо повече.

— Какво казваш на хората? — попита най-накрая той.

— Не знам. Не знам какво да им казвам. — Лицето ѝ се набръчка. — Ще се опитам да поспя. Ще се видим утре сутринта.

Лиз ги остави. След малко Кейти стана и започна да разтребва чиниите.

— Какво правихте двамата със Саймън, чичо Хари? — попита Зандър.

— Проверявахме няколко от североизточните сондажни кладенци. Благодаря, Кейти… — Хари ѝ подаде чинията си. — Излязохме, преди да се съмне, така че не се засякохме с Кам.

— Районът е голям — каза Нейтън. — Справихте ли се с всичките, или имате нужда от помощ?

— Мисля, че се оправихме — отвърна Хари. — Аз се заех с източната страна, а Саймън със северната.

„Точно така се прави — трябва да се разделят, за да свършат работата“, каза си Нейт. Така покриваха допълнително сто километра, дори това да означаваше, че ще работят сами. Вероятно не се бяха видели през целия ден. Погледна Саймън и Хари и се зачуди защо му хрумна подобна мисъл.

Бъб пресуши чашата си с вода.

— Много е странно, че Кам е отишъл до гроба. Прилича малко на онази история за истинския работник.

— Бъб, приятелю, стига — рече Хари, като издаде гърлен звук.

Саймън се намръщи и погледна най-малкия брат в семейството.

— Каква е тази история?

Хари поклати глава.

— Нелепа.

— Не. — Бъб кимна към Нейтън. — Давай, разкажи я, знаеш я добре. За лагерния огън и пътниците.

— Не — отвърна той.

— Сещаш се за коя ти говоря. За онази с конете.

— Да, знам. — Нейтън усети Илзе да се помества на стола си. — Но не сега.

— Как започваше? Ставаше въпрос за някаква група мъже — простена брат му. — Така и не мога да я запомня добре. Просто го направи, Нейт, мътните го взели! Разкажи я или аз ще я разкажа.

Кухнята утихна и англичаните се изпълниха с очакване. Нейтън въздъхна.

— Това е просто една глупава легенда, която разказват на тукашните деца — започна той. — Предполага се, че се е случило през деветдесетте години на деветнайсети век и работникът не е бил точно работник, а крадец на добитък.

Кейти беше спряла водата в мивката и се беше заслушала.

— Той бил част от банда — продължи Нейтън. — Заедно с хората му видели цялото това огромно пространство, което собствениците нямало как да наглеждат постоянно, и решили да изкарат пари от него. Не смятали да предприемат нещо кой знае колко сериозно, просто се придържали към главните пътища и крадели загубилите се крави, на които се натъквали. Щом съберели достатъчно, отивали в Аделаида. Прикривали таврото7, ако можели, или ги продавали евтино, ако не можели.

Нейтън млъкна.

— Но един ден конете полудели — подкани го да продължи Бъб.

— Да, благодаря, приятелю — намръщи се Нейт. — Един ден, докато се навъртали в този район, започнали да имат проблеми с конете си. Животните се поизнервили, сещате се, станали трудни за контролиране, сякаш били изплашени. Конят на нашия работник бил най-зле и той едва успявал да се задържи на него. Затова решил да приключи работата си за деня и да разпъне лагера, докато останалите се занимавали с откраднатия добитък. — Нейтън замълча пак. — Според легендата, останал сам за не повече от час. Когато хората му се върнали, видели постелката му разстлана, имало и запален огън.

— Чайникът също бил сложен, но водата се била изпарила — включи се Бъб. Той снижи глас, за да придаде повече тежест на думите си: — От работника обаче нямало и следа.

Бившите туристи погледнаха отново Нейтън, който сви рамене.

— Бъб е прав. От нашия човек нямало и следа, нито пък имало следи от борба. Кобилата му все още била завързана, но хлабаво. Тя се дърпала и тресяла, както правят конете, когато искат да избягат. Хората на работника се разделили и обиколили района, но не могли да го открият. Търсили, докато се стъмнило, но не намерили нищо. Изчакали го да се прибере на следващия ден, но тъй като работникът не се върнал, трябвало да продължат заради откраднатия добитък. Два дни по-късно обаче се натъкнали на едно семейство, което пътувало на север, и ги попитали дали не са виждали техния спътник. Хората били малко неспокойни, но накрая им позволили да надникнат в каруцата. Там, увито в одеяло, лежало тялото на работника. Семейството обяснило, че го намерили мъртъв преди три дни и на сто километра на юг. Натоварили го в каруцата, за да го откарат в най-близкия град, където можело някой да го разпознае. Казали, че го намерили легнал край пътя, по него нямало следи от наранявания; човекът не носел храна и вода, нито пък някакви принадлежности в себе си.

— Но ако са казали истината, то работникът е бил намерен мъртъв в същия ден, в който е изчезнал. — Бъб се отпусна на стола си. — И прекалено далеч, за да е стигнал пеша дотам или пък дори на кон, така че въпросът е как се е озовал на онова място?

Саймън погледна Кейти, която протегна ръцете си в гумени ръкавици и сви рамене. Англичанинът поклати глава.

— Не знам.

— Е, и онези момчета не можели да си обяснят как се е случило това — продължи Нейтън. — Паникьосали се, заровили го на място и с това всичко трябвало да приключи. Но продължили да се носят слухове, че някои са виждали мъртвия работник да върви в една или в друга посока по пътя, че са го забелязвали през нощта и какво ли още не. Накрая работниците започнали да отказват да идват тук, защото смятали, че мястото е прокълнато. Последвала поредица от злополуки. При това сериозни. Няколко души загинали. Ситуацията толкова се усложнила, че на тогавашния собственик на имота му се наложило да сложи надгробна плоча в опит да прекрати всички тези приказки за призраци и различни слухове. Но не успял. Според легендата, ако разкопаеш гроба, в него няма да намериш нищо. Говори се, че е празен.

Единственият звук, който се чуваше в кухнята, беше тиктакането на часовника. Двамата бивши туристи се бяха ококорили срещу Нейтън.

— Глупости — прошепна Саймън.

— Естествено — съгласи се фермерът. — Това е просто една страшна история.

— Въпреки това е доста странна. Този човек е изчезнал, а после трупът му се е появил на километри от онова място.

— Така е. Е, недейте да се вълнувате много, защото не е истина… — започна Нейтън, но замълча, когато Илзе стана рязко и столът ѝ изстърга по пода. Тя отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но бързо я затвори, обърна се и излезе от кухнята.

Настъпи тишина.

Столът на Бъб изскърца, когато се отпусна на него. Бъб поклати глава.

— Хубава история, Нейтън.