Изгубеният

Глава 20

На сутринта Илзе вече беше излязла.

Нейтън се събуди много по-късно от обикновено и когато отвори очи, дневната светлина вече се процеждаше между завесите. Снощи двамата със Зандър си легнаха прекалено късно — бяха прекарали дълго време, взрени в думите на Камерън на светлината на фенера, включен в гаража.

Прости ми.

Най-накрая Нейтън взе картичката и я прибра в джоба си.

— Ще я покажеш ли на Илзе? — попита синът му.

— Да. Утре.

Но докато се обличаше, забеляза, че в къщата цари тишина. През прозореца видя малките фигури на Софи и Ло да играят в градината, а Лиз ги гледаше. Дори отдалеч Нейтън забеляза увисналите ѝ рамене и превития от умора гръб. Илзе не се виждаше никъде.

Не беше и в кухнята, където Кейти разтребваше сама, нито пък в кабинета си. Нейтън се върна в коридора и надникна в стаята на Зандър. Още спеше. Отпуснал глава на възглавницата, сега той изглеждаше по-млад, отколкото предишната вечер. Нейтън затвори вратата. В другия край на коридора се намираше стаята на момичетата, която някога, когато бяха деца, беше на Камерън. Нейтън си спомни онези ранни утрини, когато с очи, все още замъглени от сън, отваряше тази врата и се изправяше лице в лице с брат си. Откакто пое управлението на имота, Кам спеше в голямата спалня в края на коридора. Заедно с Илзе. Лиз се беше преместила в по-малката спалня, до тази на момичетата. Казваше, че там се чувства по-добре.

Вратата на голямата спалня беше отворена. Нейтън надникна вътре. Големите мебели като че ли не бяха сменяни от времето, когато родителите му спяха тук, но самото помещение изглеждаше доста променено. Някой, навярно Илзе, беше боядисал стените, беше украсил със снимки на момичетата и беше добавил някои други лични щрихи.

Спалнята беше много добре поддържана, но на Нейтън му се стори, че сега от нея се излъчва нещо тревожно. Леглото беше оправено, но не идеално, а големите гънки във възглавниците подсказваха, че обитателят не е спал добре. На нощното шкафче от страната на Илзе — предположи, че това е нейната страна — имаше засъхнали кръгли следи от чаши с кафе. До тях Нейтън забеляза отворено шишенце с обезболяващи. Няколко хапчета се бяха разпръснали.

Той погледна обратно към стаята на момичетата, а след това към шишенцето на нощното шкафче. Поколеба се, но накрая влезе и дюшемето изскърца силно под ботушите му. Събра разпръснатите хапчета, върна ги в шишенцето и го затвори. Прочете етикета. Парацетамол. При това шишенцето беше почти пълно. Подържа го още малко и го остави обратно на нощното шкафче.

Излезе в коридора и изсумтя, когато се сблъска с някого в сенките. Двамата залитнаха. На Нейтън му бяха нужни няколко секунди, за да познае човека пред себе си.

Беше Саймън.

Бившият турист погледна над рамото му към спалнята и на лицето му се изписа трудно за разгадаване изражение.

— Теб търсех — каза той.

— Аз търсех Илзе. — Нейтън усети отбранителната нотка в гласа си и си прочисти гърлото. Нямаше нужда да се обяснява.

— Преди около час излезе да язди.

— Така ли? Благодаря. А ти защо ме търсиш?

— Търсиха те по телефона.

— Мен ли? — Нейтън не можеше да се сети за нито един човек, който да иска да говори с него. — Кой?

Саймън сви рамене.

— Очевидно някой, с когото си се опитал да се свържеш.

Беше техникът, когото чакаше.

— Дейв — рече Нейт, когато чу гласа му. — Как е хладилната камера?

— Не мога да ти кажа, приятелю. В петък дойдох до вас, както се разбрахме, но не можах да вляза.

— В хладилната камера ли?

— В къщата ти. Беше заключена.

— Но… — Нейтън стисна здраво очи. — Мамка му! Правеше си труда да заключва само когато Зандър му гостуваше. Нямаше никаква вероятност някой да открадне лаптопа на сина му, но момчето се чувстваше по-спокойно, когато къщата беше заключена. Дейв се чуваше отлично по телефона. Това не беше добре. Означаваше, че се намира в гъсто населен район.

— Моля те, кажи ми, че още си наоколо — опита се да разбере все пак Нейтън.

— Не съм, съжалявам. Трябваше да се прибера у дома. Ще прекарам Коледа с децата.

— По дяволите! — Нейт беше чакал три седмици техникът да събере достатъчно поръчки, за да не пътува напразно от Сейнт Хелънс. — Не можа ли да разбиеш вратата?

— Е, можех да го направя — отвърна Дейв видимо обиден. — Но не знаех как ще реагираш.

— Щях да се зарадвам. Проклетата камера ми трябва.

Техникът помълча малко, за да покаже на Нейтън, че не е доволен от тона му. Нейт си пое дълбоко въздух.

— Извинявай, приятелю. Вината не е твоя. Кога ще идваш пак?

— Не и преди първата седмица на февруари.

— Февруари!

— И то само ако има още няколко поръчки.

— Не мога да чакам дотогава. Трябва да оправя камерата сега. Хари смята, че скоро тук ще има наводнение.

— Ако това стане, ще се забавя още.

— А аз какво да правя дотогава?

— Виж, мога да ти дам някои идеи — отвърна Дейв. — Имаш ли химикалка?

Нейтън се поразрови и намери една под телефона. Опърпаният семеен тефтер беше отворен на масичка и той отгърна на нова страница. Започна да си води бележки.

— Вече опитах тези неща — каза след няколко минути.

— Добре. В такъв случай… — Техникът отново започна да предлага варианти.

Само след няколко думи Нейтън спря да пише. И това беше опитвал. Според него хладилната камера се нуждаеше от някаква нова част. Тъкмо щеше да затваря тефтера, когато се спря. Докато Дейв продължаваше да му говори в ухото, Нейтън отгърна няколко страници назад.

Всеки, който смяташе да ходи по-далеч от оградата на фермата, трябваше да отбелязва къде отива и кога очаква да се прибере. На теория тефтерът се попълваше при всеки такъв случай. На практика се правеше само когато се сетиш.

Нейтън продължи да слуша Дейв само с половин ухо и се зачете в последните записки. В момента Хари проверяваше един сондажен кладенец, а Илзе — той проследи с пръст какво е написала — наистина яздеше в падока до алеята, както му каза Саймън. Нейтън си спомни, че сутринта, в която Камерън изчезна, тя е била пак там. Тогава съпругът ѝ се бе спрял да говори с нея за последен път, преди да тръгне.

— Съжалявам, приятелю — казваше Дейв и Нейтън отново се съсредоточи в телефонния разговор. Техникът явно чакаше отговор.

— Благодаря, ще се опитам още веднъж да я оправя сам — отвърна той.

— Не говорех за хладилната камера — недоволството на Дейв почти се усещаше от другия край на линията. — Казах, че съжалявам за случилото се с Камерън.

— А, да. Благодаря.

— Много го харесвах. Беше добър човек.

— Аха.

— Сигурно е голям шок за вас.

— Така е.

— Имаш ли представа какво го е накарала да го направи?

Нейтън отгърна тефтера отново на датата, на която Кам изчезна. Видя главните букви, които брат му бе написал: ЛЕМАНС ХИЛ. Усети свиване в гърдите. Камерън очакваше да се върне на следващия ден за вечеря, та дори и по-рано. Нейтън извади картичката от джоба си. Двете думи на нея бяха написани със същия почерк. Прости ми.

— Не — отвърна Нейт. — Нямам представа.

Редът над бележката на Камерън беше изпълнен с наклонените букви на Лиз, която бе написала, че ще поязди коня на Софи и ще се върне същия следобед. На по-горния ред Хари беше написал, че със Саймън ще ходят да проверяват сондажните кладенци, като се очакваше да са си у дома за вечеря. Грозният и неграмотен почерк на Бъб от предишния ден съобщаваше, че ще остане в северния падок, преди да потегли за срещата с брат си на Леманс Хил. Нейтън прокара пръст по написаното. Нямаше други бележки от деня, в който Камерън изчезна. Той прегледа още няколко страници и затвори тефтера.

— Както и да е, приятелю — казваше Дейв. В гласа му се усещаше някаква странна нотка. — Разбирам, че сега не е най-подходящият момент за теб, но ще трябва да ти пратя фактура за услугата.

— Добре. — Отговорът му беше по-кисел, отколкото искаше.

— Опасявам се, че нямам избор. Дадох стотачка за бензин, за да дойда до вас.

— Знам. — Сърцето на Нейтън се сви, както ставаше винаги в последно време, когато бяха замесени пари.

— Виж, като се има предвид, че е Коледа, ще намаля малко хонорара си.

— Така ли? Благодаря.

— Не се тревожи. Така или иначе ходих в „Атертън“ в четвъртък, така че не пътувах съвсем на вятъра.

— Бил си в „Атертън“? — учуди се Нейтън. Нещо му мина през ума за част от секундата. Той се опита да задълбае в него, но мисълта изчезна още преди да се е оформила докрай.

— Да, имаха проблеми с генератора. Още веднъж, съжалявам за случилото се с Кам. Жалко, че никой не го е видял навреме, за да му помогне.

Отново го загложди нещо. Този път беше по-силно, но пак се изпари бързо.

— Благодаря, Дейв.

— Успех с хладилната камера.

Наистина щеше да му трябва. Нейтън затвори и доста дълго време стоя загледан в телефона. Най-накрая се обърна, за да излезе навън. Стресна се, когато видя, че някой се е облегнал на рамката на вратата на кабинета на Илзе и го наблюдава. Отново Саймън. Нейтън се зачуди от колко време стои там.

— Искаш ли още нещо? — Тъкмо щеше да го подмине, когато бившият турист направи малка нервна крачка към него и двамата спряха.

— Полицията има ли други предположения за злополуката с Камерън?

— Не. Защо?

— Просто ми е интересно. Много го харесвах. Отнасят ли се сериозно към случая?

— Предполагам. Само дето тук има едно-единствено ченге.

— Знам. Много е странно — позасмя се Саймън. — Ще дойде ли да говори и с нас?

— Тук, в къщата ли? — Младият мъж изглеждаше толкова нервен, че Нейтън почти настръхна. — Ще бъде ли проблем?

— Не, разбира се, че не. — Саймън сякаш искаше да добави още нещо, но се отказа. Двамата се гледаха един друг известно време.

— Как каза, че сте се запознали с Кам?

— В кръчмата. Когато пристигнахме в града.

— От запад.

— Точно така.

— Много трудно се стига дотук от запад по това време на годината — рече Нейтън. — Повечето пустинни пътища са затворени.

— На мен ли го казваш. Трябваше да изберем живописния маршрут. Да заобиколим от юг.

— Ясно.

В тази пустош винаги имаше повече работа, отколкото работници, които желаят да я свършат, но въпреки това Нейтън се зачуди защо Кам бе избрал точно тази двойка. През този сезон работата дори не беше чак толкова много. Замисли се за телефонното обаждане от снощи. Аз ви благодаря за интереса към „Нордън Блумс“!

— Откъде казахте, че сте?

— От Англия? Хампшър.

— Това на север ли е?

— Не, на юг. Защо?

— Няма значение.

— Свързано ли е с жената, за която всички говорите? С тази Джена? — Саймън почти шептеше и това накара Нейтън да се обърне.

— Знаеш ли нещо по въпроса? Или нещо за нея?

Бившият турист усети промяната в тона му.

— Не, разбира се, че не. Откъде да знам?

— Защото я спомена.

— Виж… — Саймън хвърли поглед към кухнята, откъдето се чуваше тракането на чинии. Кейти продължаваше да работи. — Не започнах правилно. Не ни познаваш, разбирам. Но случилото се с брат ти… — Бившият турист снижи още малко глас. — Ако трябва да се притесняваш за някого, това не сме аз и Кейти.

Нейтън се намръщи. По природа младият мъж беше толкова неспокоен, че беше трудно човек да разгадае изражението му.

— Какво имаш предвид? Трябва ли да се притеснявам за някой друг?

— Може би не точно да се притесняваш…

— Това каза.

— Да, знам, но имах предвид, че ако се чудиш…

— За бога, приятелю, изплюй камъчето най-накрая!

Саймън преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— Чух Камерън и Хари да се карат. Една седмица преди да умре.

— Е, и? — отвърна Нейтън, защото не знаеше по какъв друг начин да отговори.

Навън някой го викаше:

— Нейтън?

Илзе. Той се обърна по посока на гласа, после погледна отново Саймън и насочи цялото си внимание към него.

— Помислих си, че ще искаш да знаеш — продължи бившият турист. — Случи се една нощ, точно преди Хари да изключи генератора. Чух ги от караваната. Не разбрах подробности, тъй като не се опитвах да подслушвам, но определено спореха.

— Нейтън? — Ботушите на Илзе затрополиха до дървените стъпала на верандата.

Саймън направи половин крачка към него.

— Слушай, Камерън звучеше много ядосано. Повече, отколкото съм го чувал когато и да било. Хари също се ядоса; каза, че живее тук повече от четиридесет години, по-дълго дори от него. Каза му нещо от рода на: „Знам какво се случва тук, знам по-добре, отколкото си мислиш“.

— Какво трябва да означава това?

— Не знам — сви рамене Саймън. — И в общи линии това беше. Мисля, че после Хари си тръгна. Сигурно нямаше да му обърна голямо внимание, но…

Нейтън се спря пред комарника в края на коридора. Илзе се появи на прага.

— А, добре, ето къде си бил — каза тя. Беше малко задъхана. — Хари го няма. Свободен ли си? Имам нужда от помощта ти.

— Да. Дай ми само секунда. — Нейтън се обърна отново към Саймън. — Но какво? Казвай бързо.

— Но Хари така и не го спомена.