Изгубеният

Глава 16

Един час след като поеха обратно, спукаха гума.

— Такааа — каза Бъб, след като огледа района с ръце на кръста, докато Нейтън се потеше с крика, а следобедното слънце изгаряше гърба му. — И аз закъсах някъде тук. Спомням си тези големи камъни.

— Чудесно. Щеше да е хубаво, ако ги беше видял по-рано — изръмжа Нейт в отговор.

Зандър се опитваше да му помогне, но всъщност само му се пречкаше.

— Да, щеше. Ама не ги видях.

— Аха.

В тази жега на Нейтън му бяха необходими четиридесет и пет минути и два литра вода, за да смени гумите. Всички се бяха умълчали и останалата част от пътя им се стори много по-дълга. Нейт поглеждаше от време на време в огледалото за обратно виждане и всеки път забелязваше, че Зандър гледа през прозореца, потънал в мисли.

Денят си отиваше бавно и вече отстъпваше място на вечерта, когато се прибраха вкъщи. Вечерята беше почти готова и Нейтън чуваше бившите туристи в кухнята, докато търкаше маслото и мръсотията под ноктите си в малката баня в края на коридора. Изми се, доколкото това бе възможно, излезе и се спря, когато видя светлина под вратата вляво. Вратата на кабинета. Сега кабинетът беше на Илзе.

Чу някакъв висок глас и веднага отвори. Софи и Ло се бяха разположили на пода, а около тях бяха пръснати играчки и книги. Ло лежеше по корем, а пясъчнорусата ѝ коса скриваше лицето ѝ, докато нанасяше щрихи в скицника, без да се бави или колебае. Софи седеше по турски на пода и се опитваше да играе на портативна видеоигра дори с превързана ръка. Двете сестри ненадейно напомниха на Нейтън за него и Камерън. На тази възраст двамата бяха най-добри приятели, пък макар и поради липсата на голям избор. Момичетата се стреснаха, когато го видяха.

— Изплаши ме — оплака се Софи и се поколеба, преди да продължи: — Помислих те за мама.

— Не е тя. Защо? Не ви ли позволява да идвате тук?

Нейтън влезе в кабинета. Помещението беше добре организирано, със спретнато наредени една върху друга папки и други документи на бюрото. Списъкът с хората, наети на работа през последната година, беше оставен най-отгоре. Последните записани имена в него бяха на Саймън и Кейти. Един голям годишен календар висеше на стената с отбелязани важни дати: за доставки, плащане на фактури и други дати за дванайсет месеца напред, за да може работният процес да протича гладко. Нейтън плъзна бегъл поглед по него.

— Софи трябва да чете, а не да си играе на играта — каза Ло, без да вдига поглед. — Затова се притесни.

— Разбирам. — На календара в червено бяха заградени няколко дати. До тях беше написано нещо, но по-късно бе зачеркнато с черна линия.

— Въпреки това мама ни е разрешила да влизаме тук — обясни Софи, като говореше авторитетно. — А на теб позволено ли ти е?

— Хмм, не знам — отвърна Нейтън, като все още гледаше календара. Честно казано, кабинетът наистина му се струваше малко като забранена територия. Докато баща му ръководеше всичко, той и братята му никога не бяха стъпвали тук.

— Позволено му е — чу се гласът на Илзе от прага. Тя го дари с изморена усмивка. — Вечерята е почти готова. Започвайте да си подреждате нещата, момичета.

Ръцете на Нейтън може и да бяха чисти, но когато Илзе влезе в стаята, изведнъж осъзна, че ризата му мирише на пот, а косата му е цялата в прах. Затова отстъпи крачка назад, когато снаха му застана до календара. През годините беше разбрал, че нещата стават по-лесни за него, когато спазва дистанция помежду им.

Понякога се чудеше дали Камерън знае какво се беше случило между него и Илзе, пък макар и само един-единствен път. И да знаеше, брат му не го беше научил от него. Не можеше да отрече обаче, че се изкуши един-два пъти да му каже, когато Кам се бе държал като кретен. Брат му можеше да попита Илзе — той бе наясно, че Нейт се интересуваше от нея — но фактът, че не беше чул нищо по въпроса, го караше да мисли, че тайната им си беше останала тайна.

Нейтън направи всичко, което зависеше от него, за да я запази — нито веднъж не си отвори устата и стоеше на страна още от онзи ден, когато се натъкна на Илзе в кухнята през първата Коледа, след като бе отлъчен от обществото. Тогава нямаше никакви признаци, че празниците ще накарат някого да му прости, а Джаки се бе заинатила и отказа да пусне Зандър при баща му дори за няколко дни. Нейтън нямаше нищо против да полежи в някоя тъмна стая, завит презглава, но Лиз толкова настояваше да им гостува, че му беше по-лесно да се предаде, отколкото да продължава да спори с нея. Изморен от усилията и потънал в прах от пътуването, той влезе в кухнята, за да си вземе бира, и се натъкна на Илзе.

Тя се обърна към него с кана вода в ръката и Нейтън си помисли — за един безумен и спиращ дъха миг — че е дошла да го види. В този момент Камерън влезе в стаята и застана до нея. Нейтън се почувства така, сякаш са го ударили с юмрук в корема и са му изкарали въздуха.

— Вие двамата запознахте ли се? — попита брат му и на Нейтън му се стори, че дори му намигна.

Чувстваше се замаян и едва успя да кимне. Не пророни нито дума по време на вечерята, докато останалите разговаряха с новата приятелка на Камерън. На всеки опит да го заговорят той само изсумтяваше. Не искаше да се включва в разговора от страх гласът му да не го предаде.

След вечерята отиде в коридора и се зачуди дали просто да не си тръгне, когато Илзе го намери. Стояха сами един до друг, но не прекалено близо. Помежду им имаше благоприлично разстояние.

— Радвам се да те видя отново — каза тя.

— Аз също. — Той едновременно и го мислеше, и не го мислеше.

— Така и не се върна повече в кръчмата.

— Не.

Нейтън потри с ръка брадичката си и за момент му се прииска да седне и да ѝ разкаже всичко. Да ѝ сподели проблемите си, които толкова му тежаха. Да ѝ обясни колко трудни бяха последните няколко месеца за него, колко много съжаляваше за начина, по който постъпи с Кийт, и колко изплашен се чувстваше за бъдещето. Колко много му липсваше тя, Илзе. В този момент обаче някъде отвън се чу съвсем слабо гласът на Камерън. Нейтън си пое малка глътка въздух.

— Бях зает — рече вместо това.

— Така чух и аз. — Илзе чакаше да ѝ каже нещо повече, но след като не го направи, тя продължи: — Изглеждаш като човек, който е минал през много тежък период.

— Добре съм. — Гласът му го предаде и Нейтън преглътна. — Всичко ще бъде наред.

След това я погледна. Много добре знаеше какво трябва да направи. Извинението вече се оформяше в главата му, когато една врата в коридора се затръшна и двамата се стреснаха. Илзе се отдръпна една крачка от него, после на още една. Разстоянието помежду им беше станало прекалено голямо, за да разговарят тихичко.

— Не очаквах да те видя тук. — Тя се беше почувствала неудобно.

— Да. Ами Камерън ми е брат.

— Знам, но той каза… — Илзе замълча. — Нейтън, не знаех, когато се запознах с него. — Тя улови погледа му. — Съжалявам.

Той я погледна право в очите и сви рамене.

— Това наистина не ме притеснява.

Изражението ѝ стана по-сурово, а усмивката, която се появи на устните ѝ, закъсня няколко мига.

— Добре.

Нейтън си помисли, че Илзе навярно наистина не е знаела, че са братя, но Камерън определено беше наясно. Е, добре, тя беше голяма жена, а и Нейтън едва ли би могъл да заяви, че я притежава само след едно чукане в джипа му. И може би ужасно грешеше, но Камерън дори не изглеждаше толкова заинтересуван от нея, докато Нейтън не му се обади с молба за помощ… Очевидно беше сгрешил.

— Моля те, Кам. Има едно момиче. Много е симпатично. Работи на бара.

— О, да, виждал съм я. Хубава е.

Софи се роди десет месеца по-късно, а Камерън и Илзе се ожениха след още четири. Нейтън не отиде на сватбата. Вместо това шофира осемнайсет часа до Бризбейн. Появи се на прага на Джаки със споразумението за попечителство; после двамата се разкрещяха и не спряха, докато някой не повика полицията.

Сега гледаше как Илзе помага на момичетата да си приберат играчките. Изглеждаше разсеяна и той имаше чувството, че иска да му каже нещо, вероятно за Джена Мур, но не можеше да го направи пред дъщерите си. Нейтън посочи към отбелязаните дати в календара.

— Какво означава всичко това? Да не би Кам да е смятал да промени датите за събиране на добитъка през следващата година?

— О! — Илзе се изправи и застана до него. — Не. Имам предвид, че беше само идея.

Нейтън се намръщи, когато разчете бележките.

— Какво е означавало това? Че е трябвало да го премести тук и тук?

— Да, а по-късно пак.

Илзе взе един дебел бележник от бюрото и го отвори, за да му покаже.

— Ако преместим датите ето така… — посочи и ръката ѝ докосна неговата — … ще избегнем затрудненията и разправиите с изкупвачите заради „Атертън“, които имаме всяка година. Също така си мислех, че ако се координираме с теб, ако проявиш интерес, разбира се, ще се справим много по-лесно с работата.

Нейтън се намръщи и започна да разгръща страниците, които бяха изписани с красивия ѝ почерк.

— Да, може би.

— Мислиш ли, че може да стане?

— Трябва да разгледам всичко много внимателно. Но може би ще си струва да се опита.

— Всъщност идеята беше на Бъб. Аз просто изчислих датите и организирах логистиката.

— Бъб ли го предложи? — Нейтън остана изненадан.

— Мисля, че на него също му е писнало да се сблъскваме с едни и същи проблеми година след година и искаше да промени някои неща. Той е много добър в това. Камерън казваше, че е защото е мързелив, но щом може да постигне по-висока ефективност, на кого му пука?

Нейтън чу стъпки в коридора. Момичетата бяха събрали играчките си. Ло като че ли ги броеше внимателно и проверяваше всяка една. Илзе се намръщи. Вратата на кабинета се отвори и всички насочиха погледи към Бъб, който подаде глава вътре.

— Мама каза да идвате за вечеря.

Той забеляза, че Нейтън и Илзе са застанали пред календара, и сбърчи вежди. Момичетата се шмугнаха покрай него и излязоха в коридора.

— За какво си говорите? — Бъб влезе в кабинета. — Нещо за имота ли? — Допълнението „Без мен?“ остана неизречено.

— Разказвах на Нейтън за идеята ти да променим датите за събиране на добитъка — отговори Илзе и това го умилостиви.

— О, да. Не е лоша, нали?

Нейт кимна към календара.

— Защо всички бележки са зачеркнати?

— Планът имаше някои недостатъци — отговори Илзе. — Кам искаше да ги изчисти, преди да прави големи промени. Смяташе да помисли още година, за да е сигурен, че всичко ще сработи.

— Да бе, да — изпръхтя Бъб. — Виж, сега Кам не е тук, затова не искам да говоря зад гърба му, но всички знаем, че ако идеята беше негова, вече щеше да е осъществена. Единственият проблем с тази идея беше, че не е на Кам.

Бъб се приближи до календара и прочете какво е написала Илзе. В кабинета настъпи тишина.

— Но сега можем да я осъществим. — Сега говореше прекалено небрежно. — Ние тримата.

Бъб беше мислил за това — Нейтън го осъзна, когато брат му се обърна и застана с лице към тях. Атмосферата стана някак особена, почти съучастническа — така си помисли Нейтън. Той не знаеше какво да каже, затова реши да си мълчи, докато накрая брат му не сви рамене.

— Както и да е. Помисли си. — Той отиде до вратата. — Но вече няма какво да ни спре.

Двамата го изпратиха с поглед и Илзе поклати глава. На лицето ѝ се беше появило странно изражение.

— Слушай, Бъб твърди, че проблемът е, че идеята не е била на Камерън, но това не е единствената причина. Той е наясно. Както и да е… — Илзе остави бележника обратно на бюрото си. — Не знам. Не мога да мисля за това сега. Но всичко е записано, ако искаш да го разгледаш по-внимателно.

Тя излезе от кабинета. Нейтън изгаси лампата и я последва. Стаята потъна в мрак. В кухнята беше прекалено горещо и той веднага се почувства напълно изтощен.

— Какво стана на Леманс Хил? — попита Хари, докато сядаше.

— Поправихме кулата — отвърна Нейтън. — Не беше нищо сериозно.

— Трябва да внимавате на Леманс Хил. — Тихото гласче дойде като от нищото и на Нейт му беше необходимо малко време, за да разбере, че Ло се обажда. Тя не докосваше вечерята си, а драскаше яростно на лист хартия.

— Защо? — Илзе се протегна и я погали по косата.

— Татко отиде на Леманс Хил и повече не се върна.

Ръката на майка ѝ застина на главата ѝ.

— Татко ти не е ходил на хълма, Ло. Това няма нищо общо с причината той да не се прибере.

— Знам. Наясно съм защо не се прибра.

Никой не продума нищо дълго време.

— Защо, Ло? — наруши тишината Хари.

Момиченцето вдигна очи и след като видя, че всички го гледат, отново заби поглед в листа.

— Лоис? Попитах те нещо.

— Няма значение. — Гласът на детето едва се чуваше.

Илзе я прегърна.

— Всичко е наред, миличка.

— Остави я да говори, Илзе — настоя възрастният мъж.

— Тя не иска.

— Преди секунда искаше.

— Тя е просто дете, Хари.

— Искам да разбера какво имаше предвид…

— Илзе е права. — Лиз се обади за първи път, откакто бяха седнали на масата.

Нейтън забеляза, че пак беше плакала. През последните няколко дни беше отслабнала и кожата на лицето ѝ изглеждаше отпусната.

— Плашиш я, Хари.

Ло седеше сковано, вторачена в масата. Накрая взе молива си и продължи да рисува.

— Татко не се върна, защото беше тъжен — заговори момиченцето на листа си. — Заради всички онези неща, които изчезнаха.

Около масата се разнесе шумна обща въздишка от облекчение.

— О, господи, пак ли това? Всичко е наред, Ло. — Илзе хвана дъщеря си за свободната ръка и я задържа между дланите си. Забеляза объркването по лицата на Нейтън и Зандър. — От известно време Ло се страхува, че има крадец…

— Наистина има! — Детето дръпна ръката си и започна да рисува още по-яростно.

— Миличка, няма никакъв…

— Тогава е призрак.

— Няма и никакъв призрак — отвърна Илзе, поклати леко глава и погледна Нейтън. — Ло смяташе, че някои неща са били откраднати. Някои от играчките и другите ти неща бяха отишли на разходка, нали, Ло?

— Не бяха на разходка! Някой ги беше взел.

Саймън се разсмя неловко в другия край на масата.

— Може да е бил Дядо Коледа — каза той, за да разведри обстановката.

Ло го измери с поглед, който можеше да убие крава.

— Не беше Дядо Коледа. — Не довърши, но в тона ѝ се усещаше, че иска да добави тъпако. — Беше някой друг. Някой лош.

Сега вече започваше да се разстройва и Илзе взе молива от ръката ѝ.

— Ло, ако някой е идвал във фермата, щяхме да разберем. Никой не е стъпвал тук. — Само дето погледна навън през прозореца към потъмняващото небе и Нейтън долови колебанието в гласа ѝ. — Мислехме, че някои неща са изчезнали, но после ги намерихме, нали?

— Какви неща? — попита Зандър и се помести на стола си.

— Мои дрехи и играчки — отвърна Ло.

— Но после ги намерихме — настоя майка ѝ.

— Не всички и не веднага. Както и да е. — Детето бутна ръката на Илзе. — Татко не можа да си намери нещата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хари.

Ло не отговори. Изглеждаше нервна. Посегна да си вземе молива, косата ѝ падна пред очите и скри лицето ѝ.

— Хайде — каза Хари с необичайно остър за него тон. — Отговори ми, Ло, моля те.

— Миличка — наведе се над нея майка ѝ, — за какви неща говориш?

— Мисля, че бяха пари — прошепна детето. Нейтън едва я чуваше. — И други неща. Не знам какви. Татко ги търсеше, но не можа да ги намери.

— За колко пари говорим? — попита Хари и Илзе го изпепели с поглед.

— За бога! Тя едва брои до сто, откъде може да знае? Както и да е, Кам не беше изгубил пари. Или пък нещо друго. Не прави положението още по-лошо.

Ло повдигна вежди веднага.

— Не е вярно! Не е вярно, мамо! Той търси навсякъде. Някой беше идвал тук…

— Джена.

Някой изрече името под носа си. Нейтън не разбра кой, докато Лиз не посочи през масата:

— Млъкни, Бъб! Говоря сериозно!

— … а татко беше изгубил неща — говореше все по-високо Ло. — Знам, защото го видях. Той претърси навесите, конюшнята, навсякъде. Знаех си, че няма да ми повярваш, мамо!

— Не е вярно — отговори сподавено Илзе. — Ако татко ти беше изгубил нещо, защо не го е споменавал?

— Защото и той си мислеше, че няма да му повярваш, както не вярваш на мен. — Ло вече крещеше. — Вероятно заради това ми каза да пазя тайна.

В кухнята настъпи тишина и детето сложи ръка на устата си, сякаш така искаше да върне думите обратно. Мъничкото му личице беше почервеняло неимоверно много.

Илзе застина. Тя погледна Софи, която изглеждаше стъписана. По-голямата ѝ дъщеря поклати глава. Нямам представа за какво говори. Майка им обърна стола на Ло към себе си, за да са лице в лице двете.

— Миличка, това е много важно. Какво точно ти каза татко ти?

Ло поклати глава.

— За бога… — Хари звучеше ядосано.

— Хари. — Предупреждението в гласа на Лиз беше повече от ясно.

Навън кучетата динго бяха започнали да вият отново. Като че ли се бяха приближили.

— Ло, всичко е наред. — Илзе се наведе към дъщеря си. — Не си загазила. Просто кажи истината. Сигурна ли си, че татко ти е търсил нещо?

Личицето на малкото момиченце беше намръщено и разтревожено.

— Да, видях го.

— И татко ти каза да не казваш на никого?

— Не на никого. — Ло погледна майка си. — Само на теб.