Изгубеният

Глава 17

Нейтън седна на верандата и се загледа в настъпващата нощ. Алените багри на земята и небето се сливаха в едно, докато не се превърна в чернота. Ло не можеше — или не искаше — да им каже още подробности и накрая Илзе я сложи да спи.

Нейтън тъкмо се беше заел да прибере инструкциите на Камерън, когато намери една китара в шкафа в коридора. Зандър четеше в стаята си, така че реши да изведе Дъфи навън и седна на верандата. Китарата не беше настроена — струните ѝ дрънчаха неприятно, докато затягаше ключовете. В караваната на бившите туристи в другия край на двора все още светеше и се носеше приглушен разговор оттам. Нейтън не различаваше ясно какво си говорят, но от тона им му се стори, че спорят. Зад караваната не се виждаше нищо. Започна да свири тихичко, като се опита да завърши песента добре, когато чу комарникът да се отваря и вдигна поглед.

— Това е моята китара.

Софи се облегна на рамката на вратата, а около главата ѝ се образува ореол от светлината вътре.

— Извинявай. Преди малко я намерих.

— Няма проблем. Тази песен твоя ли е? — Тя седна срещу него и той засвири отново.

— Да, написах я преди близо десет години.

— Има ли си име?

Беше я измислил за Илзе.

— Не — отвърна Нейтън. — Няма. Ти как би я озаглавила?

— Не знам. Звучи ми малко тъжна. Но изпълнена с надежда. Нещо такова. Можеш да я наречеш „Изгрев“ или нещо подобно.

— Хубаво име. — Във всеки случай беше по-подходящо от „За Илзе“.

Той посвири още малко.

— Приятна е. Краят обаче не звучи добре.

— Така е, знам. Не успях да го измисля.

— Щом десет години не си успял да го направиш, може би трябва да се откажеш.

— Мисля, че си права — усмихна ѝ се Нейтън. — Значи свириш?

— Когато не нося това. — Софи показа превръзката си, след което се заслуша отново в песента. — Много си добър.

— Имам прекалено много време за упражнения — опита се да не звучи сърдито Нейтън.

— Всеки ден ли свириш?

— Когато имам възможност. Още откакто бях на твоите години.

— Това е много дълго време. — Софи изглеждаше толкова смаяна, че той се засмя. — Всеки ден?

— Горе-долу. Спрях за няколко години, когато нямах китара.

— А защо си нямал?

Усмивката на Нейтън се изпари.

— Повреди се.

Всъщност това беше най-ясният спомен за баща му, което го изненада, защото съвсем не беше най-лошият. Случи се в деня, в който двамата с Камерън бяха направили опит да избягат и Карл Брайт ги хвана на гроба на работника. Нейтън все още си спомняше как се возеше на задната седалка, загледан в тила на баща си, и се молеше просто да започне да им крещи. Именно тишината го плашеше. През целия път до вкъщи не бяха видели друг автомобил или човек. Това не беше необичайно, но през онзи ден му направи впечатление. Нямаше никого наоколо.

Нейтън мислеше, че знае какво ги очаква, когато се приберат, но Карл ги изненада, като слезе от джипа, без да промълви и дума, и ги остави да се споглеждат. След това цял ден ходиха на пръсти и чакаха нещо да се случи. Едва по-късно вечерта, когато Хари им пожела лека нощ и тръгна за бунгалото си недалеч от къщата, Карл им обърна внимание. Почти изпитаха облекчение, когато измърмори под носа си:

— Навън и двамата.

Нейтън се опита да се стегне и да контролира реакциите си. На Карл не му харесваше синовете му да се страхуват. Той им нареди да запалят огън и двете момчета се ококориха насреща му, докато не им го изкрещя, не сграбчи Нейтън за рамото и не го блъсна към купчината дърва. Братята се запрепъваха нататък в недоумение.

Карл не проговори, докато не запалиха голям огън. Сенките на пламъците танцуваха по лицето му, когато им нареди с обезпокоително спокоен глас да влязат в къщата и да се върнат с най-ценните си вещи. Стомахът на Нейтън се сви на топка, когато изкара велосипеда си.

— Не е лошо. — Баща му го стисна толкова силно за ръката, че Нейт направо усети как се появява синина на нея. — А сега донеси правилното нещо, или ще изгоря всичко, което извадиш.

Нейтън се върна в къщата, където се забави дълго. Накрая излезе с любимата си китара. Ръката му се беше изпотила и се плъзгаше по дървения гриф. Макар да знаеше, че само ще влоши нещата, момчето се разплака и започна да моли баща си да не я изгаря. Майка му също беше там, а очите ѝ се бяха налели със сълзи.

— Моля те, Карл — опита се да му помогне тя. — Не може ли да му оставиш китарата?

Съпругът ѝ се направи, че не я чува, и тя отново направи опит да го умилостиви, докато накрая не се обърна към нея.

— Искаш ли да им дам един друг урок? — попита я той по начин, който накара Нейтън да се радва, че Лиз не продължи да го моли.

Подаде китарата на баща си, като едва виждаше през пелената от сълзи, но Карл го накара сам да я хвърли в огъня. След кратко колебание успя да го направи, но после инстинктивно се опита да я извади. Така си изгори ръката. Все още имаше белег.

Камерън не се опита да хитрува. Донесе илюстрирана история на Втората световна война. Според Нейтън беше много глупаво, че брат му харесва точно това. Кам погледна Карл в очите, извил врат нагоре, когато хвърли книгата в пламъците. След това измърмори нещо под носа си. Думите почти, но не напълно, бяха заглушени от пукането на огъня.

Карл застина като статуя.

— Я повтори!

Камерън се поколеба, но накрая изпълни нареждането. Дори повиши леко глас:

— Нацистите са горили книги.

Лиз си пое толкова рязко въздух, че направо изхълца, а раменете ѝ подскочиха. Настъпи ужасна тишина, а после, за изумление на Нейтън, Карл се подсмихна — рязко изкривяване на устните, от което зъбите му се показаха. Той като че ли се беше развеселил от думите на сина си. Стисна и отпусна юмрук. Само веднъж. Сетне каза:

— Донеси и останалите.

Камерън се подчини, без да трепне. Влезе в къщата и след малко се върна с цяла купчина книги в ръце. Нейтън седеше на стъпалата с Лиз и наблюдаваше как брат му хвърля един по един томовете в пламъците. Очите на Камерън останаха сухи, докато ги гледаше как стават на пепел.

— Извини се на баща си — каза Лиз след първите пет книги.

Камерън не ѝ обърна внимание и продължи да ги хвърля в пламъците, докато Карл наблюдаваше сина си с такова изражение, каквото Нейтън не беше вижда никога преди. И тогава осъзна, че брат му и баща му изпитват някакво странно удоволствие от тази патова ситуация.

Всичко това продължи повече от час. Най-накрая, когато последната книга догаряше, а Нейтън хвърляше нервни погледи към къщата и се чудеше какво ще последва, Камерън погледна Карл в очите.

— Извинявай, татко — рече и сведе поглед, най-после изпълнен с разкаяние.

Нейтън усети Лиз да се отпуска. Дори Карл изглеждаше облекчен, докато жаравата осветяваше горещата нощ. Той погледна Камерън, сякаш се опитваше да проумее нещо, но изведнъж насочи вниманието си към Нейтън и сега изражението му изглеждаше на момчето много по-познато.

— Обещавам ви, че ако някой от двама ви се опита да направи тази глупост пак, наказанието ще бъде десет пъти по-лошо. И не само за вас двамата.

Нейтън усети как майка му се напряга отново и много дълго след тази случка двамата с Камерън правеха точно каквото им наредеше баща им.

Нейт се отърси от спомените. Сега седеше срещу Софи на верандата. Пръстите му спряха да се движат по струните. Вече не му се свиреше. Племенницата му не забеляза веднага промяната. Тя се беше загледала в къщата и към тъмния прозорец на стаята на сестра си.

— Знаеш ли за какво говореше Ло по време на вечеря? — попита Нейтън.

— Не. — Софи вдигна превръзката си. — Вероятно самата тя не знае. Все си измисля неща.

— На мен ми се стори изплашена.

— Така е. Смята, че някой ще дойде да я вземе.

— Някой въображаем ли? Като работника? Или наистина вярва, че някой се крие наоколо?

— Не знам. Казах ѝ, че не трябва да се тревожи, но тя не ме слуша.

— Сигурно ви е много трудно след това, което се случи с баща ви.

Софи кимна, но не каза нищо.

— Някога татко ти споменавал ли е гроба на работника? — попита Нейтън. — Казвал ли е, че го чувства специален?

— Не се сещам. Но сигурно е бил, щом е нарисувал картината. Така и не разбрах защо го е направил, след като смяташе, че работникът е бил глупак. И наистина е бил.

— Така ли?

— Застрелял се по погрешка. Не внимавал, докато прескачал една ограда. Кракът му се подхлъзнал и мъжът се гръмнал случайно в главата със собствения си пистолет.

— Кой ти каза това?

— Татко.

— Добре. — Историята не беше такава, но Нейтън не мислеше, че сега е моментът да я поправя. Спомените на Софи за баща ѝ щяха да са достатъчно объркани и без негова намеса.

Момичето въздъхна и погледна китарата.

— Ще изсвириш ли нещо друго?

— С удоволствие. Каквото искаш.

Тя си избра някаква песен, която Нейтън не знаеше, на група, която не беше чувал, затова се наложи да му я затананика, а той улови мелодията. Забеляза, че племенницата му е започнала да се усмихва — най-вече на грешките му.

— Смятам да продължа да се упражнявам, когато ръката ми се оправи — заяви Софи. — Докато не сме на училище.

Нейтън знаеше, че говори за дистанционното училище. Самият той беше минал по нейните стъпки, докато работеше във фермата през времето, през което трябваше да слуша някакъв учител — намиращ се много далеч от него — да му преподава по радиото. Тогава голяма част от образователната тежест се падаше върху онзи, който отговаряше за обучението у дома. Нейтън помнеше, че бедната Лиз даваше всичко от себе си и го молеше да се съсредоточи върху уроците, както брат му Кам. Сега всичко се правеше онлайн, като съответстваше възможно най-точно на учебните срокове и часовете в истинските училища. Учителите вече можеха да разговарят с учениците по няколко часа на ден чрез видеовръзка, а това според Нейтън със сигурност беше по-добре от радиото. Той се сети за нещо и се намръщи.

— Значи Кейти се грижи за образованието ви?

— Да. Преди беше мама, но сега е тя. Грижи се за нас и през ваканцията.

Нейтън забеляза физиономията, която племенницата му направи.

— Не ви ли харесва?

— Много е скучно. Не ѝ хрумват никакви забавни идеи. В деня, в който татко изчезна, ни накара да седим в класната стая и цял ден да гледаме филми.

— Тя с вас ли беше?

— Да, беше там, но не правеше нищо. Постоянно излизаше в почивка и беше в лошо настроение.

— Поне бива ли я да ви учи?

Софи сбърчи носле.

— Не. Няма представа какво трябва да правим и понякога не ни следи дали си учим уроците. Чух мама да казва на татко, че не е трябвало да я наема, че тя е… — Детето зашепна и се огледа, преди да довърши. — … некадърна.

Нейтън потисна усмивката си.

— Наистина ли така каза майка ти?

— Поне едно от нещата. Но мисля, че мама е права, тя е… некадърна. — Софи се отпусна назад. — Според мен не е истинска учителка.

— Така ли? — Лампата в караваната продължаваше да свети. — Какво те кара да мислиш така?

— Подстригва ни — обясни Софи. — Много хубаво. Според мен е фризьорка.

Нейтън погледна косата на племенницата си — дълго до раменете каре с идеално оформени остри кичури по края. Не се смяташе за експерт — самият той чакаше косата му да стане съвсем дълга, рошава и неуправляема, преди да я обръсне цялата на мивката в банята — но дори на него прическата му изглеждаше много професионална.

Нейтън погледна отново караваната. На светлината от лампата видя раздвижване зад тънката завеса. Тихият разговор долетя до него. Продължаваха да спорят. „Фризьорка, а не учителка“, каза си той. За никого не беше изненадващо, че туристите поукрасяваха автобиографиите си. Всъщност по-странно беше, ако не го правеха. Но това винаги извикваше един и същи въпрос: ако не бяха тези, за които се представят, кои бяха тогава?

— Един ден се върнахме от езда и двамата вече бяха тук — обясни Софи. — Татко дори не ни каза, че ще ги наема. Мисля, че заради това мама се ядоса.

— За какво съм се ядосала? — Комарникът изскърца тихичко и навън излезе Илзе.

— За Саймън и Кейти — отвърна дъщеря ѝ.

— О! — Тя се намръщи. — Не, просто се изненадах, нищо повече. Недей да разправяш това наоколо, Софи, моля те. Ще се почувстват нежелани.

— Как е Ло? — попита Нейтън.

— Заспа в стаята на майка ти. — Илзе се обърна към другата си дъщеря: — Сега е твой ред.

— Но…

— Софи, моля те. Не и тази вечер.

Момичето се изправи сърдито.

— Лека нощ. — То погледна войнствено майка си. — Ще дойдеш ли да ме завиеш?

— След малко — отвърна Илзе. — Върви да се приготвиш.

Софи затръшна комарника. Дори на слабата светлина, която се процеждаше отвътре, Илзе изглеждаше изтощена. Тя се облегна на парапета. Отвори уста, но не каза нищо, сякаш не беше сигурна откъде да започне.

— Какво мислиш за всичко, което каза Ло? — попита Нейтън, за да ѝ помогне.

— Не знам какво да мисля. Камерън не ми е казвал нищо, както вече стана ясно. — В гласа ѝ се усещаше недоволство, докато се взираше в мрака. — Дори не искам да повдигам темата за онази жена, която го е търсила.

— Кам някога споделял ли ти е нещо за Джена?

— Разбира се. — Лицето на Илзе помръкна. — Каза ми, че била момиче, което срещнал на някакво парти и чието гадже започнало да ревнува. Разказваше историята много забавно. Като някакво недоразумение.

Нейтън не отвърна нищо. За онази случка можеше да се каже какво ли не, но не и че е била забавна.

— Напоследък беше под голям стрес. Беше… — Илзе продължаваше да се взира в мрака. — Нещо се беше променило през последните няколко седмици. Сега осъзнавам, че вероятно е започнало, когато се е опитала да се свърже с него.

— Предполагам, че му е дошло като гръм от ясно небе.

— Сигурно.

Илзе погледна Нейтън. Нощният вятър подухваше леко. От къщата се разнесе детски глас:

— Мамо, готова съм.

— Идвам след минутка — отвърна тя и отново се обърна към Нейт, видимо обезпокоена. — Слушай, навремето никой не е повярвал в обвиненията на това момиче, нали?

— Не, разбира се, че не. — Искаше да допълни още нещо, но си замълча.

— Какво има? Кажи ми.

— Няма нищо. Просто щях да ти кажа… — махна с ръка Нейтън. — Може би Стив ѝ вярваше за известно време.

— Стив Фицджералд? От клиниката?

— Да. Май имаше нещо. Така де, не точно ѝ вярваше — започна да обяснява Нейтън, като се опитваше да си спомни. — Искам да кажа, че взе думите ѝ сериозно. Но такава е работата му, нали? Като парамедик. А и той си е такъв.

Сети се, че Стив му досаждаше постоянното. Посещаваше го неочаквано, непрекъснато му задаваше въпроси и го молеше да отиде в клиниката. Толкова беше настоятелен, че ставаше досаден.

— Явно не е повярвал чак толкова, щом не са започнали официално разследване — каза Илзе.

— Не, не се стигна чак дотам.

Тя въздъхна бавно.

— Камерън никога не се е разбирал със Стив.

— Така е. Е, предполагам, че такива неща се помнят.

Софи се провикна отново:

— Мамо!

Този път Илзе се направи, че не я чува, и продължи да гледа Нейтън.

— Винаги ли си вярвал на Кам?

— Да, напълно.

— И никога не си се усъмнявал в него?

Във въздуха увисна нещо странно, което Нейтън не можа да разбере. На слабата светлина на верандата му беше трудно да разгадае изражението ѝ и той се почувства малко неудобно, когато усети отдавна заровената вина да изплува отново. Камерън може и да не беше казал всичко на съпругата си, но ако съдеше по изражението ѝ, явно ѝ беше споделил някои неща.

— Не — отвърна твърдо той. — Не съм се съмнявал.

Изражението на Илзе пак се промени и Нейтън пак не успя да го разгадае. Софи отново повика майка си.

— За бога, по-добре да вървя. — Илзе отвори вратата, но се спря за момент. — Лека нощ, Нейтън.

— Лека нощ.

Илзе влезе, а той се загледа в Дъфи, която само размахваше опашка и нямаше какво да му каже. Остана така още минута, после остави китарата на Софи, слезе по стъпалата на верандата и тръгна в мрака на двора, следван от кучето. Изчака очите му да свикнат с тъмнината. Караваната на бившите туристи беше утихнала. Явно се бяха сдобрили, поне засега.

Когато очите му привикнаха и успя да различи гроба на Карл Брайт под евкалипта, отиде до него и застана в края му, неспособен да се отърси от чувството, че е сбъркал. Искаше да успокои Илзе, но усещаше, че не е успял. Не успя да защити Камерън, и то не за първи път. Погледна гроба на баща си.

— Какви глупости чувам за някакво момиче? — беше попитал Карл. Той беше приключил телефонния си разговор със сержанта и повика двамата си синове.

Нейтън помнеше как стоеше с гръб до стената, докато Камерън мрънкаше някакви обяснения. След минута Карл го прекъсна и се обърна към Нейт.

— Ти къде си бил, когато това се е случило? Душил си след онази малка кучка у съседите ли?

— Имаш предвид Джаки.

Главата на Нейтън се удари силно в стената. Карл дори не го беше погледнал, когато му вдигна ръка. Вниманието му беше насочено към Камерън. Ударът беше толкова неочакван, че Нейтън не можа да се предпази; не че непременно щеше да го направи. Понякога беше по-лесно просто да кротува. Осъзна, че Карл продължава да чака отговор, затова кимна. Да, бях с Джаки.

— Защо не си се грижил за брат си?

Нейтън не знаеше какво трябва да отговори.

— Въпреки това си ги видял, нали? — Карл сочеше Кам, но викаше на него. — Давай тогава. Кажи ми. Той направи ли нещо, за което трябва да се тревожа?

Карл вече беше преместил погледа си на него. Очите им бяха на едно ниво и Нейтън се запита защо продължава да го обзема същият ужас, който изпитваше през целия си живот. Ужасът, който се надигаше, когато Карл повишеше глас, посегнеше му или и двете. Като онзи път, когато го принуди да си изгори китарата.

И в онзи момент осъзна, че това никога няма да се промени. Карл никога нямаше да спре, а Нейтън не беше способен да го накара да спре, така че вероятно щяха да живеят по този начин до края на дните си. Тази мисъл го накара да почувства умора. Главата го болеше от удара. Погледна Камерън и независимо какво беше или не беше направил брат му, изведнъж му писна от всичко.

Не искаше да го подлагат на това. Не той беше докарал подобни неприятности у дома. Той поне се беше сетил да види дали Джаки ще му кимне, преди да ѝ свали гащичките. Главата му продължаваше да кънти, когато погледна баща си и брат си, и изведнъж му се прииска да е далеч от тези двамата. Искаше му се да бъде сам, някъде, където тях няма да ги има. Все още мислеше за това, когато Камерън го побутна лекичко с лакът и го върна в настоящето. Нейтън осъзна грешката си и се опита да направи онова, което Кам очакваше от него — да му пази гърба.

— Не — отвърна той. — Кам не е направил нищо.

Всъщност отговори едва със секунда закъснение. Даже не и с толкова, по-скоро с половин секунда. Забави се само за миг, почти незабележимо, но Карл не го пропусна и пак премести поглед от единия си син към другия.

— Добре — отвърна с глас, който сякаш казваше, че поне веднъж ги е разбрал идеално. — Излез. Искам да говоря с брат ти. — След тези думи Нейтън беше освободен.

Седна в джипа си и затвори вратите, за да не чува нито звук от къщата. Видя Бъб да се промъква и отвори предната врата, за да се качи при него. Усещаше, че брат му има много въпроси, и знаеше, че трябва да се опита да му отговори, но когато никой от двама им не намери точните думи, останаха потънали в мълчание.

Нейтън, вече погълнат от чувството за вина, използва времето, за да репетира наум какво ще каже на Камерън. Не исках да се колебая. Това не означава нищо. Много отдавна се беше научил първо да мисли и после да отговаря, защото Карл не обичаше да получава грешни отговори. Страхувах се, Кам. Страхувах се от татко. Знам, че не си направил нищо лошо. Искаше да каже всичко това, че и повече, на брат си и го направи по-късно, при това няколко пъти. Но това не му помогна.

Трябваше да мине много време, преди брат му да го погледне отново в очите. Когато го направи, в тях се четеше споменът за предателството, което никога, дори след двайсет години, не беше забравено.