Изгубеният

Глава 22

На връщане не си казаха почти нищо. Нейтън шофираше, а Илзе се взираше през прозореца и си гризеше ноктите. От време на време прехвърляше картичката на Камерън в ръцете си.

— Трябва да се обадиш на Глен — наруши тишината той. — Да му кажеш, че Кам е искал да се свърже с Джена.

— Вече опитах. — Илзе не го погледна. — Снощи го нямаше в полицейския участък.

— Остави ли му съобщение?

— Не. Прехвърлиха ме на диспечер в Бризбейн. Не исках да… — Тя въздъхна, като продължаваше да гледа пейзажите навън. — Ще опитам отново.

Снаха му замълча пак, докато имението не изплува пред очите им.

— Ще сляза тук — каза Илзе, когато минаха покрай конюшнята. — Днес прибрах коня рано. Искам да го видя как е.

Нейтън спря.

— Илзе… — каза ѝ, докато тя слизаше.

Илзе се обърна. Искаше да ѝ каже, че всичко ще е наред. Вместо това поклати глава.

— Нищо.

Илзе затръшна вратата на джипа. Нейтън я изпрати с поглед. Когато спря пред къщата, видя момичетата да яздят в далечния двор за упражнения. Лиз ги наблюдаваше, а Зандър беше седнал наблизо на сянка и прелистваше някакъв скицник в скута си.

Нейтън отиде при майка си и се облегна на оградата. Мислеше си, че ще обясни на Ло, че трябва да държи петите си ниско, но тя не го направи. Погледът ѝ беше замъглен.

— Всичко наред ли е? — попита я Нейтън.

— Стив се обади от клиниката. Аутопсията… — Лиз се запъна на думата. — … е направена. Можем да организираме погребението.

Нейтън се замисли за обаждането на Камерън до болницата в Сейнт Хелънс.

— Не са ли открили някакви здравословни проблеми?

Лиз поклати едва глава, но не го попита защо ѝ задава този въпрос. Зандър обаче вдигна глава.

— Искаш ли да си починеш? — попита Нейтън майка си. — Аз ще помогна на момичетата с конете.

Очакваше Лиз да се възпротиви, но тя само кимна. С видимо усилие се отдръпна от оградата и бавно се запъти към къщата.

— Цяла сутрин е така — обади се Зандър. Гласът му беше малко хладен. — Ло за малко не падна от коня, а тя дори не забеляза.

— Аха — отвърна Нейтън. — Слушай, приятел, съжалявам, че точно сега тръгнах без теб…

— Няма проблем.

Нейт подозираше, че има, но когато синът му вдигна поглед от скицника, забеляза, че мисли за нещо друго.

— Показа ли картичката на Илзе?

— Да.

Нейтън сподели със сина си какво беше казала леля му. Поколеба се малко, но не скри нищо — включително за телефонните обаждания до Сейнт Хелънс.

Зандър се намръщи.

— Да не би чичо Кам да е смятал, че Джена е в Сейнт Хелънс?

— Не знам. Може би.

Синът му отново се вторачи в скицника в скута си. Целият беше пълен с рисунки на Ло.

— Какво гледаш? — попита Нейтън.

Зандър му подаде скицника, отворен на страницата, която внимателно разглеждаше. Нейтън огледа рисунката. На нея бяха две момичета с тъмноруси коси, едното по-малко от другото. Трудно беше да се прецени на колко години са, но по-голямото имаше шарена превръзка на ръката.

Двете заемаха централно място на рисунката, а под краката им имаше яркооранжева пръст. Зад тях се издигаше нещо голямо и тъмно, което препречваше хоризонта. Всичко това беше нарисувано от някой малък, но талантлив художник и беше ясно какво изобразява.

— Гробът на работника, нали? — попита Нейтън.

Близо до надгробната плоча Ло беше нарисувала една фигура. Тя беше тъмна и недовършена, но много приличаше на човешко тяло. „Жена“, помисли си Нейт, без да знае защо. Момичетата се различаваха видимо, но нейният силует беше неясен. Нейтън вдигна поглед от рисунката. Дъщерите на Камерън сега прескачаха оградата.

— Не знаех, че са ходили на гроба. — Зандър посочи превръзката на момичето от рисунката. — Във всеки случай не и наскоро.

— Аз също — рече Нейтън и извика: — Момичета! — Тонът му ги накара веднага да дръпнат юздите. — Елате тук. Трябва да говоря с вас.

— Загазили ли сме? — попита Софи, когато спря до него в облак прах.

— Не. Исках да ви питам за тази рисунка, Ло.

Детето се наведе, но когато видя какво му показва чичо му, веднага се намръщи. Не се пресегна да я вземе. Зад гърба ѝ Софи проточи врат да види какво държи Нейтън. Конят ѝ беше разтревожен и се въртеше в кръг. Нейт видя, че поводите му са увити около здравата ѝ ръка и кожата се беше впила в пръстите ѝ.

— Какво си нарисувала тук, Ло? — попита я той.

— Очевидно гроба на работника — сопна се Софи.

От разговорливото момиче от снощи сега нямаше и следа. Изглеждаше предпазлива. Нейтън забеляза, че здравата ѝ ръка стиска поводите още по-силно.

— Не знаех, че сте ходили там.

— Веднъж. С мама.

Нейтън посочи силуета.

— Това тя ли е?

— Разбира се — отговори Софи, преди Ло да успее да каже нещо. — Кой друг да е?

— Не знам — отвърна чичо им искрено. — Може би някоя нейна приятелка?

— Мама няма приятелки. Какво? — учуди се Ло, когато сестра ѝ я изгледа лошо. — Никой от нас няма.

— Значи сте ходили там с майка си? — попита Зандър. — Кога?

— Преди цяла вечност — отвърна малкото момиченце.

— Не, не преди цяла вечност. Скоро след като си нараних ръката. — Конят на Софи се завъртя отново и тя трябваше да извърне глава, за да се обърне към чичо си.

— Какво правихте там?

Сестрите се спогледаха, но на Нейтън не му се стори, че умишлено премълчават нещо.

— Нищо. Отидохме на гроба, но… — Софи се намръщи. — После просто се прибрахме. А мама каза, че ще си направим пикник там.

— Но нищо не ядохме — оплака се Ло.

— Ядохме. По-късно, не помниш ли? До конюшнята.

Момиченцето се намръщи и сбърчи вежди.

— Останахме на гроба само няколко минути — добави Софи.

— Така е — кимна Ло. — Не ми хареса.

— И нищо друго ли не се случи? — попита Нейтън.

Племенниците му поклатиха глави.

— Добре. Благодаря, момичета.

Конят на Софи продължаваше да се дърпа. Очите му се въртяха така, че и Нейт видя бялото им. Племенницата му отпусна поводите и животното полетя през двора.

Ло остана зад нея със своето послушно пони.

— Мама ще загази ли?

— Не. Защо питаш?

— Защото изглеждаш тъжен.

Наистина ли изглеждаше така?

— Съжалявам. — Нейтън се насили да изпише на лицето си по-спокойно изражение — поне се надяваше, че е по-спокойно. Тъкмо щеше да затвори скицника, но изведнъж се спря. — Защо не си довършила майка си на рисунката?

Малката Ло, видимо несигурна какво да каже, се огледа за сестра си, която вече се беше отдалечила така, че не можеше да я чуе. Ло се поколеба и се наведе към понито си.

— На татко не му хареса — прошепна.

— Какво имаш предвид?

— Той видя рисунката и се ядоса на мама. Не исках да влошавам нещата.

Илзе вече беше излязла от конюшнята, когато Нейтън прибра конете на момичетата. След разговора им Ло стана разсеяна и разконцентрирана и на два пъти загуби контрол над понито си. Тя не знаеше защо баща ѝ е бил разстроен, просто така си мислела. Нейтън и Зандър се спогледаха, но Ло се притесни още повече и те я оставиха на мира. След като детето едва не падна за втори път, Нейт помоли сина си да прибере момичетата и да им намери някакво по-безопасно занимание. След това прибра конете в конюшнята и започна да ги забърсва и настанява. Не бързаше — имаше много неща, за които да мисли.

На връщане чу шум под прозореца на едно от бунгалата. Спря се. Някой тихо си пое дъх. Плачеше. Нейтън заобиколи бунгалото и се качи по стълбите.

Вътрешността на бунгалото го изненада. То беше превърнато в истинска класна стая, с бяла дъска, малки чинове и плакати с азбуката, залепени на стените. Голяма част изглеждаха ръчно направени и Нейтън като че ли разпозна намесата на Илзе.

Кейти беше седнала на един голям барбарон в ъгъла. Когато Нейт влезе, тя избърса очите си.

— Извинявай — каза той. — Чух те отвън.

— Всичко е наред. — Кейти си издуха носа в скъсана салфетка. С известно затруднение стана от барбарона. — И бездруго трябва да се връщам.

— Какво има?

— Нищо.

— Искаш ли да повикам Саймън?

— Не, добре съм.

Нейтън намери една ролка домашна хартия и ѝ откъсна парче.

— Първо се успокой.

— Благодаря. — Кейти взе салфетката и си избърса очите.

Нейт се разходи из помещението, докато младата жена се посъвземе. Класната стая беше много по-хубава от онова, с което разполагаха той, Кам и Бъб като деца. Обучението им се провеждаше предимно на кухненската маса или просто го пропускаха. На учителското бюро тук имаше лаптоп и самозалепващи се листчета, вероятно изписани от Кейти.

До тях беше отворена голяма папка с учителски материали, осигурени от дистанционното училище, и Нейтън си спомни разговора със Софи на верандата.

Според мен не е истинска учителка.

Той вдигна глава. Кейти отново си духаше носа. Реши да прелисти няколко страници в папката. В нея бяха уроците, които домашният учител трябваше да преподава.

Представете урока — прочете Нейтън. — Покажете книгата и кажете на учениците: „Днес ще се запознаем с книжките с картинки. Ще разгледаме героите в тази приказка“. Покажете на учениците корицата. Накарайте ги да прочетат заглавието на глас.

Нейтън се намръщи. Продължи да чете. Инструкциите бяха съвсем ясни. Не му се струваше чак толкова трудно да ги следваш. Самият той щеше да се справи, ако се заемеше със задачата. Затвори папката и видя, че Кейти го гледа.

— По-добре ли си? — попита я.

— Да. — Гласът ѝ беше прекалено ведър, а гримът ѝ се беше размазал и придаваше на погледа ѝ някакъв странен драматизъм. — Просто ми стана мъчно за дома. Ще се оправя.

— Ще се връщаш ли в къщата? — попита Нейтън. — Ще те придружа.

Кейти отвори вратата на бунгалото и той я последва по стъпалата навън на заслепяващата дневна светлина.

— Вече ти ли ръководиш имението? — попита тя, докато вървяха.

— Аз ли? Не.

— Кой тогава?

Уместен въпрос.

— Предполагам, че Илзе. Но зависи какво ти трябва. — Нейтън я погледна навреме, за да види, че по лицето ѝ премина сянка.

— Двамата със Саймън трябва да заминем. Не заради случилото се — добави бързо Кейти. — Всъщност говорих за това и с Камерън, но… — Тя млъкна.

— Ясно — отвърна Нейтън. — Кога мислите да тръгвате?

— Все още не знам. Скоро. Може би следващата седмица. Трябва да питам Саймън.

— Непременно ни се обадете, преди да тръгнете. Ако някой работник изчезне, трябва да докладваме, в случай че… — Нейтън млъкна. В случай че лежи мъртъв на някое забутано място. — За негова безопасност.

— Не че не сме благодарни за работата — добави бързо Кейти.

— Всичко е наред. Никой не остава завинаги. В Англия ли се прибирате?

— На мен ми се иска, но… — Тя поклати глава. — Саймън още не е готов. Тук му харесва.

— Аха — отвърна отново Нейтън. Имаше усещането, че нещо му убягва. — От много време ли сте заедно?

— От три години. — Гласът ѝ беше съвсем равен. — Сгодени сме.

Сгодени или не, този път Бъб се оказа прав за едно, което изненада Нейтън. Кейти не беше щастлива.

— Ако имаш нужда да поговориш с някого… — подхвана най-накрая той. — Нямам предвид от фермата, а Стив в клиниката.

— Защо мислиш, че искам? — попита Кейти и изведнъж се намръщи.

— Без причина. Понякога работниците имат проблеми, които не желаят да обсъждат с работодателите си. Това е всичко.

— О! — кимна тя. — Извинявай. Обикновено не съм такава, уверявам те. Просто ми е малко трудно заради всичко, което се случи.

— Не се тревожи. Не те обвинявам.

— Не мога да мисля за нищо друго — продължи Кейти. — Знам, че Камерън ти е брат, а и аз го познавах само от няколко месеца, но не мога да спра да мисля за случилото се.

Прозорците на къщата в другия край на двора изглеждаха тъмни на дневната светлина. Наоколо нямаше никой и Нейт и Кейти имаха чувството, че са съвсем сами. Джипа на Хари все още го нямаше на алеята.

Нейтън се поколеба и се почувства като предател.

— Саймън ми каза, че една вечер чул Камерън и Хари да спорят.

— О, да — отвърна Кейти. — И на мен ми спомена. Но не е било сериозен скандал. Щом съм го проспала.

— Мислиш ли, че Саймън може да не е разбрал правилно ситуацията?

— Не знам. Той много харесваше Камерън. Смяташе, че е добър шеф, и му беше приятно да работи тук. Възможно е да се е объркал. И все пак…

Кейти забави ход, после се спря.

— Какво? — попита я Нейтън.

— Слушай, аз просто работя тук — отговори най-накрая тя и погледна към двора. — Не започнах тази работа, за да си търся приятели, нито пък да ставам част от нещо подобно. Просто искам да спечеля малко пари. — Тя се обърна към него и го погледна. — Не знам какво става, но има нещо много сбъркано в случилото се с Камерън.

Нейтън очакваше да му каже какво, но вместо това Кейти млъкна.

— Когато видях Кам онази сутрин, той ми каза, че ще се върне на следващия ден. Не мога да го обясня, затова не ме карай, но съм сигурна, че имаше намерение да се прибере. Нямам представа какво се е случило междувременно, но в онази сутрин Камерън планираше да си дойде у дома. Ще ми се някой друг да беше там да го види. Саймън или пък момичетата. И те щяха да ти кажат същото.

— Е, и Илзе е била там. — Нейтън се поколеба. — Тя също го е видяла.

— Да, предполагам, че е така. — Кейти тръгна отново към къщата.

— Доколкото си спомням, и на нея е казал горе-долу същото — че ще се върне на следващия ден.

— Е — повдигна леко рамене Кейти, — бях прекалено далеч, за да чуя, така че трябва да разчитаме на думата на Илзе.

— И на твоята.

Кейти вдигна поглед заради промяната в тона му и го дари с измъчена усмивка.

— Така е. Макар че…

Тя млъкна внезапно, когато погледна къщата. Нейтън проследи погледа ѝ и забеляза сянката зад един от прозорците, където преди малко нямаше никой. Саймън. Гледаше към тях, но отражението на стъклото скриваше очите му от погледа им.

Кейти забърза крачка и Нейтън трябваше да я догони.

— Макар че какво? — попита той. — Какво щеше да ми кажеш?

— Нищо. Няма значение.

— Напротив, има.

— Виж, не искам да създавам неприятности. Опитвам се да си гледам работата.

— Стига, Кейти. — Нейтън се спря. — Моля те. Той е вече мъртъв.

— Знам. — Тя също се спря. — Добре. Просто доста се забавиха, за да са си казали само това. — Кейти като че ли водеше вътрешен спор със себе си. — Освен това Илзе не му помаха, когато тръгна.

— Е, и? Това не означава нищо.

— Може би. — Тъмните драматични очи на Кейти му отправиха поглед, който той не успя да разгадае. — Но когато ти тръгваш нанякъде, на теб ти маха.

Двамата се гледаха известно време, след което младата жена сви рамене.

— Казах ти, нищо особено. — Тя прибра салфетката в джоба на дънките си. — Благодаря за подкрепата. Вече се чувствам по-добре.

Нейтън я изпрати с поглед. Когато отново се извърна към къщата, Саймън вече го нямаше и всички прозорци отново бяха тъмни.