Колието на кралицата

12.Изкусителят

При тази заповед, или по-скоро при тази молба на кралицата Филип напрегна железните си мускули, закрепи се здраво и шейната внезапно спря като арабски кон, който трепери на краката си в пясъците на равнината.

— О, а сега си починете — каза кралицата и излезе от олюляващата се шейна. — Наистина никога не бих повярвала, че има такова опиянение в скоростта, вие ме влудихте!

Внезапно тя се опря на ръката на Филип. Тръпка от изумление пробягна през цялата тази позлатена и смешно накичена тълпа и даде на кралицата да разбере, че отново е допуснала едно от прегрешенията си към етикета, огромна грешка в очите на завистта и раболепието.

Що се отнася до Филип, съвсем зашеметен от това изобилие на почести, той бе по-треперещ и по-засрамен, отколкото, ако върховната му господарка го беше оскърбила публично. Той сведе очи, сърцето му биеше така, сякаш щеше да му разкъса гърдите.

Особено вълнение, несъмнено от състезанието, бе обхванало и кралицата, защото тя веднага се дръпна и хвана ръката на госпожица Дьо Таверне, като поиска да седне. Донесоха й сгъваем стол.

— Извинете, господин Дьо Таверне — обърна се тя към Филип. След това изведнъж съвсем тихо добави: — Боже мой! Каква беда е това, непрекъснато да съм обкръжена от любопитни хора и глупаци!

Придружаващите я обикновено благородници и придворни дами се бяха присъединили към нея и изяждаха с очи Филип, който, за да прикрие своята руменина, си сваляше кънките.

Освободил се от кънките, Филип отстъпи, за да направи място на царедворците. Кралицата остана няколко мига замислена, после вдигна глава:

— Ах, чувствам, че ще се простудя, ако стоя така неподвижна, да направим още една обиколка!

Тя отново се качи в шейната си. Филип чакаше заповед, но напразно. Тогава двадесет благородници се втурнаха мигом.

— Не! Хайдуците ми! Благодаря ви, господа! — каза тя. После, когато слугите бяха по местата си, добави: — Полека, внимателно.

И като затвори очи, се отдаде на сантиментално мечтание. Шейната, така както бе разпоредила, бавно се отдалечи, следвана от тълпа алчни, любопитни и завистливи хора. Филип остана сам, изтриващ капките пот по челото си. Търсеше с поглед Сен Жорж, за да го утеши за поражението му с някой почтен комплимент. Но той бе получил поръчение от херцог Д’Орлеан, негов покровител, и бе напуснал бойното поле.

Филип, малко тъжен, малко уморен, сам почти уплашен от това, което току-що се бе случило, остана неподвижен на мястото си, като следваше с очи шейната на кралицата, която се отдалечаваше. За миг почувства, че нещо го докосва отстрани.

Обърна се и видя баща си.

Дребният старец, съвсем съсухрен, като герой на Хофман, целият загърнат в кожи като самоед, бе побутнал сина си с лакът, за да не вади ръцете си от маншона, който носеше на врата си.

Очите му, разширени от студа или от радост, се сториха на Филип пламтящи.

— Няма ли да ме прегърнете, синко? — попита той.

Изрече тези думи с тон, с какъвто бащата на гръцкия атлет трябва да е благодарил на сина си за победата му в цирка.

— Мой скъпи татко, от все сърце — каза Филип.

Но явно бе, че няма никакво съзвучие между патоса, с който бяха изречени тези думи, и значението им.

— Там! Там! Сега, след като ме прегърнахте, вървете бързо, отивайте.

И той го блъсна напред.

— Но къде всъщност искате да отида, господине? — попита Филип.

— Да го вземат дяволите — там!

— Там?

— Да, при кралицата!

— О, не, татко, не! Благодаря.

— Как така — не! Как — благодаря! Луд ли сте? Не желаете да отидете да придружавате кралицата?

— Но това е невъзможно, не се ли замисляте, скъпи татко?

— Как невъзможно? Невъзможно да отидете да придружите кралицата, която ви очаква?

— Кой ме очаква? Мен?

— Ами да, да, кралицата, която ви желае.

Таверне втренчено загледа барона и каза хладно:

— Наистина, татко, мисля, че се самозабравяте.

— Удивително, честна дума! — каза старецът, изпъвайки се и тупайки с крак. — Хайде де! Филип, доставете ми удоволствието да ми кажете откъде идвате!

— Господине, аз наистина се боя да повярвам — каза тъжно рицарят.

— В какво?

— Че се подигравате с мен. Или че…

— Или че?…

— Извинете ме, татко… подлудявате!

Старецът хвана сина си за ръката с нервен и енергичен жест.

— Чуйте, господин Филип. Америка е страна, намираща се много далече от Франция, знам това!

— Да, татко, много далече е — повтори Филип, — но съвсем не разбирам какво искате да ми кажете, обяснете, моля ви.

— Една страна без крал и кралица.

— И без подчинени.

— Много добре! И без подчинени, господин философе. Не отричам, тази точка никак не ме интересува и ми е все едно, но това, което не ми е безразлично, това, което ме огорчава, това, което ме унизява, е, че аз също се боя да бъда сигурен.

— В какво, татко? Във всеки случай мисля, че нашите убеждения са съвсем различни.

— Моето е, че сте глупав, синко, а това съвсем не е позволено на мъж, добре сложен като вас. Вижте, хайде, погледнете там!

— Виждам, господине.

— Кралицата се обръща и това е за трети път, да, господине, кралицата се обръща три пъти и гледайте, ето че пак се обръща, тя търси — кого? Господин глупака, господин пуританина, господина от Америка, охо!

И дребният старец захапа вече не със зъби, а с венците си ръкавицата от кожа на сив лопатар, която би побрала две ръце като неговата.

— И какво, господине — каза младият мъж, — ако излезе вярно… което вероятно съвсем не е, че кралицата търси именно мен?

— Ох — повтори старецът, тропайки с крак, — той казва „ако излезе вярно“, значи не е от моята кръв, не е Таверне!

— Аз не съм от вашата кръв? — промърмори Филип. После добави съвсем тихо, с очи, отправени към небето: — Не трябва ли да благодаря за това на Бога?

— Господине — продължи старецът, — повтарям и потретям, кралицата ви зове, търси ви!

— Имате добро зрение, татко — каза студено Филип.

— Хайде — продължи по-кротко старецът, стараейки се да обуздае раздразнението си, — хайде, остави ме да ти обясня. Вярно, ти си имаш свои основания, но в края на краищата аз имам опит, хайде, добри ми Филип, ти мъж ли си, или не си?

Филип леко повдигна рамене.

Старецът, като видя, че напразно чака отговор, рискува по-скоро от презрение, отколкото по необходимост: втренчи очи в сина си и забеляза достойнството, непроницаемата сдържаност, непреодолимата воля, с които това лице бе въоръжено, уви, по отношение на благата. Той потисна мъката си, разтърка с мекия маншон зачервения си нос и с глас, нежен като гласа на Орфей, когато е говорил на скалите в Тесалия, рече:

— Филип, приятелю, хайде, послушай ме.

— Ех, татко, струва ми се, че от петнадесет минути насам правя само това — отговори младият мъж.

„Ох, ще те накарам аз да слезеш от висините на величието си, господин американецо, и ти си имаш своето слабо място, остави ме да го набарам със старите си нокти и ще видиш тогава“ — помисли си старецът.

А на глас каза:

— Не забеляза ли нещо?

— Какво?

— Нещо, което прави чест на наивността ти?

— Да видим. Говорете, господине.

— Много просто: пристигаш от Америка, а замина за там в момент, когато имаше само крал, не и кралица, ако не броим Дю Бари, малко зачитано величие. Та така, завръщаш се, виждаш кралица и си казваш: „Да я уважаваме!“

— Разбира се.

— Бедно дете!

Старецът сподави в маншона едновременно и кашлицата си, и изблик на смях.

— Как! — възкликна Филип. — Вие ме обвинявате, господине, за това, че уважавам кралското достойнство, вие, който сте Таверне Мезон-Руж, вие, един от знатните благородници на Франция!

— Почакай, не ти говоря за кралската власт, говоря ти за кралицата.

— И вие ги разграничавате?

— По дяволите, какво е кралската власт, скъпи? — Една корона, но не се отнася до това, да го вземат дяволите! Какво е кралицата? Една жена, а, жената е нещо различно, за това ти говоря.

— Значи за това говорим! — извика Филип, зачервен едновременно и от яд, и от презрение, като придружи думите си с такъв великолепен жест, че никоя жена не би могла да го види, без да го обикне, никоя кралица — без да го обожава.

— Да, ти нищо не ми вярваш! Е, добре, попитай тогава Дьо Коани, попитай Дьо Лозюн, попитай Дьо Водрьой — продължи дребният старец с нисък и почти свиреп тон и с много цинизъм в усмивката си.

— Млъкнете, млъкнете, татко! — извика Филип с глух глас. — Не мога да ви ударя три пъти със сабята си заради тези три хули, но кълна ви се, ще нанеса тези три удара на самия себе си, безмилостно и неотложно!

Таверне направи крачка назад, завъртя се, така както би направил Ришельо на тридесетгодишна възраст, и разтърсвайки маншона си, каза:

— Е, животното наистина е глупаво, конят е магаре, орелът е гъска, петелът е скопен. Край, ти ме развесели, вярвах, че съм потомък на Касандра, а ето че съм Валер, че съм Адонис, че съм Аполон. Стига!

И той още веднъж се завъртя на пети. Филип стана мрачен и спря стареца насред въртенето.

— Съвсем не говорехте сериозно, нали, татко? — попита той. — Защото е невъзможно благородник от такава чиста раса, какъвто сте вие, да съдейства за разпространяването на такива клевети, раздухвани от неприятелите не само на жената, не само на кралицата, но и на кралската власт.

— То още се и съмнява, животното му с животно! — извика Таверне.

— Вие ми говорихте така, както говорите пред Бога, така ли?

— Точно така.

— Пред Господ, пред когото пристъпвате всеки ден?

Младият мъж бе подхванал отново разговора, така презрително прекъснат от самия него, това бе успех за барона и той се приближи.

— Струва ми се, че съм малко нещо благородник, господин сине мой, и че не лъжа… все пак!

Това „все пак“ беше малко смешно, но Филип не се разсмя.

— И така, вашето мнение е, че кралицата е имала любовници? — попита той. — Тези, които споменахте ли?

— И други… знам ли? Поразпитай из града и в двореца. Трябва да си се върнал от Америка, за да не знаеш какво се говори.

— И кой говори това, господине? Долни памфлетисти?!

— Ей, ей! Да не би да ме вземате за вестникар?

— Не, и именно там е бедата, че хора като вас повтарят подобни нечестиви думи, които се разпростират като зловонни изпарения, които помрачават понякога и най-яркото слънце. Това сте вие, хората от видни родове, които повтарят и придават на тези бръщолевения ужасна трайност. Ах, господине, в името на Бога, не повтаряйте подобни неща.

— При все това аз ги повтарям.

— И защо ги повтаряте? — извика младият мъж, тупайки с крак.

— Ехей! — рече старецът, вкопчвайки се в ръката на сина си и гледайки го с демоничната си усмивка. — За да ти докажа, че не сгреших, като ти казах: Филип, кралицата се обръща, Филип, кралицата се стреми към теб, Филип, кралицата те желае, тичай, тичай, кралицата чака.

— О, небеса! — изстена младият мъж, скривайки глава в ръцете си. — Замълчете, татко, ще ме подлудите.

— Наистина, Филип, не те разбирам — продължи старецът. — Нима е престъпление да се обича? Та това доказва, че човек има сърце, а в очите на тази жена, в гласа й, в походката й не се ли усеща сърцето й? Тя обича, тя обича, ти казвам, но ти си философ, пуритан, квакер, един мъж от Америка, ти не обичаш ли? Ти? Остави я тогава да гледа, остави я да се обръща, остави я да чака, оскърбявай я, презирай я, отблъсквай я, Филип, сиреч Жозеф дьо Таверне.

След тези думи, акцентирани с дива ирония, дребният старец, видял ефекта от тях, се измъкна така, както би се измъкнал изкусителят, след като е дал първия съвет за престъплението.

Филип остана сам, с изпълнено с горест сърце, с кипящ ум; дори не усети, че вече половин час бе останал като закован на едно място, не разбра, че кралицата е приключила разходката си, че се връща, че го гледа и че минавайки с кортежа си, го вика:

— Трябва да сте си отпочинали добре, господин Дьо Таверне, я елате, само човек като вас може кралски да разходи една кралица. Направете място, господа.

Филип забърза към нея заслепен, безразсъден, опиянен.

Поставяйки ръка на гърба на шейната, той усети, че гори; кралицата небрежно се бе обърнала назад. Пръстите му докоснаха косите на Мария-Антоанета.