Колието на кралицата

35.Главата на семейство Дьо Таверне

Докато на улица „Ньов Сен Жил“ се случваха тези събития, господин Дьо Таверне-баща се разхождаше в градината, следван от двама лакеи, които бутаха кресло на колелца.

Тогава във Версай имаше, а може би има и днес, от тези стари дворци с градини, които с раболепното си подражание на вкусовете и идеите на господаря напомняха в умален вид Версай на Льонотър и на Мансар. Много придворни бяха построили в по-малък размер подземни оранжерии, водни басейни и фонтани. Имаше също и параден двор и трианони — всичко в умален вид, тоест всеки басейн бе голям колкото кофа вода. Господин Дьо Таверне беше направил същото, след като Негово величество Луи XVI бе одобрил трианоните. В къщата си във Версай Дьо Таверне имаше трианони, овощни градини и цветарници.

Откакто Негово величество Луи XVI имаше шлосерски работилници и стругове, господин Дьо Таверне притежаваше ковачница. Откакто Мария-Антоанета беше наредила да оформят английски тип градини, изкуствени реки, ливади и хижи, господин Дьо Таверне беше оформил в един ъгъл на градината си трианон за кукли и една река за патенца. Точно сега обаче той вдишваше свежия въздух в единствената алея стил „Луи XIV“, която беше му останала: алея с липи със съцветия на дълги червени дръжчици, като току-що извадени от огъня железа. Той вървеше със ситни крачки, пъхнал ръце в маншона, и на всеки пет минути сядаше в креслото, карано от лакеите, за да си почине след ходенето. Наслаждаваше се на почивката и присвиваше очи, застанал на припек, когато откъм къщата изтича един портиер и извика:

— Господине, рицарят.

— Синът ми — каза гордо старецът и се зарадва. После, като се обърна и забеляза Филип, който вървеше след портиера, той махна с ръка, за да отпрати лакеите, и каза: — Скъпи мой!

— Ела, Филип, ела — продължи баронът, — идваш навреме, тъкмо съм зает с хубави мисли. Е! Каква е тази физиономия? Сърдит ли си?

— Аз ли, господине? Не.

— Ти знаеш вече резултата от случката.

— От коя случка?

Старецът се обърна, за да види дали не подслушват.

— Можете да говорите, господине, никой не подслушва — каза Филип.

— Говоря ти за случката на бала.

— Още по-малко разбирам.

— За бала в Операта.

Филип се изчерви. Хитрият старец забеляза това.

— Неблагоразумнико — каза той, — ти правиш като лошите моряци: щом се появи благоприятен вятър, те опъват всичките платна. Хайде, седни тук на пейката и слушай моя съвет.

— Господине, най-после…

— Най-после ти измамваш, ти се справяш, ти, тъй стеснителен някога, тъй деликатен и сдържан, е, добре! Сега ти я злепоставяш.

Филип стана.

— За кого говорите, господине?

— За нея, по дяволите!

— За коя нея?

— А! Ти мислиш, че не зная за непристойното ти държание, за държанието на вас двамата на бала в Операта. Забавно е!

— Господине, аз ви уверявам…

— Хайде, не се сърди, казвам ти го за твое добро. Не внимаваш, ще те хванат накрая. Видели са те тоя път с нея на бала, ще те видят пак другаде.

— Видели са ме?

— По дяволите! Бил ли си, или не си бил със синьо домино?

Таверне щеше да извика, че няма синьо домино и че се лъжат; че не е бил на бала, че не знае за кой бал баща му иска да говори, но някои хора, изпаднали в неудобно положение, изпитват отвращение да се защитават. „Но за какво — помисли Филип — да давам обяснения на баща ми? Освен това искам всичко да знам.“ Той наведе глава като виновен, който признава.

— Виждаш добре — подхвана тържествуващо старецът. — Бил си разпознат, бях сигурен. Наистина господин Дьо Ришельо, който те обича много и който въпреки своите осемдесет и четири години е бил на този бал, е искал да разбере кой може да бъде със синьото домино, с когото кралицата е била подръка, и накрая е заподозрял, че си ти, защото е видял всички други, а ти знаеш, че господин маршалът е опитен.

— Че са ме подозирали — каза хладно Филип, — разбирам, но че са разпознали кралицата, е странно.

— Колкото до това, било е трудно да я разпознаят, но тъй като тя си свалила маската… О! Това надминава всякаква измислица. Подобна дързост! Тази жена трябва да е луда по теб.

Филип се изчерви. Да продължи по-нататък разговора беше невъзможно за него.

— Ако не е дързост — продължи Таверне, — тогава е само много неприятна случайност. Внимавай, рицарю, има ревнивци, и то ревнивци, които са опасни. За завиждане е да си любимец на кралицата, когато кралицата е истинският крал.

Таверне-баща дълго вдишва една щипка тютюн.

— Нали ще ме извиниш за нравоучението, рицарю. Извини ме, скъпи. Аз съм ти признателен и искам да попреча на случайността, тъй като една случайност може да разруши всичко, което ти с толкова умение си изградил.

Филип стана потънал в пот и стиснал юмруци. Той се готвеше да тръгне, да прекъсне приказките на баща си, както човек с удоволствие смазва змия, появила се на пътя му. Но някакво чувство го спря, чувство на болезнено любопитство, едно страшно желание да узнае бедата, жесток подтик, който дълбае сърцата, изпълнени с любов.

— Та ти казвах, че просто ни завиждат — поде старецът. — Обаче не сме достигнали още върха, към който ти ни водиш. На теб се пада славата да издигнеш името на семейство Таверне високо над скромния си произход. Но бъди предпазлив, иначе няма да успеем и твоите планове ще пропаднат насред път. Ще бъде жалко наистина, ние напредваме.

Филип се извърна, за да скрие дълбокото си отвращение, сериозното презрение, което придаваше в този миг на лицето му такъв израз, че старецът щеше да се учуди, а може би дори да се ужаси.

— След известно време ще поискаш голяма служба — каза оживено старецът. — Ще поискаш да ми дадат служба на наместник някъде близо до Париж. После ще накараш да ме издигнат в звание пер Таверне Мезон-Руж. Ще накараш да ме включат в първите редове на ордена. Ще можеш да станеш дук, пер или генерал-лейтенант. След две години, още ще съм жив, ще накараш да ми дадат…

— Стига, стига! — извика гневно Филип.

— О! Ако ти се смяташ за задоволен, аз не съм. Пред теб е животът, а аз имам едва няколко месеца. Тези месеци трябва да ми заплатят за жалкото и посредствено минало. Впрочем няма за какво да се оплаквам. Бог ми даде две деца. Много е за един човек без богатство. Е, ако дъщеря ми не стори нещо за нашата къща, ще го направиш ти. Ти си строителят на храма. В теб виждам великия Таверне, героя. Ти ми вдъхваш уважение и, виждаш ли, това е вече нещо. Вярно е, че твоето държание в двореца е превъзходно. О! Засега не съм виждал нищо по-сполучливо.

— И какво? — попита младият мъж разтревожен, че е хвален от тази змия.

— Твоята линия на поведение е превъзходна. Не си ревнив. Оставяш привидно свободно поле за действие на всички, а ти всъщност се въздържаш. Силно, но това е начинът.

— Не разбирам — каза Филип, все повече и повече засегнат.

— Без скромност, виждаш ли, това е дословно държането на господин Потьомкин, който учуди всички с богатството си. Той е видял, че Екатерина обича лекомислието в любовните си приключения, че ако я остави свободна, тя ще прелита от цвят на цвят, връщайки се на най-плодоносния и на най-красивия, а ако я преследва, тя ще стане недосегаема. Той е определил своето отношение и тъкмо той е правил по-приятен за кралицата всеки нов любимец, на когото се е спирало нейното внимание. Като ги е хвалил, умело е прикривал слабите им страни. Той изморявал владетелката с временни капризи, вместо да я пресища със собствената си привлекателност. Подготвяйки мимолетното властване на тези фаворити, които подигравателно нарекоха Дванайсетте Цезари, Потьомкин направи своето господство вечно, нерушимо.

— Но това са оскърбителни за мен думи — възропта клетият Филип, като гледаше изумен баща си.

Старецът продължи невъзмутимо.

— Според метода на Потьомкин ти обаче грешиш. Той не е изоставял прекалено дълго време надзора си, а ти се отпускаш. Зная много добре, че френската тактика не е като руската…

При тези думи, произнесени с изтънчена престореност, способна да обърка и най-опитните дипломати, Филип, който видя, че баща му е силно възбуден, отвърна само с пренебрежително повдигане на рамене.

— Да, да — спря се старецът, — смяташ, че не отгатвам мислите ти? Ще видиш.

— Да видим, господине.

Таверне скръсти ръце.

— Искаш да ми кажеш, че не подготвяш грижливо своя приемник?

— Моя приемник? — попита пребледнял Филип.

— Искаш да ми кажеш, че не знаеш за постоянните любовни увлечения на кралицата, когато е обхваната от силно чувство, и че при някаква промяна от нейна страна ти не искаш да бъдеш жертван, изместен, както често се случва на кралицата, защото тя не може да обича настоящето и да страда за миналото.

— Разказвате небивалици, господин барон.

Старецът се разсмя зловещо и Филип изтръпна, сякаш чу зов на някакъв зъл дух.

— Ти ще ме накараш да повярвам, че с твоята тактика не уреждаш положението на господин Дьо Шарни.

— Шарни?!

— Да, твоят бъдещ заместник. Човекът, който може, когато се сдобие с власт, да накара да те изпратят на заточение, както ти можеш да изпратиш на заточение Дьо Коани, Дьо Водрьой и други.

Филип почувства, че в главата му нахлува кръв.

— Стига! — изкрещя той. — Стига, господине! — повтори той. — Срам ме е наистина, че ви слушах толкова дълго! Този, който казва, че кралицата е Месалина55, той, господине, е престъпен клеветник.

— Добре! Много добре! — повиши тон старецът. — Имаш право, тъкмо това е твоята роля, но уверявам те, че никой не може да ни чуе.

— О!

— А колкото до Шарни, виждаш, че отгатвам тайните ти. Колкото и хитър да е планът ти, трябва да разбереш, че да проникваме в мислите на другите ни е в кръвта на всички нас от рода Таверне. Продължавай, Филип, продължавай! Ласкай го, подслаждай живота му, утешавай Шарни, помагай му да премине леко и без горчивина от началото до пълното си разцъфтяване и бъди сигурен, че това е благородник, който по-късно в своята благосклонност към теб ще ти се отплати за всичко, което си направил за него.

След тези думи господин Дьо Таверне, горд от своето проницателно изложение, зае позата на доволен от себе си и високомерен мъж. Вбесен, Филип го сграбчи за ръкава и го спря.

— Значи така — изкрещя той, — е, добре, господине, вашата логика е удивителна.

— Отгатнах, нали, а ти ми се сърдиш? Е! Ще ми простиш, защото имам добри намерения. Освен това обичам Шарни и съм доволен, че постъпваш така с него.

— Вашият господин Дьо Шарни е толкова мой любимец, красавец, птиче, над което бдя, че преди малко върхът на тази шпага премина през ребрата му.

Филип посочи шпагата си.

— А? — възкликна ужасен Таверне при вида на искрящите от злоба очи, при новината за дуела. — Нима казваш, че си се бил с господин Дьо Шарни?

— Да! И че съм го пробол със сабята си!

— Велики Боже!

— Ето как се грижа да облекчавам и да щадя моите заместници — добави Филип. — Сега, като знаете, приложете вашата теория към моя начин на действие.

Отчаян, той се опита да избяга. Старецът се вкопчи в ръката му.

— Филип, кажи ми, че се шегуваш.

— Наречете го шега, ако искате, но е вярно.

Старецът вдигна очи към небето, измърмори няколко несвързани думи, остави сина си и изтича в преддверието.

— Бързо, бързо! — извика той. — Конник да отиде бързо при господин Дьо Шарни, който е бил ранен, за да провери как е. Осведомете се за него и не забравяйте да му кажете, че съм ви пратил аз! Този предател Филип е като сестра си! А аз смятах, че се е поправил! О, в моето семейство има само един разумен човек — аз.