Колието на кралицата

25.Балът в Операта

Балът беше достигнал най-големия си блясък, когато кардинал Луи дьо Роан и госпожа Дьо ла Мот се вмъкнаха крадешком сред хиляди различни домина и маски.

Две домина едно до друго се опитваха, обединявайки усилията си, да се съпротивляват на нашествието, но разбирайки, че няма да успеят, решиха да се подслонят под ложата на кралицата, където тълпата беше по-малка и където впрочем стената им предлагаше опора. Черно домино и бяло домино: едното — голямо, другото със среден ръст; едното — мъж, другото — жена; едното жестикулиращо с ръце, извръщащо глава ту на една, ту на друга страна.

Двете домина очевидно се впуснаха в много оживен разговор. Да послушаме:

— Казвам ви, Олива, че вие чакате някого — повтаряше по-голямото, — шията ви вече не е шия, а основа на ветропоказател, който се върти не само при всеки повей, но и при появата на нов пришълец.

— Е, та! После?

— Какво после?

— Да, какво чудно в това, че се оглеждам? Нима не съм тук именно затова?

— Да, но ако се обръщате към другите…

— Ами, господине, защо се идва в Операта?

— Заради хиляди неща.

— Аха! Да, мъжете — да, но жените идват тук само за едно.

— За какво?

— Това, за което казахте: за да завъртят колкото е възможно повече глави. Вие ме доведохте на бала в Операта, аз съм тук, чупете се.

— Госпожице Олива!

— О! Не влизайте в грубия си тон. Знаете, че грубият ви тон не ме плаши, и преди всичко не ме викайте по име. Знаете, че това, да наричате хората със собствените им имена на бал в Операта, е израз на най-лош вкус.

Черното домино направи гневен жест, който внезапно бе прекъснат от идването на едно синьо домино, доста едро, доста високо и с красиво телосложение.

— Ей, ей, господине — проговори новодошлият, — впрочем оставете жената да се забавлява на воля, дявол да го вземе! Всеки ден няма карнавал и не на всеки карнавал човек идва в Операта.

— Не се бъркайте в неща, които не ви засягат — продължи брутално черното домино.

— Ей, господине! Припомнете си веднъж завинаги, че малко вежливост никога и на нищо не вреди!

— Не ви познавам, защо по дяволите се тормозя с вас?

— Не ме познавате? Да предположим, но…

— Но какво?

— Но аз ви познавам, господин Дьо Бозир.

То, черното домино, което така леко произнасяше имената на другите, като чу да се произнася неговото име, потрепери: вълнение, което се забелязваше по копринената му качулка.

— О, не се плашете, господин Бозир — продължи маската, — аз не съм този, за когото ме вземате.

— А, дявол да го вземе, какво мисля аз? Вие, който разгадавате имена, ще се задоволите ли с това, или ще искате да отгатвате и мислите?

— Защо не?

— Хайде тогава, отгатнете нещо от това, което си мисля. Никога не съм виждал магьосник и наистина ще ми бъде приятно да срещна някого.

— Охо, това, което искате от мен, не е толкова трудно, че да заслужа някоя от титлите, каквито, изглежда, много лесно раздавате. Измислете друго нещо. Е, добре! Вие ме взехте за агент на господин Дьо Кросън.

— На господин Дьо Кросън?

— Аха! Да, вие знаете само това, дявол да го вземе! На господин Дьо Кросън, лейтенанта от полицията.

— Господине…

— Точно така, скъпи господин Бозир, всъщност би могло да се каже, че търсите шпагата си.

— Разбира се, че я търся.

— Ей Богу! Каква войнствена натура! Но успокойте се, скъпи господин Бозир, вие оставихте шпагата си у дома и добре направихте. Да поговорим за нещо друго. Моля ви, ако обичате, да ми предоставите ръката на госпожата…

— Ръката на госпожата?

— Да, на госпожата. Струва ми се, на бал в Операта така се постъпва, или може би аз идвам от Индия?

— Без съмнение, господине, така се постъпва, когато е по волята на кавалера!

— Понякога е достатъчно, скъпи господин Бозир, това да се желае от дамата!

— За дълго ли искате тази ръка?

— Ах, скъпи господин Бозир, прекалено сте любопитен — може за десет минути, може за един час, а може и за цялата нощ.

— Да имате да вземате, господине, вие се подигравате с мен.

— Скъпи господине, отговорете — да или не? Да или не? Ще ми дадете ли ръката на госпожата?

— Не.

— Хайде, хайде, не се гневете.

— Това пък защо?

— Защото, след като имате маска, излишно е да получите още една.

— Боже мой! Господине…

— Хайде де, ето че се ядосахте, вие, който бяхте толкова кротък преди малко.

— Къде това?

— На улица „Дофин“.

— На улица „Дофин“! — възкликна Бозир слисан.

Олива избухна в смях.

— Вие, госпожо, млъкнете! — скръцна й черното домино.

После се обърна към синьото домино.

— Не схващам нищо от това, което казвате, господине, обяснете ми честно, ако ви е възможно.

— Ами, скъпи господине, струва ми се, че няма нищо по-честно от истината, нали, госпожице Олива?

— Ама вие значи познавате и мен? — запита тя.

— Господинът не ви ли назова съвсем високо по име току-що?

— А истината — запита Бозир, връщайки се на започнатия разговор, — истината е, че…

— Тя е, че в момента, когато щяхте да убиете тази нещастна дама, защото преди около час вие искахте да я убиете, та истината е, че в този момент се спряхте пред звъна на двадесетина луидора.

— Стига, господине.

— Добре, дайте ми ръката на госпожицата тогава, щом като ви стига.

— Ох! Разбирам, че госпожицата и вие…

— Е, добре де! Госпожицата и аз какво?

— Имали сте среща, договорили сте се.

— Кълна ви се, че не сме.

— О, може ли да се каже? — възкликна Олива.

— Е, впрочем… — добави синьото домино.

— Как впрочем?

— Ако се разберем, това ще бъде само за ваше добро.

— За мое добро?

— Без съмнение.

— Когато нещо се подмята, то се доказва — грубо каза Бозир.

— На драго сърце.

— Аха! Бих бил любопитен…

— И тъй, ще ви докажа — продължи синьото домино, — че присъствието ви тук е пакостно за вас толкова, колкото отсъствието ви е изгодно.

— На мене?

— Да, на вас.

— За какво става дума, моля?

— Вие сте член на някаква „академия“, нали?

— Аз?

— Оо, не се ядосвайте, скъпи господин Дьо Бозир, не говоря за Френската академия на науките.

— Академия… академия… — изломоти рицарят на Олива.

— На улица „По дьо Фер“, един етаж под приземния, нали така, скъпи господин Дьо Бозир.

— О, какъв неприятен човек сте, господине.

— Не се говори така!

— Защо?

— Що за въпрос! Защото не разбирате от дума. Да се върнем прочее на академията.

— Е, та?

Синьото домино извади часовника си, красив часовник, украсен богато с брилянти, върху които се вторачиха като запалени фенери зениците на Бозир.

— След петнадесет минути във вашата „академия“ на улица „По дьо Фер“, скъпи господин Бозир, ще се обсъжда един малък проект, целящ да донесе печалба от два милиона на дванадесетте действителни съдружници, един от които сте вие, господин Бозир.

— А вие сте също от тях, ако все пак…

— Довършете.

— Ако обаче не сте полицейски шпионин.

— Наистина мислех, че сте разумен мъж, господин Бозир, но със съжаление констатирам, че сте само един глупак. Ако бях от полицията вече щях да съм ви хванал двадесет пъти за афери, по-незначителни от тази спекулация за два милиона, която ще бъде обсъдена в „академията“ след няколко минути.

Бозир се замисли за момент.

— О, по дяволите, ако не сте прав!

После, като промени мнението си, продължи:

— Ах, господине, вие ме изпращате на улица „По дьо Фер“.

— Да, изпращам ви на улица „По дьо Фер“.

— Знам добре защо.

— Кажете!

— За да ме хванете там.

— Още една глупост.

— Господине!

— Несъмнено, ако имам власт да направя това, което казвате, ако имам още по-голяма власт да открия какво се крие във вашата „академия“, защо ли идвам да ви искам разрешение да разговарям с госпожицата? Не. Тогава бих накарал да ви арестуват веднага и госпожицата и аз щяхме да се освободим от вас, но моят девиз, скъпи господин Бозир, е всичко да се прави с добро и с убеждаване.

— Да видим — подвикна изведнъж Бозир, пускайки ръката на Олива. — Вие ли бяхте на канапето на госпожата преди два часа! Хм! Казвайте!

— Какво канапе? — учуди се синьото домино. Олива леко щипна края на малкия му пръст. — Всъщност аз познавам само едно канапе, това на господин Кребийон-син.

— Всъщност все ми е едно — продължи Бозир, — доводите ви са добри, това е всичко, което ми е необходимо. Казвам добри, а би трябвало да кажа превъзходни. Вземете впрочем ръката на госпожицата и ако сте изпратили един галантен мъж в беда, засрамете се.

Синьото домино се разсмя при епитета „един галантен мъж“, с който Бозир така непринудено удостои самия себе си, после го потупа по рамото.

— Спете спокойно, изпращам ви там, като ви правя подарък — дял от сто хиляди ливри най-малко, понеже, ако не отидете в „академията“ тази вечер, според обичая на вашите съдружници бихте били поставени вън от подялбата, докато, отивайки там…

— Е, добре де! Прието, каквото ще да става — измърмори Бозир.

И като направи пирует, изчезна. Синьото домино взе ръката на Олива.

— Сега за нас двамата! — каза тя. — Оставих ви да измъчвате колкото искате нещастния Бозир, но предупреждавам, че ще бъде по-трудно да объркате мен, която ви познавам. И така, тъй като трябва да продължим, намерете ми нещо красиво, иначе…

— Не познавам по-красиво нещо на света от вашата история, скъпа госпожице Никол — каза синьото домино любезно, стискайки закръглената ръка на малката жена, която издаде сподавен вик, като чу името, което маската й пошушна в ухото.

Но тя веднага се съвзе като човек, който не позволява да бъде изненадан с измама.

— О, Боже мой! Какво е това име? — попита тя. — Никол… За мен ли се отнася? Да не би случайно да искате така да ме наричате? В такъв случай претърпявате корабокрушение, излизайки от пристанището, като засядате на първата скала. Аз не се казвам Никол!

— Сега — да, знам, сега се наричате Олива. Никол прекалено намирисва на провинция. Във вас живеят две жени, знам точно — Олива и Никол. След малко ще говорим за Олива, но първо да поговорим за Никол. Забравили ли сте времето, когато бяхте Никол? Не вярвам. Ах, скъпо дете, жената винаги запазва моминското си име, ако не открито, то поне в дълбините на сърцето си, каквото и друго име да е била заставена да приеме, за да забрави първото. Бедна Олива! Щастлива Никол!

В този момент маскирана тълпа блъсна като внезапна буря двамата и Никол, или Олива, бе принудена да се притисне по-силно към придружителя си.

— Вижте — каза той, — вижте тази пъстра тълпа, вижте тези групи, които се притискат под качулките, за да доловят жадно ласкателните или любовни думи, които си разменят, вижте групите, които се образуват и разпръсват едни със смях, други с укори. Всички тези хора може би също имат по толкова имена, колкото и вие, мнозина бих изненадал, назовавайки ги с имена, които си спомнят и които мислят, че са забравени.

— Вие казахте „бедна Олива“…

— Да.

— Значи не ме вземате за щастлива?

— Трудно би било да сте щастлива с мъж като Бозир.

Олива въздъхна.

— Съвсем ли не съм щастлива? — попита тя.

— Въпреки всичко го обичате.

— Ах, умерено.

— Ако не го обичате, напуснете го.

— Ако го напусна, ще съжалявам.

— Какво впрочем бихте жалили у един пияница, у един комарджия, у мъж, който ви бие, у един крадец, който някой ден ще бъде разпънат на колелото за изтезания в Грев?

— Може би не ще разберете това, което ще ви разкажа.

— Все пак кажете.

— Ще съжалявам за шума, който създава около мен…

— Трябваше да се досетя. Ето какво било да си прекарал живота си сред мълчаливи хора.

— Известна ви е младостта ми?

— Отлично.

— О, не се съмнявам, уверена съм.

— Ще поговорим следователно за младежките ви години, госпожице Никол.

— Да поговорим, но ви предупреждавам, че няма да възразявам.

— Няма да започвам от детството ви, време, което е без значение за живота ви, ще започна от пубертета, от момента, когато осъзнавате, че Господ ви е дарил сърце, което да обича.

— Да обича? Кого?

— Жилбер.

При тези думи, при това име тръпка пробяга по вените на младата жена, а синьото домино почувства как тя потрепери в ръката му.

— О! Как, Боже мой, сте узнали? — изстена тя.

Тя внезапно спря и с необяснимо вълнение стрелна с поглед синьото домино.

Синьото домино остана безмълвно. Олива, или по-точно Никол, въздъхна и каза, без повече да се противи:

— Ах, господине, произнесохте име, събуждащо много спомени. Вие значи познавате този Жилбер?

— Да, щом като ви говоря за него.

— Уви!

— Очарователен момък според мен. Обичахте ли го?

— Той беше красив! Не… не точно… но аз го намирах хубав. Той беше много сърдечен, беше ми равен по рождение… Всъщност не, не е вярно. Равен — не, никога. Щом като Жилбер пожелае, то никоя жена не може да му бъде равна…

— Дори госпожица Дьо Та…

— Аха! Знам какво искате да кажете — прекъсна го Никол. — Ах, господине, виждам, много знаете, да, той обичаше друга, по-висшестояща от мен, бедната Никол.

— Спирам, виждате ли?

— Да! Да, знаете много ужасни тайни, господине! — изрече Олива, треперейки. — Сега…

Тя гледаше непознатия така, сякаш можеше да чете през маската му.

— Сега какво е станало с него?

— Ами, мисля, че бихте могли да кажете по-добре от когото и да било.

— Защо, велики Боже!

— Защото, ако от Таверне той ви последва в Париж, вие пък го последвахте от Париж в Трианон.

— Да, наистина, но оттогава изминаха десет години, нали аз също ви говоря за онова време. Говоря ви за десетте години, които изтекоха, след като избягах, а той изчезна. Боже мой! Колко неща се случват за десет години!

Синьото домино мълчеше.

— Моля ви — настоя почти умоляваща Никол, — кажете ми, какво е станало с Жилбер? Мълчите, извръщате глава. Може би този спомен ви огорчава, натъжава ви?

Синьото домино в действителност не бе извърнало глава, но я бе отпуснало така, сякаш тежестта на спомените му беше прекалено голяма.

— Когато Жилбер обичаше госпожица Дьо Таверне… — каза Олива.

— Имената по-тихо! — помоли синьото домино. — Нима не забелязахте, че аз самият въобще не ги произнасям!

— Когато беше толкова влюбен, че всяко дръвче на Трианон познаваше любовта му… — продължи с въздишка Олива. — Именно тази любов ме погуби. А съм красива, горда съм, а когато поискам, съм нахална. По-скоро бих сложила главата си на дръвника, за да я отсекат, отколкото да позволя да казват, че съм превила глава.

— Храбра сте, Никол!

— Да, бях… тогава! — каза девойката и въздъхна.

— Разговорът ви натъжава, нали?

— Не, напротив, приятно ми е да се върна към младостта си. И хората са като реките. И най-мътната река е с бистър извор. Продължавайте и не обръщайте внимание на тъжната безнадеждна въздишка, която се изтръгна от гърдите ми.

— Ах! — възкликна синьото домино, като леко се поклати, при което се видя, че под маската се усмихва, и добави: — За вас, за Жилбер и за една друга особа знам, бедно мое дете, знам всичко, което можете само вие да знаете.

— Тогава ми кажете защо Жилбер избяга от Трианон. И ако ми кажете… — развълнувана настоя Олива.

Тя изведнъж се разтрепери по-силно от когато и да било и като се вкопчи със сгърчените си ръце в ръката му, простена:

— Боже мой! Боже мой!

— Е, хайде, какво става?

Никол, изглежда, пропъди мисълта, която я бе довела до това състояние.

— Нищо.

— Напротив, искахте да ме попитате нещо.

— Да, кажете ми съвсем откровено какво е станало с Жилбер?

— Чули ли сте да се говори, че е умрял?

— Да, но…

— Е, добре, той е мъртъв.

— Мъртъв?

Никол се разтрепери като първия път и промълви:

— За Бога, господине, може ли една услуга?

— Две, десет, толкова, колкото пожелаете, скъпа Никол.

— Преди два часа вие бяхте в моя дом, нали? Наистина сте вие, нали?

— Разбира се.

— Преди два часа вие не се страхувахте, не се криехте от мен.

— Да, напротив, исках добре да ме видите.

— О, глупачка, каква глупачка съм! Аз, която толкова ви гледах. Луда, луда, глупава жена, нищо повече от жена, както казваше Жилбер!

— Е, хайде, оставете хубавата си коса на мира. Пощадете я.

— Не, искам да се накажа за това, че ви гледах, без да ви видя.

— Не ви разбирам.

— Знаете ли какво искам от вас?

— Кажете?

— Повдигнете си маската.

— Тук? Невъзможно!

— Ах! Не страхът от чуждите погледи ви възпира да направите това, боите се от моя поглед, защото там, зад тази колона, в сянката на галерията, никой освен мен не би ви видял.

— Какво тогава ме възпира?

— Боите се, че ще ви позная.

— Аз?

— И че ще извикам: „Това сте вие, Жилбер!“

— Аха! Добре го казахте: „Луда, луда!“

— Вдигнете си маската.

— Е, добре, така да бъде, но при условие…

— Предварително давам съгласието си.

— То е, че ако аз от своя страна поискам да си свалите маската…

— Ще я сваля. Ако не я сваля, вие ще я махнете.

Синьото домино не се остави да бъде молено повече, отиде в тъмното кътче, което младата жена му бе посочила. Като стигна там, развърза маската си и застана пред Олива, която в течение на минута започна да го изпива с поглед.

— Уви, не! — каза тя, тупайки с крак и драскайки дланите си с нокти. — Уви! Не, това не е Жилбер.

— Кой съм аз?

— Какво ме засяга, щом като не сте той.

— А ако бях Жилбер? — попита непознатият, поставяйки отново маската си.

— Ако беше Жилбер! — изстена пламенно девойката.

— Да?

— Ако ми беше казал: „Никол! Никол, спомняш ли си Таверне Мезон-Руж?“ Ах! Тогава!…

— Тогава?

— На този свят повече нямаше да има Бозир!

— Казах ви, скъпо дете, че Жилбер е мъртъв.

— Е, така може би е по-добре! — въздъхна Олива.

— Да, Жилбер нямаше да ви обича, макар и толкова красива.

— Да не искате да кажете, че Жилбер ме е презирал?

— Не, по-скоро се боеше от вас.

— Възможно е. Носех в себе си нещо от характера му и той се оглеждаше в мен и се познаваше така добре, че аз го плашех.

— Но това няма значение, защото днес, скъпа моя Олива, вече не ви наричам Никол, защото днес, скъпа Олива, вие имате перспективата за едно щастливо, богато и блестящо бъдеще!

— Така ли мислите?

— Да, ако сте решена да направите всичко, за да стигнете до края, който ви обещавам.

— О, бъдете спокоен.

— Само че повече не трябва да въздишате така, както въздишахте преди малко.

— Така да бъде. Бих въздишала за Жилбер, но тъй като на този свят няма двама жилберовци, щом като Жилбер е мъртъв, повече няма да въздишам.

— Жилбер беше млад и той носеше в себе си недостатъците и достойнствата на младостта. Днес…

— Днес Жилбер е също така млад, както преди десетина години.

— Несъмнено, щом като е умрял.

— Виждате ли, той е умрял, такива като Жилбер не остаряват, те умират.

— Ах! О, младост! — възкликна непознатият. — О, мъжество! О, красота! Вечни зародиши на любовта, на героизма и на предаността, онзи, който ви изгуби, наистина губи живота. Младостта, това е раят, това е небето, тя е всичко. Онова, което Господ ни дава след това, е само тъжна компенсация за младостта. Нищо не е равно на съкровищата, които младостта щедро дарява на човека.

— Жилбер би одобрил това, което така добре казахте. Но достатъчно по този въпрос — рече Олива.

— Да. Кажете сега защо избягахте с Бозир?

— Защото исках да напусна Трианон и се налагаше да избягам с някого. Беше ми невъзможно да живея повече за Жилбер, това щеше да бъде най-лошото, което можеше да се случи — жалки останки.

— Десет години вярност от гордост — възхити се синьото домино. — Ах, колко скъпо сте заплатили това тщеславие!

Олива се разсмя.

— О, знам защо се смеете — продължи сериозно непознатият, — смеете се, защото човек, който претендира, че знае всичко, ви обвинява за това, че десет години сте била вярна, докато вие считахте себе си за невинна. Ах, Боже мили! Ако става въпрос за майчина вярност, бедно момиче, тогава знам какво да мисля. Да, знам че сте била в Португалия с Бозир, че сте престояли там две години и че оттам без Бозир сте се прехвърлила в Индия с един капитан на фрегата, който ви е скрил в своята каюта, а когато се е връщал в Европа, ви е забравил на сушата в Шандернагор. Знам, че е трябвало да пропилеете два милиона рупии в дома на един набаб, който ви е държал с три ключа затворена. Знам, че сте избягали, прескачайки трите порти на раменете на един роб. Накрая знам, че се завръщате във Франция богата, защото сте отнесла със себе си две гривни от фини перли, два диаманта и три големи рубина и на пристанището в Брест вашият зъл дух ви среща отново с Бозир при слизането на брега. Той, Бозир, за малко да припадне, познавайки ви, вас, нещастната изгнаница, почерняла и отслабнала, каквато се завръщахте във Франция…

— О, Боже мой! Кой сте вие, че да знаете всичко това? — простена Никол.

— Знам най-после, че Бозир ви е отвел със себе си, уверявал ви е, че ви обича, продал е скъпоценностите, довел ви е до мизерия… знам, че го обичате, както поне твърдите, и тъй като любовта е изворът на всичко най-добро, то вие трябва да сте най-щастливата жена на света.

Олива сведе глава, отпусна чело върху ръката си и през пръстите й паднаха две сълзи, течни перли, по-скъпоценни може би от тези на гривните й, които, уви, никой не бе пожелал да купи от Бозир.

— И тази толкова горда жена, тази толкова щастлива жена вие я спечелихте тази вечер за петдесет луидора! — каза тя.

— О, това е много малко, госпожо, знам — каза непознатият с онази изискана грациозност и съвършена любезност, които, изглежда, никога не изоставяха добре възпитания човек дори пред последната куртизанка.

— Ах, напротив, прекалено скъпо е, господине, кълна ви се, много ме изненада, че жена като мен все още може да бъде оценена за петдесет луидора.

— Вие сте много по-скъпа и аз ще ви докажа това. О, нищо не казвайте, защото не ме разбирате, и освен това… — добави непознатият, накланяйки се настрани.

— И освен това?

— И освен това в момента трябва изцяло да се съсредоточа.

— Значи трябва да мълча.

— Не, напротив, говорете ми.

— За какво?

— Ах, Боже мой, за каквото искате! Все ми е едно, разказвайте ми най-безсмислените неща на земята, стига само да изглеждаме заети.

— Добре, ама вие сте особен човек!

— Подайте ми ръка и да вървим.

Те се заразхождаха между групите. Тя кръшно виеше тънката си снага, а грациозните движения на главата й, изящна дори под качулката, и на шията — енергична дори под доминото, всеки познавач на женската красота гледаше със завист, понеже по онова време, време на галантна сърцатост, зрителят на бала в Операта следеше с поглед шествието от жени така любопитно, както днес някои любители следят движенията на добър кон.

Олива след няколко минути се реши да попита нещо.

— Мълчете! — прекъсна я непознатият. — Или по-скоро говорете, колкото си щете, само не настоявайте да ви отговарям. Но говорейки, си променете гласа, дръжте главата си изправена и докосвайте шията си с ветрилото.

Тя се подчини.

В този момент нашата разхождаща се двойка вървеше срещу благоухаеща група, в центъра на която мъж с елегантно облекло, със стройна и свободна осанка разговаряше с трима души, които го слушаха почтително.

— Кой е този млад мъж? — попита Олива. — Ах, какво очарователно перленосиво домино.

— Това е господин граф Д’Артоа — отговори непознатият. — Но, за Бога, не ме разпитвайте повече.

В момента, когато Олива, съвсем слисана от знатното име, което чу да произнася нейното синьо домино, се отмести, за да вижда по-добре и стоеше изправена в съответствие с наставленията, други две домина, отделяйки се от приказлива и шумна група, се подслониха до галерията, където нямаше столове. Там се образуваше нещо като пустинно островче, което от време на време привличаше някои групи, изтласквани от центъра към периферията.

— Облегнете се на тази колона, графиньо — каза съвсем тихо глас, който привлече вниманието на синьото домино.

И почти в същия момент едно голямо оранжево домино, чието дръзко поведение разкриваше по-скоро действения мъж, отколкото приятния придворен, прекоси тълпата и дойде, за да каже на синьото домино:

— Това е той.

— Добре — отговори последният и с един жест освободи оранжевото домино.

— Слушайте, моя малка приятелко, нека се позабавляваме малко — пошушна на ухото на Олива синьото домино.

— Много бих искала, защото вече два пъти ме натъжихте: първия — като ме лишихте от Бозир, който винаги ме разсмива, и втория — говорейки ми за Жилбер, който толкова пъти ме е разплаквал.

— За вас ще бъда и Жилбер, и Бозир — каза сериозно синьото домино.

— Ох! — изстена Никол.

— Не искам от вас да ме обичате, разберете това, моля ви да приемете живота такъв, какъвто ще го направя аз, което ще рече сбъдване на всичките ви прищевки, стига само от време на време да ги съгласувате с моите. Впрочем ето едно мое желание.

— Какво?

— Черното домино, което виждате, е германец, един от приятелите ми.

— Аха!

— Един лукав човек, който ми отказа да дойде на бала поради мигрена.

— И на когото вие казахте, че също няма да дойдете?

— Точно така.

— Той е с една жена?

— Да, но не я познавам. Ще ги приближим, нали? Ще се престорим, че сте германка: няма да продумате нито дума, да не би да разбере по акцента ви, че сте чиста парижанка.

— Много добре. А вие ще го озадачите?

— О, уверявам ви. Хайде, започнете да ми го сочите с края на ветрилото си.

— Така?

— Да, много добре. И ми говорете на ухото.

Олива се подчини с покорство и интелигентност, които очароваха придружителя й.

Черното домино, обект на тази демонстрация, се обръщаше с гръб към залата, разговаряше с дамата, която го придружаваше. А тя, чиито очи блестяха под маската, забеляза жеста на Олива.

— Погледнете, Ваша светлост, там има две маски, които ни наблюдават — съвсем тихо каза тя.

— Ах, не се плашете от нищо, графиньо, невъзможно е да ни познаят. Разчитайте на мен, след като сме поели гибелния път, оставете ме да ви повторя, че никоя снага не е била и не е очарователна като вашата, никой поглед не е така блестящ, позволете да ви кажа…

— Всичко, което се казва зад маска.

— Не, графиньо, всичко, което се изрича под…

— Продължавайте, но ще се обречете на вечни мъки в ада… А освен това съществува и по-голяма опасност — шпионите биха ни чули.

— Двама шпиони! — възкликна покъртен кардиналът.

— Да, ето ги, че се решават, приближават.

— Добре си преправете гласа, графиньо, ако ви заговорят.

— Вие също, Ваше високопреосвещенство.

Олива и нейното синьо домино наистина се приближаваха. Синьото домино се обърна към кардинала:

— Маска!

Той се наведе към ухото на Олива, която му отговори с утвърдителен знак.

— Какво искаш? — попита кардиналът, преправяйки гласа си.

— Дамата, която ме придружава, ме натовари да ти отправя няколко въпроса — отговори синьото домино.

— Хайде, бързо — каза господин Дьо Роан.

— И те да бъдат много неделикатни — добави с приятен глас госпожа Дьо ла Мот.

— Толкова неделикатни, че ти, любопитна жено, няма да ги чуеш.

И той отново се наведе над ухото на Олива, която повтори ролята си. Тогава непознатият на безукорен немски отправи към кардинала въпроса:

— Ваша светлост, влюбен ли сте в жената, която ви придружава?

Кардиналът потрепери:

— Ваша светлост ли казахте?

— Да, Ваша светлост.

— Вие се лъжете! Не съм този, за когото ме мислите!

— О! И още как, господин кардинал, не отричайте, безполезно е, наистина дори аз не бих ви познал, но дамата, на която служа за кавалер, ми възложи да ви кажа, че ви познава отлично.

Той се наклони към Олива и й каза съвсем тихо:

— Направете знак „да“ и всеки път, когато ви стисна ръката, правете същия знак.

Тя се покори.

— Учудвате ме! Коя е дамата, която придружавате? — бързо отговори кардиналът.

— Ах, Ваша светлост, мислех, че вече сте я познали. Тя ви позна. Вярно е, че ревността…

— Госпожата ме ревнува? Мен? — възкликна кардиналът.

— Ние не казваме това! — рече непознатият с известно високомерие.

— Какво казва този там? — живо попита госпожа Дьо ла Мот, която този диалог на немски, тоест на неразбираем за нея език, дразнеше в най-висша степен.

— Нищо, нищо.

Госпожа Дьо ла Мот тупна нервно с крак.

— Госпожо, една дума от ваша страна, моля ви, и обещавам да ви позная по тази единствена дума — се обърна кардиналът към Олива.

Господин Дьо Роан говореше на немски, Олива не разбра нито дума и се наклони към синьото домино.

— Настоятелно ви моля, госпожо, не говорете — каза синьото домино.

Тази тайнственост подразни любопитството на кардинала. Той добави:

— Какво? Една-единствена немска дума! Това едва ли би компрометирало госпожата?

Синьото домино, което си даваше вид, че е приело нарежданията на Олива, възрази бързо:

— Господин кардинал, ето точно думите на госпожата: „Този, чийто спомен не е винаги жив, този, чието въображение не замества непрекъснато любимия обект, той не обича, той не би имал право да настоява.“

Кардиналът изглеждаше потресен от тези думи. Цялото му поведение в най-висша степен изразяваше изненадата му, почитта и екзалтацията от предаността, после ръцете му се отпуснаха.

— Но това е невъзможно — промърмори той на френски.

— Какво впрочем е невъзможно? — извика госпожа Дьо ла Мот, която улови жадно тези единствени думи, изпуснати на френски в целия разговор.

— Нищо, госпожо, нищо.

— Ваша светлост, мисля, че наистина ме карате да играя жалка роля — каза тя ядосана.

И пусна ръката на кардинала. А той не само че не я взе отново, но, изглежда, дори не забеляза това, така силно бе ангажирано вниманието му от германката.

— Госпожо, словата, които кавалерът ви ми каза от ваше име… това са немски стихове, които прочетох в една може би позната и на вас къща? — обърна се кардиналът към последната, все така непреклонна и неподвижна зад сатенената си завеса.

Непознатият стисна ръката на Олива.

— Да — кимна тя с глава.

Кардиналът трепна и попита с известно колебание:

— Този дом не се ли нарича Шьонбрун45?

— Да — потвърди Олива.

— Те бяха записани върху една маса от черешово дърво със златно шило от августейша ръка?

— Да — отново потвърди с глава Олива.

Кардиналът замълча. Нещо в него се разбунтува. Той се олюля и протегна ръка, търсейки опора. Госпожа Дьо ла Мот очакваше на две крачки от него резултата от странната сцена. Ръката на кардинала намери тази на синьото домино.

— И ето продължението — промълви той. — „Този, който навсякъде вижда любимия лик, който го открива в едно цвете, в парфюм зад непроницаемо було, той може да мълчи, гласът му е стаен в сърцето, за да бъде щастлив, достатъчно е да го чуе едно друго сърце.“

— Ах, та тук се говори на немски — чу се изведнъж бодър младежки глас от групата, която се бе присъединила към кардинала. — Я да видим. Вие, маршале, разбирате немски, нали?

— Не, Ваше височество.

— А вие, Шарни?

— О, да, Ваше височество.

— Господин граф Д’Артоа! — каза Олива, притискайки се към синьото домино, защото четирите маски напираха към нея малко дръзко.

В този момент оркестърът гръмна с шумни фанфари и прахът от паркета, пудрата от прическите се вдигнаха като облак в цветовете на дъгата над запалените полилеи, които със светлината си позлатяваха този облак от амбра.

В раздвижването, което предизвикаха маските, синьото домино усети, че го блъскат, и каза с властен глас:

— Внимавайте, господа!

— Господине, виждате, че ни блъскат, извинете, госпожи — възрази все още маскираният принц.

— Да тръгваме, да тръгваме, господин кардинал — пошушна съвсем тихо госпожа Дьо ла Мот на кардинала.

Изведнъж качулката на Олива бе закачена и дръпната назад от невидима ръка, развързаната й маска падна, лицето й за миг се разкри в полумрака в партера под първата ложа.

Синьото домино нададе престорено тревожен вик, а Олива — вик на ужас. Три-четири възгласа на учудване отговориха на първите два вика.

Кардиналът щеше да припадне. Ако паднеше в този момент, то той щеше да падне на колене. Госпожа Дьо ла Мот го подкрепи. Вълна от маски, повлечени от течението, отдели граф Д’Артоа от кардинала и от госпожа Дьо ла Мот.

Синьото домино, което бързо като светкавица поставяше качулката на Олива и завързваше маската й, се приближи до кардинала и стискайки му ръка, каза:

— Това, господине, е непоправимо нещастие, виждате, че честта на тази дама е във ваши ръце.

— Ох, господине, господине… — изстена кардиналът, покланяйки се. И изтри плувналото си в пот чело с кърпичка, която трепереше в ръката му.

— Бързо да си отиваме — каза синьото домино на Олива.

Те изчезнаха.

Госпожа Дьо ла Мот си каза: „Сега знам какво кардиналът считаше за невъзможно — той взе тази жена за кралицата и ето ефекта, който направи тази прилика между двете жени. Добре! Ето още едно наблюдение за тайно съхраняване.“

— Желаете ли да напуснем бала, графиньо? — попита господин Дьо Роан с изтощен глас.

— Както обичате, Ваше високопреосвещенство — отговори спокойно Жана.

— Няма нищо интересно, нали?

— О, не. Вече няма.

Те с мъка си проправиха път през шумната тълпа. Кардиналът, който бе висок, се оглеждаше на всички страни, за да открие изчезналото видение.

Но от този момент нататък пред очите му кръжеха сини, червени, зелени, жълти и сиви домина, като нюансите им се сливаха сякаш в призма. Всичко бе синьо и далечно за нещастния благородник и нищо не се виждаше ясно.

В това състояние той се качи в каретата, която очакваше него и придружаващата го дама.

Изтекоха пет минути, откакто каретата бе потеглила, а прелатът все още не бе отправил нито дума към Жана.