Колието на кралицата

55.Възстановяване на силите

В това време кралицата бе отишла право към креслото на Шарни. При изтропването на пантофите й по пода Шарни повдигна глава.

— Кралицата! — тихо каза той и се опита да стане.

— Кралицата, да, господине — побърза да каже Мария-Антоанета, — кралицата, която знае какво вършите, за да загубите разсъдъка и здравето си, кралицата, която обиждате по време на вашите бълнувания, кралицата, която обиждате и когато сте в съзнание, кралицата, която се грижи за своята чест и за вашата сигурност! Ето защо тя идва при вас, господине, и не трябва да я посрещате така.

Силно развълнуван и разтреперан, Шарни беше станал.

— Възможно ли е — продължи кралицата, трогната от уважението и от мълчанието му — един благородник, известен някога като един от най-преданите на короната, да злепоставя като неприятел доброто име на една жена? Защото, запомнете, господин Дьо Шарни, още при първата ни среща сте видели не кралицата, а жената, и вие никога не бива да го забравяте.

Увлечен от тези думи, избликвали от сърцето на кралицата, Шарни поиска да каже поне една дума в своя защита, но Мария-Антоанета не го остави.

— Какво ли щяха да направят моите неприятели — продължи тя, — ако вие давате пример за измяна?

— Измяна… — едва промълви Шарни.

— Господине, моля, изберете. Или сте безумец и аз ще ви лиша от възможността да правите зло, или сте предател и аз ще ви накажа.

— Госпожо, не казвайте, че съм предател. В устата на кралете това обвинение предхожда смъртната присъда, в устата на една жена те позори. Като кралица — убийте ме, като жена — пощадете ме.

— В състояние ли сте да прецените добре, господин Шарни? — каза с променен глас кралицата.

— Да, госпожо.

— Съзнавате ли вината си спрямо мен и вашето престъпление спрямо… краля?

— Боже мой! — прошепна нещастникът.

— Защото, вие, господа благородници, забравяте прекалено лесно, че кралят е съпруг на жената, която вие обиждате, вдигайки очи към нея. Кралят е баща на бъдещия ви господар, моя престолонаследник. Кралят е по-велик и по-добър мъж от всички вас, един мъж, който аз почитам и обичам.

— О! — издаде приглушен стон Шарни и за да не падне, той се принуди да се опре с ръка на пода.

Неговият стон прониза като стрела сърцето на кралицата. Тя прочете в угасналия поглед на младия мъж, че ще бъде смъртно наранен, ако веднага не изтегли стрелата, която беше забила сама в раната. Състрадателна и добра, тя се ужаси от бледността и слабостта на виновника и не бе далеч от мисълта да извика за помощ. Тя сметна, че докторът и Андре ще изтълкуват лошо припадъка на болния, и затова го приповдигна самичка.

— Да поговорим — каза тя, — аз като кралица, вие като мъж. Доктор Луи се е опитал да ви лекува. Раната, която не беше сериозна, се влошава от странностите на вашия разсъдък. Кога ще ви излекуват раната? Кога ще престанете да представяте на добрия доктор скандалното зрелище на една лудост, която го тревожи? Кога ще напуснете замъка?

— Госпожо — изломоти Шарни, — Ваше величество ме гони… Заминавам, заминавам.

Той направи толкова рязко движение да излезе, че загуби равновесие, залитна и падна в ръцете на кралицата, която се опита да му прегради пътя. Щом почувства допира на топлата гръд, която го подпираше, щом попадна в неволната прегръдка на ръката, която го придържаше, той изгуби напълно разсъдък, устата му се отвори и изпусна палещ дъх, което не бе нито дума, нито пък опит да бъде целувка. Кралицата, обжарена от този допир, смирила се пред слабостта, не успя да изтласка безжизненото тяло в креслото и понечи да избяга, но главата на Шарни бе отметната назад и се удари в облегалото на креслото. Лека розова пяна оцвети устните на Шарни, топла капка се отрони от челото му и падна върху ръката на Мария-Антоанета.

— О, толкова по-добре! — прошепна той. — Толкова по-добре! Умирам, убит от вас.

Кралицата забрави всичко. Върна се, обви с ръцете си Шарни, приповдигна го, притисна безчувствената му глава към гърдите си и сложи ледената си ръка на сърцето му. Любовта стори чудо, Шарни възкръсна. Той отвори очи, но видението бе изчезнало. Мария-Антоанета се ужаси, че бе оставила един спомен там, където мислеше да каже едно последно сбогом. Тя направи три толкова стремителни крачки към вратата, че Шарни едва успя да хване един край на роклята й.

— Госпожо — извика той, — в името на дълбоката ми почит към Бога, много по-малка, отколкото почитта ми към вас…

— Сбогом! — каза кралицата.

— Госпожо, простете ми!

— Прощавам ви, господин Дьо Шарни.

— Госпожо, един последен поглед!

— Господин Дьо Шарни — отвърна кралицата, треперейки от вълнение и от гняв, — макар да не сте най-недостойният от мъжете, довечера, утре трябва или да сте отпътували от замъка, или да умрете.

Кралицата по-скоро молеше, отколкото заповядваше. Зашеметен, Шарни съедини ръце, сякаш се молеше, падна на колене и пропълзя до краката на Мария-Антоанета, която вече бе отворила вратата, за да избегне по-бързо опасността. Още от началото на разговора Андре пробиваше с поглед вратата. Тя съзря младия мъж, паднал на колене, и безсилната кралица. Младото момиче видя очите на господин Дьо Шарни да блестят с надежда и гордост, а погледът на Мария-Антоанета бе угаснал и сведен към земята. Дълбоко засегната, отчаяна, изпълнена с омраза и презрение, Андре не сведе глава. Когато видя, че кралицата се връща, на Андре се стори, че Господ е дал прекалено много на тази жена. Освен трона и красотата тя току-що бе получила и този половин час с господин Дьо Шарни.

Докторът виждаше прекалено много неща наведнъж, за да може да забележи поне едно. Изцяло зает с успеха на започналите преговори от страна на кралицата, той се задоволи да каже:

— Е, какво, госпожо?

На кралицата й бе необходимо малко време, за да се съвземе и да си възстанови гласа, заглушен от ударите на сърцето.

— Какво ще направи той? — повтори докторът.

— Ще замине — промълви кралицата.

Без да обръща внимание на Андре, която се бе намръщила, и на Луи, който потриваше ръце, тя премина с бърза крачка коридора на галерията, като несъзнателно се загърна в дългото си дантелено наметало, и влезе в апартамента си. Андре се ръкува с доктора, който бързаше да иде при болния, и навела глава и втренчила поглед, без да мисли за каквото и да било, с тържествена походка, сякаш бе привидение, се върна в жилището си. Тя дори не бе се сетила да попита за нарежданията на кралицата. За хора с характера на Андре кралицата е нищо, съперницата — всичко. Оставен на грижите на Луи, Шарни сякаш не беше човекът от предишната вечер. Прекалено силен, смел до самохвалство, той отправи към добрия доктор толкова решителни и настойчиви въпроси относно бъдещото си лечение и режима, който трябва да спазва, както и с какви превозни средства да пътува, че Луи допусна второ, по-опасно възпаление, породено от някаква друга мания.

Шарни скоро го извади от заблуждението. Той приличаше на нагрято до червено желязо, чийто цвят се променя с отслабването на топлината. Желязото е черно, видимо не издава нищо, но още е горещо и готово да опустоши всичко наоколо.

Луи видя, че младият мъж си възвръща спокойствието и здравия разум от хубавите дни. Действително Шарни бе тъй разумен, че се принуди да обясни на лекаря рязката промяна в решението си.

— Като ме накара да се засрамя — каза той, — кралицата ме излекува повече, скъпи докторе, отколкото можеха да подействат вашите отлични лекарства. Залавяйки се с честолюбието, тя успя да ме укроти, както се укротява кон, като му сложат юзда.

— Толкова по-добре, толкова по-добре — повтаряше докторът.

— Да, спомням си, един испанец (те доста обичат да се хвалят) веднъж ми разказваше, че го ранили в един дуел, и той, било достатъчно само да пожелае, успявал да спре да не изтече кръвта му, за да не зарадва противника си. Аз се надсмях над испанеца, макар че съм малко като него: ако моята треска, ако бълнуването, за което ме упреквате, вземат да се повторят, обзалагам се, че ще ги прогоня, като им кажа: бълнуване и треска, вие вече няма да се повторите.

— Ние имаме примери за това явление — каза сериозно докторът. — Все пак позволете ми да ви поздравя. Ето ви душевно излекуван.

— О, да!

— Е, добре! — продължи докторът. — Скоро ще видите връзката между духа и физическото у човека. Мисълта е интересна и ако имах време, щях да напиша книга върху нея. Здрав духом, след осем дни ще бъдете здрав и физически.

— Благодаря, скъпи докторе.

— И така, скоро ли ще заминете?

— Когато пожелаете. Веднага.

— Да почакаме тази вечер. Да се поуспокоим. Да се пристъпва към крайности, винаги е опасно.

— Да изчакаме до вечерта, докторе.

— Далече ли отивате?

— Накрай света, ако трябва.

— Прекалено далече за първо излизане — каза докторът със същото хладнокръвие. — Да се задоволим отначало с напускане на Версай, а?

— Добре, на Версай, щом искате.

— Не ме разбрахте добре, докторе, иска ми се да наобиколя именията си.

— А, да! Вашите земи. По дяволите! Но те не са на края на света.

— Те са на границата с Пикардия, на петнадесет или двадесет левги оттук.

— Много добре!

Шарни се ръкува сърдечно с доктора и му благодари за голямата любезност.

Вечерта четиримата лакеи, които Шарни така грубо бе изгонил първия път, го пренесоха чак до каретата му, която го чакаше пред входа за общите помещения.

Кралят беше през целия ден на лов и току-що бе вечерял и си беше легнал. Малко притеснен, Шарни не искаше да си тръгне, без да се сбогува, но докторът го успокои, като обеща, че ще го извини за внезапното му заминаване, обяснявайки го с наложителната промяна.

Преди да влезе в каретата, Шарни изпита тъжното и все пак приятно изживяване да гледа до последния миг прозорците на кралицата. Никой не можеше да го забележи. Един лакей носеше факел и осветяваше пътя, но светлината не падаше върху лицето на Шарни. По стълбите той срещна офицери, повечето негови приятели, предупредени да дойдат навреме, за да не заприлича на бягство заминаването му.

Съпроводен до каретата от тези весели другари по оръжие, Шарни си позволи да отправи последен поглед към прозорците. Апартаментът на кралицата грееше, облян в светлина. Нейно величество, малко неразположена, бе приела придворните дами в спалнята си. А прозорците на Андре, тъмни и черни, криеха зад гънките на завесите от дамаска една разтревожена и разтреперана жена, която следеше, без да бъде забелязана, всяко движение на болния и на неговите придружители. Най-после каретата потегли, но толкова бавно, че тропотът на всяка подкова звънко отекваше в тишината.

„Ако не е мой — прошепна Андре, — той поне не принадлежи на никого.“

„Ако пак му се прииска да умре — помисли си докторът, прибирайки се вкъщи, — поне няма да умре при мен или в моите ръце. По дяволите с тези психически болести! Аз не съм лекарят на Антиох73, за да лекувам подобни болести.“

Шарни пристигна жив и здрав вкъщи. Привечер го посети докторът и го завари тъй добре, че побърза да каже, че това е последното му посещение.

За вечеря болният яде пилешко бяло месо и излапа лъжица орлеански конфитюр.

На другия ден той прие чичо си господин Дьо Сюфрен, господин Дьо Лафайет и пратеник на краля. На следващия ден бе същото, а после вече не се занимаваха с него. Той ставаше и се разхождаше в градината си.

След осем дни Шарни можеше да язди, но по-кротки коне. Силите му се бяха възстановили. Тогава замъкът му не беше съвсем изоставен и той поиска от лекаря на чичо си и от доктор Луи разрешение да замине за имението си.

Луи отговори уверено, че движението се препоръчва като последна мярка при лечение на рани, че господин Дьо Шарни има хубава карета и че пътят в Пикардия е гладък като стъкло, че ще бъде лудост да живееш във Версай, когато можеш да пътуваш толкова удобно и щастливо.

Шарни накара да натоварят багажа в голям фургон и помоли господин Дьо Сюфрен да предаде неговите почитания на кралицата, която тази вечер беше болна и не приемаше. После се качи в каретата, спряла до самата врата на кралския замък, и замина за градчето Виле-Котре, откъдето трябваше да поеме към замъка „Дьо Бурсон“. Той бе разположен на една левга от градчето, прославено вече в първите стихове на Дюмустие.