Колието на кралицата

18.Месмер и Сен Мартен

Дойде времето, когато безгрижният Париж разполагаше с прекалено много свободно време и се вълнуваше от проблемите, които в наши дни са монопол на богатите, наричани безполезни, и на учените, наричани мързеливи.

През 1784 година — времето, до което стигнахме — модният въпрос, който се носеше над всички „витаещи във въздуха“, който се спираше над всички малко по-издигнати глави, бе месмеризмът — загадъчно учение, зле дефинирано от създателите си, които, нечувстващи необходимостта да популяризират едно откритие още при раждането му, го оставиха да вземе името на човек, сиреч аристократично название, вместо да му дадат едно от онези научни названия, взети от гръцкия език, с помощта на които скромната стеснителност на съвременните учени популяризира всеки научен принцип.

Доктор Месмер беше в Париж, както вече научихме от Мария-Антоанета, която поиска разрешение от краля да го посети. Нека ни бъде позволено да кажем няколко думи за доктор Месмер.

От Германия, страната на мрачните мечти, към 1777 година той бе донесъл едно учение, препълнено със смут и мълнии. При блясъка на тези мълнии ученият виждаше само облаците, които образуваха мрачна дъга над главата му; обикновеният човек виждаше само светкавиците.

Месмер започна кариерата си в Германия с една теза за влиянието на планетите. Той се бе постарал да докаже, че небесните тела по силата на взаимното си притегляне въздействат върху живите същества, и по-специално върху нервната им система посредством един фин флуид, който изпълва цялата Вселена. Но тази първа теория беше много абстрактна. За да я разбере, човек трябваше да бъде вещ, да познава учението на Галилей и Нютон. Това беше смесица от астрономия и астрологически измислици, които не бихме казали, че не можеха да се популяризират, но не можеха да се аристократизират, защото за това беше необходимо съсловието на благородниците да се превърне в общество на учени. Месмер следователно изостави тази първа теза, за да се хвърли в системата на магнетизма.

И така, Месмер прибави към първата си теза и действието на магнитите и се постара да види какво може да спечели от това обвързване. За свое нещастие, пристигайки във Виена, Месмер завари там съперник. Този съперник, на име Хал, предяви претенции, че Месмер е присвоил неговите методи на действие. Виждайки това, Месмер като човек с въображение, какъвто действително беше, заяви, че се отказва от магнитите като безполезни и че повече няма да лекува с минерални магнити, а ще използва органичния магнетизъм.

Тази дума, провъзгласена за нова, при все това не означаваше ново откритие; магнетизмът, познат на хората от древни времена, използван при посвещаването на египтяните в тайнствата и в гръцкото питийство36, се бяха съхранили през средните векове като традиция, а остатъци от тези учения формираха магьосниците от XIII, XIV и XV век. Мнозина от тях, дори обхванати от пламъците на кладите, бяха изповядвали странната религия.

Юрбен Грандие не бе нищо друго освен хипнотизатор.

Месмер бе чул да разказват чудеса за това учение.

Жозеф Балзамо, героят на една от нашите книги, бе оставил следа от преминаването си през Германия и преди всичко в Страсбург. Месмер издири това учение, разпиляно и непостоянно като онези блуждаещи огньове, които пробягват нощем над блатата, и изгради завършена теория, неизменна система, която нарече месмеризъм.

Месмер стигна дотам, че обяви учението си в Академията на науките в Париж, в Кралското дружество в Лондон и в Берлинската академия — първите две не му отговориха, а третата каза, че е луд.

Месмер си бе спомнил за онзи гръцки философ, който отричал движението, което противникът му оборил, ходейки. Той пристигна във Франция, взе от ръцете на доктор Сторк и от очния лекар Вензел седемнадесетгодишна девойка, засегната от заболяване на черния дроб и атрофия на очния нерв, и след лечение, проведено в течение на три месеца, болната бе излекувана, бе прогледнала. Този случай убеди много хора, сред които и един лекар на име Деслон, който от противник на Месмер стана негов апостол.

От този момент престижът на Месмер нарасна: академията се обяви против новатора, дворецът се обяви за него. Министерството започна преговори с цел да покани Месмер да обогати човешкия род, като публикува доктрината си. Докторът получи признание. Започнаха да се пазарят, господин Дьо Бретьой му предложи от името на краля пожизнена рента от двадесет хиляди ливри и заплата в размер на десет хиляди ливри, за да подготви трима души, определени от правителството за практикуването на неговите методи. Но Месмер, възмутен от кралското скъперничество, отхвърли предложението и замина за минералните води на Спа заедно с няколко от болните си.

Неочаквана катастрофа застрашаваше Месмер. Деслон, неговият ученик, Деслон, притежателят на знаменитата тайна, която Месмер бе отказал да продаде за тридесет хиляди ливри годишно, той, Деслон, в дома си бе започнал публично лечение по Месмеровия метод.

Месмер, като научи тази тъжна новина, вдигна голям шум, че е ограбен, че е измамен. Тогава на един от болните му, господин Дьо Бергас, му хрумна щастливата идея да постави практикуването на учението на знаменития професор на командитна основа37, бе създаден комитет от сто души с капитал триста и четиридесет хиляди ливри, при условие че той ще разкрие на акционерите доктрината си. Месмер обеща да направи това разкритие, взе парите и се завърна в Париж.

Моментът бе благоприятен. Съществуват мигове в историята на народите, които се отнасят до епохите на промени, когато цялата нация се изправя като пред неизвестно препятствие, колебае се и усеща ръба на пропастта, до която е стигнала, но сякаш все още не я вижда.

Франция се намираше именно в един от тези моменти. Наглед беше едно спокойно общество, чийто дух се вълнуваше, в известен смисъл хората сякаш бяха затъпели от изкуствено щастие, чийто край прозираха смътно така, както, идвайки в края на една гора, човек открива равнината между дърветата. Това спокойствие, в което нямаше нищо постоянно, нищо реално, изморяваше — хората търсеха навсякъде емоции и новости и каквито и да бяха, биваха приемани добре. Бяха станали много леконравни, за да се занимават както някога със сериозните проблеми на управлението и на молинизма38. Спореха за музиката, застъпваха се за Глук и Пушкин, пристрастяваха се към енциклопедията, вдъхновяваха се от мемоарите на Бомарше.

Появата на новата опера ангажираше повече мисълта, отколкото мирният договор с Англия и признаването на републиката на Съединените щати в Америка. Накрая това беше една от онези епохи, когато съзнанието се насочваше към истината на философите, стигащо до разочарование, когато хората се изморяваха от прозрачността на реалността. То имаше възможност да вникне до глъбините на нещата и правейки стъпка напред, се стараеше да прекрачи границите на реалния свят и да навлезе в света на мечтите и въображението.

Наистина, ако е доказано, че много ясните, дълбоко прозрени истини са единствените, които се популяризират бързо, също така безспорно е, че мистериите са много силна атракция за всички народи.

Френският народ бе неудържимо привлечен от мистерията на Месмеровия флуид, който според последователите му трябваше да възстановява здравето на болните, да дарява ум на лудите и безумие на мъдрите.

Навсякъде се вълнуваха от Месмер. Като се започне от кралското семейство, неспокойно и изолирано на трона си, и се стигне до семейството на плебея, изгладняло в кочината си, навсякъде.

Волтер беше умрял и във Франция вече нямаше и един-единствен изблик на смях с изключение на смеха на Бомарше, смях още по-горчив от този на майстора. Русо бе умрял, Франция повече нямаше религиозен философ. Русо много искаше да подкрепи Бога, но откакто Русо го нямаше, никой не смееше да рискува от страх да не бъде смазан под тежестта му. Някога войната бе сериозно занимание за французите. Кралете поддържаха за своя сметка националната доблест, а сега самата френска война беше американска война и още нещо, кралят нямаше нищо общо с нея. Наистина, там не се ли биеха за онова неизвестно нещо, което американците наричаха независимост, дума, която французите превеждаха абстрактно — свобода?

Все пак тази отдалечена война не просто на един друг народ, а на друг свят, току-що бе свършила.

Като се вземе предвид всичко, не бе ли за предпочитане човек да се занимава с Месмер, този германски лекар, който за втори път от шест години насам вълнуваше Франция повече, отколкото лорд Кромуел или господин Вашингтон, които бяха толкова далече, че вероятно никога нямаше да видят нито единия, нито другия.

А пък Месмер беше там, можеше да се види, да се пипне и да бъдеш докоснат от него, а това беше върховното желание на три четвърти от парижани.

Така че този човек, който при пристигането си в Париж не бе подкрепен от никого, дори от кралицата, негова сънародничка, която същевременно на драго сърце подкрепяше хората от своята страна, този човек без доктор Деслон, който впоследствие го бе предал, остана в неизвестност. Но този човек истински властваше над общественото мнение, като оставаше далеч зад себе си краля, за когото никога не се говореше, господин Дьо Лафайет, за когото все още не се говореше, и господин Некер, за когото вече не се говореше.

Сякаш този век се бе постарал да даде на всеки ум според способностите му, на всяко сърце според чувствата му, на всяко тяло според потребностите му. Срещу Месмер материалиста се изправи Сен Мартен, човекът на спиритуализма, чиято доктрина беше създадена, за да утеши всички души, които позитивизмът на германския доктор оскърбяваше.

Да си представим атеиста с вяра, по-смирена от самата набожност, да си представим един републиканец, преизпълнен с любезност и внимание към краля; един благородник от привилегированите съсловия, сърдечен, нежен, влюбен в народа; да си представим тройната атака на този човек, надарен с най-логичното, най-завладяващото красноречие против култовете на земята, които той наричаше безчувствени само защото са божествени.

Да си представим накрая Епикур39, напудрен до побеляване, в бродирани дрехи, с жакет, обшит с пайети, със сатенени кюлоти, с копринени чорапи и с червени токове. Епикур, който не се задоволява само да събори божествата, в които не вярва, но да разтърси правителствата, които третира като култове, защото те никога не съвпадат и почти винаги водят до нещастие човечеството, действащо против закона на обществото, Епикур който заклеймява с единствените думи: наказва еднакво различни грешки, наказва последствието, без да преценява причините.

Представете си сега, че този съблазнител, който се нарича неизвестен философ, обединява, за да сплоти хората с различни идеи в един кръжок, всичко, което въображението може да прибави към очарованието на обещанията за нравствен рай, и че вместо да каже „хората са равни“, което е абсурд, той открива следната формулировка, която изглежда като изтървана от изричащата я уста: „Всички умни същества са крале!“

И после, давате ли си сметка за подобен морал, попадащ изведнъж сред общество без надежди, без предводители; в общество като архипелаг, засят с идеи, тоест с опасности. Спомнете си, че по това време жените са нежни и луди, мъжете — жадни за власт, за почести и удоволствия, и най-после, че кралете оставят да се разклати короната, върху която за пръв път, изправен и потънал в мрака, ще се прикове поглед, едновременно и любопитен, и заплашващ. Ще бъде ли учудващо, че тази доктрина ще спечели нови привърженици, след като казва на хората: „Изберете измежду вас превъзходната душа, но превъзхождаща останалите с любовта, с милосърдието си, с властната воля много да обича, да ощастливява, после, когато тази душа е превърната в човек, превийте гърбове, унижете се, изтребете се всички вие, по-нисши души, за да създадете простор за диктатора, за душата, която има мисията да ви реабилитира във вашето главно начало, равенство в страданията в лоното на неравенството, насилствено налагано от дарбите и деянията.“

Прибавете към това, че непознатият философ се окръжава от мистерии, че той приема дълбокия мрак, за да разисква на спокойствие, далеч от шпиони и вредители, голямата социална теория, която можеше да стане политика на света.

„Слушайте ме, предани души, верни сърца — казва той, — слушайте ме и се постарайте да ме разберете или по-скоро само ме слушайте, ако сте заинтересувани или любопитни да ме разберете, защото ще ви бъде трудно да разберете това, което казвам, а аз ще предам тайните си само на онзи, който не разкъса булото. Казвам неща, които съвсем не искам да покажа, че казвам, ето защо ще изглеждам така, сякаш говоря нещо различно от това, което казвам.“

И Сен Мартен беше прав, той действително имаше мълчаливи защитници на творчеството си, мрачни и ревностно предани на идеите му, едно тайнствено общество с еднакви убеждения, никой от които не разкриваше тайнството и религиозната мистичност.

Така се трудеха за прослава на душата и на материята, желаейки съкрушаването на Господа Бога, съкрушаването на Христовата вяра, тези двама мъже, които бяха разделили на два лагера и на две естествените потребности на всички просветени умове, на всички изтъкнати личности на Франция.

Така около ведрото на Месмер, от което извираше благоденствието, се струпваше целият сластолюбив свят, всичките изящни материалисти на изродената нация, докато около „Книгата на заблудите и истината“ се обединяваха благочестивите, благодетелните, любещите души, променени коренно след осъзнаването, че са се насладили на илюзиите.

Като че ли под тези привилегировани слоеве възгледите се различаваха и се объркваха; като че ли ропотът, изтръгващ се от тези среди, се трансформираше в гръмотевици така, както светлинките се превръщаха в светкавици, за да се разбере първичното състояние, в което оставаше подчиняващата се част на обществото, ще рече буржоазията и народът, които по-късно щяха да бъдат наречени третото съсловие, което само подразбираше, че се занимават с него и което в нетърпението и в примирението си изгаряше от желание да открадне свещения огън като Прометей, да вдъхнови света, който би бил негов и в който той самият би сполучил.

Конспирациите под формата на разговори, сдруженията под формата на кръжоци, обществените партии под формата на кадрили, ще рече, гражданската война и анархията, ето всичко, което се привиждаше на мислителя, в което все още не прозираше вторият живот на това общество.

Уви! Сега, когато завесите бяха разкъсани, сега, когато народите-прометеи бяха десетократно разбивани от огъня, който самите те откраднаха, кажете какво можеше да види мислителят в края на този необикновен XVIII век освен разпадането на един свят, освен нещо от онова, което се бе случило след смъртта на Цезар и преди прославата на Август.

Август бе човекът, който отдели езическия от християнския свят така, както Наполеон бе човекът, който отдели феодалния от демократичния свят.

Може би се устремихме и поведохме след себе си нашите читатели в едно отклонение, което навярно им се видя малко дълго, но в действителност щеше да бъде трудно да се представи тази епоха, ако не докоснехме с перото си онези проблеми, които бяха нейна плът, неин живот.

Сега усилията са положени, усилията на дете, което би чоплило с нокът ръждата на антична статуя, за да прочете под нея надпис, три четвърти заличен.

Но да се върнем към нашата тема. Да продължим по-нататък да се занимаваме с действителността, значи да кажем прекалено много за един писател и прекалено малко за един историк.