Колието на кралицата

46.Госпожица Олива започва да се пита какво искат да направят с нея

Господин Бозир можеше да си спести много огорчения и разочарования, ако вместо да си блъска главата, се бе доверил на очите си, които бяха в много добро състояние. Действително той бе видял в каретата госпожица Олива до един мъж, когото не бе разпознал от едно виждане, но ако го бе погледнал още веднъж, щеше да го познае. Олива, както обикновено, бе отишла да се разходи в Люксембургската градина и вместо да се прибере вкъщи в два часа, за да обядва, беше се срещнала, спряла и разговаряла с този странен приятел, с когото се бе сближила на бала в Операта. Наистина, точно когато тя плащаше своя стол и се усмихваше на съдържателя на кафенето в градината, чиято редовна посетителка беше, от една алея изникна Калиостро, изтича към нея и я хвана за ръката. Тя леко извика.

— Къде отивате? — попита той.

— На улица „Дофин“, вкъщи.

— Ето какво ще помогне най-добре на хората, които ви чакат там — отвърна непознатият господин.

— Хора… които ме очакват… как така? Никой не ме чака.

— Как не! Да. Около дванадесетина посетители. Без съмнение. Тези дванадесет господа, които ви чакат, са полицаите, изпратени от господин Дьо Кросън.

Олива изтръпна. Някои хора се страхуват от определени неща. Обаче тя се окопити и след като премисли малко по-задълбочено, каза:

— Нищо не съм направила. Защо да ме арестуват?

— Защо арестуват една жена? За любовни връзки, за празни работи.

— Нямам никакви любовни връзки.

— Може би сте имали.

— О, не отричам!

— Изобщо те нямат право да ви арестуват, но се опитват да ви арестуват, това е истината. Държите ли още да отидем на улица „Дофин“.

Олива се спря, пребледняла и смутена.

— Вие си играете с мен както котка с мишка — каза тя. — Хайде, ако знаете нещо, кажете ми го! Разгневени са от Бозир, нали?

Тя спря умоляващ поглед върху Калиостро.

— Може би да. Подозирам, че съвестта му е по-малко чиста, отколкото вашата.

— Клетото момче — отвърна Олива.

— Съжалявате го, но ако е заловен, не му подражавайте и не се оставяйте да ви хванат и вас!

— Но какъв интерес имате да ме покровителствате? Какво ви кара да се занимавате с мен? Ето — каза смело тя, — не е естествено човек като вас…

— Не завършвайте, може да кажете някаква глупост, а нямаме време, защото агентите на господин Дьо Кросън, като не ви виждат да се прибирате, ще дойдат да ви потърсят тук.

— Тук! Знаят ли, че съм тук?

— И аз го зная! Продължавам. Тъй като се интересувам от вашата личност и ви желая доброто, останалото не ви засяга. Бързо да минем на улица „Д’Анфер“. Каретата ми чака там. О, още ли се съмнявате?

— Да.

— Е, добре! Ще направим нещо доста неразумно, но ще ви убедя веднъж завинаги, надявам се. Ще минем с каретата пред вашата къща, когато видите господата от полицията достатъчно отдалеч, за да не ви заловят, и достатъчно близко, за да прецените как са се разположили, е, добре, тогава ще оцените добрите ми намерения.

Той заведе Олива до оградата на улица „Д’Анфер“. Каретата се приближи, двойката влезе и Калиостро и Олива бяха закарани към улица „Дофин“, на мястото, където Бозир ги бе забелязал. Разбира се, ако Бозир бе извикал в онзи миг, ако бе отишъл след каретата, Олива щеше да направи всичко, за да се доближи до него, да го спаси, него, преследвания, или да избяга с него. Но Калиостро видя нещастника, отклони вниманието на Олива, като й показа тълпата, струпала се любопитно пред входа.

— Спасете ме, спасете ме! — повтаряше в това време клетото момиче.

— Обещавам ви — каза той.

— Но след като казвате, че хората от полицията знаят всичко, те ще ме намерят навсякъде.

— Не на мястото, където ще бъдете, там никой няма да ви открие, ако могат да дойдат и да ви вземат от вашия дом, това не с възможно да стане от моя.

— О! — произнесе със страх девойката. — У вас… у вас ли отиваме?

— Вие сте луда — отговори той, — изглежда, че не си спомняте вече какво се уговорихме. Аз не съм ваш любовник, красавице, и не искам да ставам.

— Тогава ми предлагате затвор.

— Ако предпочитате болницата, свободна сте.

— Ами — отвърна тя ужасена, — оставям се на вас, правете с мен, каквото искате.

Той я заведе на улица „Ньов Сен Жил“ в къщата, където го видяхме да посреща Филип дьо Таверне. След като я настани в малък апартамент на втория етаж, където нямаше никакъв прислужник или друг наблюдател, той й каза:

— Трябва да се чувствате по-щастлива, че сте тук.

— Щастлива! Тук? — каза натъжена тя. — Щастлива без свобода, без разходка! Толкова е мрачно тук. Няма дори градина. Ще умра.

Тя хвърли неопределен, отчаян поглед наоколо.

— Имате право — отвърна Калиостро. — Искам да не ви липсва нищо. Тук ще се чувствате зле, освен това моите хора ще ви открият и ще ви пречат.

— Или могат да ме предадат — добави тя.

— Колкото до това, не се страхувайте, скъпо дете, моите хора продават само това, което аз купувам от тях. Но за да имате желаното спокойствие, ще се заема да ви осигуря друго жилище.

Олива се поуспокои малко от тези обещания. Впрочем престоят в новия апартамент й хареса. В него тя заживя охолно, откри и приятни книги. Покровителят й я напусна с думите:

— Не искам да ви спечеля чрез вашето нещастие, скъпо дете. Ако искате да ме видите, обадете ми се, ще дойда веднага, ако съм вкъщи, или веднага след като се върна, ако съм излязъл.

Той й целуна ръка и си тръгна.

— А! — извика след него тя. — Донесете ми някакви новини за Бозир.

— Преди всичко — отговори графът.

Той я затвори в стаята. После, като слизаше по стълбата, замислен си каза:

— Цяло кощунство е да я оставя да живее в тази къща на улица „Сен Клод“. Но важното е никой да не я вижда, а тук няма да я видят. Ако все пак се наложи да я забележи някой, ще я види точно в тази къща на улица „Сен Клод“. Хайде да направим и тази жертва. Да загасим последната искра от пламъка, който изгоря в миналото.

Графът се облече, потърси ключовете в бюрото, взе няколко, които погледна с известно умиление, излезе от къщата и тръгна по улица „Сен Луи дю Маре“.