Колието на кралицата

58.Събудени илюзии — изгубена тайна

Господин Калон едва премина през галерията, за да се върне вкъщи, когато се чу леко почукване на вратата на кралицата.

Появи се Жана.

— Госпожо — каза тя, — той е там.

— Кардиналът ли? — попита кралицата, учудена от думата „той“, която, произнесена от една жена, може да означава много неща.

Кралицата не довърши думите си. Жана вече беше въвела господин Дьо Роан и се сбогуваше, като крадешком стисна ръката на закриляния покровител. Принцът се озова изведнъж на три крачки от кралицата и почтително отправи възприетите поздрави. Мария-Антоанета се трогна от неговата сдържаност и чувство за мярка. Тя протегна ръка на кардинала, който още не бе повдигнал очи към нея.

— Господине — каза тя, — съобщиха ми за една ваша постъпка, която заличава много от обидите.

— Позволете ми — отвърна принцът, обхванат от вълнение, в което не личеше огорчение, — позволете ми, госпожо, да ви уверя, че обидите, за които говори Ваше величество, щяха да бъдат много смекчени, ако се бяхме обяснили помежду си.

— Не ви забранявам да се оправдаете — отвърна с достойнство кралицата, — но това, което можете да ми кажете, ще хвърли сянка върху любовта и уважението, което изпитвам към своята страна и моето семейство. Не можете да се оправдаете, господин кардинал, без да ме нараните. Хайде да не докосваме огъня, който все още тлее, може да опари или вашите, или моите пръсти и по-добре е да ви видя в нова светлина, която ви представя пред мен любезен, изпълнен с уважение, предан…

— Предан до смърт — прекъсна я кардиналът.

— Добре, щом е тъй. Но — усмихна се Мария-Антоанета — засега вървите само към разоряване. Ще ми бъдете ли предан, господин кардинал, докато се разорите? Това е много хубаво, твърде хубаво. Слава Богу, аз слагам добър ред. Ще живеете и няма да се разорите, поне, както казват, докато не се разорите сам.

— Госпожо!

— Ваша си работа. Все пак като приятелка, понеже вече сме добри приятели, ще ви дам един съвет. Бъдете пестелив, това е селска добродетел, кралят ще ви харесва повече, ако пестите, отколкото, ако прахосвате.

— За да се харесам на Ваше величество, ще стана и скъперник.

— Кралят — подхвана деликатно кралицата — не обича скъперниците.

— Ще стана това, което Ваше величество пожелае — прекъсна я със зле прикрит възторг кардиналът.

— Та ви казвах — намеси се рязко кралицата, — че няма да се разорите по моя вина. Вие поехте отговорност заради мен, благодаря ви, но аз имам с какво да изпълня задълженията си, не се занимавайте повече с тези неща, които след първото плащане ще засягат само мен.

— За да приключим, госпожо — каза кардиналът и се поклони, — остава ми да предложа на Ваше величество колието.

В същото време той извади от джоба си кутията с бижуто и я поднесе на кралицата. Тя дори не я погледна, което издаде силното й желание да види колието, и тръпнеща от радост, го постави върху един малък скрин, близо до нея.

Кардиналът се опита да произнесе няколко думи на учтивост, които бяха приети много добре, после се върна към казаното от кралицата относно тяхното сдобряване.

Понеже тя си беше обещала да не гледа пред него диамантите и понеже гореше от желание да ги види, кралицата го слушаше вече разсеяно. Също от разсеяност тя му подаде ръката си и той възторжено я целуна. После кардиналът се сбогува, смятайки, че пречи, което зарадва много кралицата. Един обикновен приятел не пречи никога, един равнодушен човек пречи още по-малко. Така премина срещата, която затвори всички рани в сърцето на кардинала. Той напусна кралицата, възторжен, опиянен от надежда и готов да докаже на госпожа Дьо ла Мот безграничната си признателност за преговорите, които тя така сполучливо беше довела до добър край.

Жана го чакаше в каретата му, на сто крачки пред бариерата, и тя получи пламенно уверение в неговото приятелство.

— Е, добре! — каза тя след първия изблик на благодарност. — Ще бъдете ли Ришельо или Мазарен? Австрийската уста насърчи ли вашите амбиции, или ви даде нежност? В политиката ли ви въведоха или в тайните любовни отношения?

— Не се подигравайте, скъпа графиньо — каза принцът. — Аз съм луд от щастие.

— Вече!

— Помогнете ми и след три седмици мога да имам министерство.

— Дявол да го вземе! След три седмици! Колко дълго време! Падежът на първото плащане е определен след петнадесет дни.

— О, всички щастия идват едновременно! Кралицата има пари, тя ще плати, а аз ще имам само заслугата за намерението. Прекалено малка чест, графиньо! Прекалено малка! Бог ми е свидетел, че щях да платя с удоволствие петстотин хиляди ливри за това сдобряване.

— Бъдете спокоен — прекъсна го, усмихвайки се, графинята. — Ще имате тази заслуга наред с другите. Държите ли много?

— Признавам, че бих предпочел кралицата да ми е длъжник…

— Монсеньор, нещо ми подсказва, че ще се възползвате от удовлетворението. Подготвен ли сте за него?

— Накарах да продадат последните ми имоти и заложих доходите и приходите си от следващата година.

— В такъв случай имате петстотин хиляди ливри.

— Аз ги имам, но след това плащане не ще зная какво да правя.

— Това плащане — рече Жана — ни дава три месеца спокойствие. За три месеца Бог знае колко неща могат да се случат!

— Вярно е, но кралят накара да ми кажат да не правя повече дългове.

— Двумесечният престой в министерството ще може да уреди всичките ви сметки.

— О, графиньо!

— Не се възмущавайте. Ако вие не го направите, ще го направят вашите братовчеди.

— Вие винаги имате право. Къде отивате?

— Да видя кралицата, да разбера впечатлението, оставено от вашето посещение.

— Много добре. А аз, аз се връщам в Париж.

— Защо? По-добре е да се върнете за играта довечера. Това е добра тактика, не отстъпвайте.

— За съжаление трябва да бъда на една среща, за която ми съобщиха сутринта, преди да тръгна.

— Среща?

— Доста сериозна, ако съдя по съдържанието на бележката, която ми дадоха. Вижте…

— Почерк на мъж! — каза графинята.

Тя прочете:

— Анонимно… Някакъв просяк.

— Не, графиньо, човек не се подлага доброволно да бъде набит от хората ми за това, че се е подиграл с мен.

— Вярвате ли?

— Не зная защо, но струва ми се, че познавам почерка.

— Вървете, монсеньор. Впрочем човек никога не се излага на опасност с хора, които обещават пари. Щеше да бъде по-лошо, ако не платят. Сбогом, монсеньор.

— Графиньо, щастие ще е за мен да ви видя отново.

— Между другото, монсеньор, две неща.

— Кажете!

— Ако случайно неочаквано получите голяма сума…

— Кажете, графиньо.

— Нещо загубено, находка, съкровище!

— Разбирам ви, хитруша, искате да кажете поравно?

— Наистина, монсеньор…

— Вие ми носите щастие, графиньо. Защо да не държа сметка за това. Ще бъде направено. Другото нещо?

— Сега. Не пипайте петстотинте хиляди ливри.

— О, не се страхувайте.

Те се разделиха. Кардиналът се върна в Париж, обзет беше от върховно щастие. От два часа животът стана съвсем друг за него. Ако бе само влюбен, кралицата му даваше повече, отколкото той смееше да очаква от нея, а ако беше упорит, тя му даваше възможност да се надява на нещо повече.

Ловко ръководен от жена си, кралят ставаше жертва на една орисия, която занапред нищо не можеше да спре. Да постави начело на движението за реформа кралицата, която кардиналът обожаваше и която все по-малко се радваше на добрите чувства на хората, ето мечтата на прелата. Той можеше да й спечели голяма слава и можеше да превърне мечтата си в действителност само срещу една нежна дума от страна на Мария-Антоанета.

В такъв момент лекомисленият се отказва от лесните си победи, светският човек става философ, ленивецът се превръща в неуморим труженик. При силните характери не е трудно да замениш бледността на развратника с умората на учения. Господин Дьо Роан можеше да отиде далеч, теглен от буйния впряг, наречен любов и амбиция. Щом се върна в Париж, той се зае веднага с работа. Изгори наведнъж цял сандък с любовни писъмца, извика иконома си, за да нареди за разни промени, накара един секретар да наостри перата, за да напише спомените си за политиката на Англия, която той разбираше прекрасно, и след един час работа, вече вдълбочен в нея, едно позвъняване го предупреди за важното посещение. Появи се портиерът.

— Кой е там? — попита прелатът.

— Мъжът, който сутринта е писал на монсеньора.

— Без да се подпише.

— Да, монсеньор.

— Но този мъж има име. Попитайте го!

Портиерът се върна след малко и съобщи.

— Господин граф Дьо Калиостро.

Принцът изтръпна.

— Нека влезе.

Графът влезе и вратите се затвориха след него.

— Боже мой! — възкликна кардиналът. — Кого виждам!

— Нали, монсеньор — усмихна се Калиостро, — никак не съм се променил?

— Възможно ли е?… — прошепна господин Дьо Роан. — Жозеф Балзамо, той, за когото казваха, че е умрял в онзи пожар. Жозеф Балзамо…

— Граф Феникс е жив, монсеньор, жив, повече отвсякога!

— Но, господине, под кое име се представяте… защо не сте запазили старото си име?

— Тъкмо, монсеньор, защото е старо и напомня най-напред на мен, после и на другите много тъжни и тягостни спомени. Говоря само за вас, монсеньор, кажете, няма ли да пуснете в дома си Жозеф Балзамо?

— Аз! Ами да, господине! Заповядайте.

Все още изумен, кардиналът дори не предложи на Калиостро стол.

— Тогава — подхвана Калиостро — Ваше високопреосвещенство има памет и честност повече от всички други хора, взети заедно.

— Господине, вие ми направихте някога такава услуга…

— Нали, монсеньор — прекъсна го Балзамо, — не съм се променил с възрастта и съм много добър пример за последиците от моя начин на живот.

— Признавам го, господине, но вие сте над човешката природа, вие раздавате на всички злато и здраве.

— За здравето не възразявам, монсеньор, но златото, о, не…

— Не правите ли вече злато?

— Не, монсеньор.

— А защо?

— Защото загубих последната частичка от една необходима съставка, която моят учител, мъдрецът Алтотас, ми даде, когато дойде от Египет. Единствената рецепта, която не съм притежавал лично.

— Той запазил ли я е?

— Не… всъщност да, запазил или отнесъл в гроба си, както искате.

— Той е мъртъв?

— Аз го загубих.

— Как не сте продължили живота на този човек, необходимия пазител на необходимата рецепта, вие, който сте се запазили жив и здрав от векове, както казвате?

— Защото аз мога да направя всичко срещу болестта, срещу раната, но нищо — срещу злополуката, която убива, без да могат да ме извикат.

— Злополуката ли сложи край на дните на Алтотас?

— Сигурно сте разбрали, тъй като знаехте за моята смърт.

— Пожарът на улица „Сен Клод“, в който изчезнахте.

— Пожарът погуби само Алтотас, или по-скоро мъдрецът, уморен от живота, е пожелал да умре.

— Странно.

— Не, естествено е. Аз на свой ред сто пъти съм мислил да престана да живея.

— Да, но вие продължавате да живеете.

— Защото аз избрах състоянието на младост, в което доброто здраве, страстите, удоволствията на тялото ми доставят още развлечение. Напротив Алтотас бе избрал състоянието на старост.

— Алтотас трябваше да постъпи като вас.

— Не, той беше човек задълбочен и по-добър от всички на този свят, интересуваше го само науката. А младостта с буйна кръв, страстите, удоволствията щяха да го отклонят от вечното съзерцание. Монсеньор, важно е да се пазиш от възбуда. За да мислиш добре, трябва да умееш да потъваш в несмутима дрямка. Старецът размишлява по-добре от младежа, но обсеби ли го тъгата, лек вече няма. Алтотас е мъртъв, жертва на своята преданост към науката. А аз живея като светски човек, губя времето си и не правя нищо. Аз съм растение… не смея да кажа цвете, не живея, аз просто дишам.

— О! — прошепна кардиналът. — С възкръсналия човек всичките ми обърквания отново се появяват. Вие, господине, ме връщате към времето, когато магията на вашите думи, когато чудото на вашите действия удвояваха всичките ми способности и издигаха в очите ми достойнството на едно създание. Вие ми припомняте двете мечти на моята младост. Преди десет години, знаете го, вие се явихте пред мен.

— Зная, двамата много загубихме, хайде, монсеньор, аз не съм вече мъдрец, а учен. Вие вече не сте красив младеж, а хубав принц. Спомня ли си монсеньорът за онзи ден, когато в кабинета ми аз ви обещавах любовта на една жена, чиито руси коси бе разглеждала внимателно моята ясновидка?

Кардиналът пребледня, после изведнъж почервеня. Страхът и радостта сякаш спираха биенето на сърцето му.

— Спомням си — каза той, — но смътно…

— И така — продължи, усмихвайки се, Калиостро, — да видим дали още мога да мина за магьосник. Почакайте да се съсредоточа над тази мисъл.

Той размишляваше.

— Онази руса жена, рожба на вашите любовни мечти — продължи след малко той, — къде е, какво прави? А, ето, по дяволите, виждам я, да… и вие сте я видели днес. Нещо повече, вие направо излизате оттам.

Кардиналът сложи ледената си ръка на силно биещото си сърце.

— Господине — каза кардиналът тъй тихо, че Калиостро едва го чу, — за Бога…

— Искате ли да говорим за друго? — каза любезно гадателят. — О, аз съм на вашите услуги, монсеньор. Разполагайте с мен, моля ви.

Калиостро се разположи свободно на един диван, което кардиналът беше забравил да му предложи в началото на този интересен разговор.