Колието на кралицата

21.Господин Бозир

Олива се хвърли срещу разярения мъж, който с разперени ръце, с бледо лице и раздърпани дрехи нахълта в жилището и ревна като тигър.

— Бозир! Чакай, Бозир! — каза тя с глас, който не беше твърде уплашен.

— Оставете ме! — крещеше новодошлият, освобождавайки се грубо от прегръдките на Олива. — Аха! Не ми се отваря вратата, защото тук имало мъж! Ай, ай!

Непознатият седеше спокоен и неподвижен в канапето, което господин Бозир навярно прие като нерешителност или дори уплаха. Той застана пред мъжа със скърцащи зъби, което бе лошо предзнаменование.

— Предполагам, че ще ми обясните? — рече той.

— Какво желаете да ви кажа, скъпи господин Бозир? — попита непознатият.

— Първо, кой сте вие?

— Аз съм много спокоен човек, когото вие гледате така страшно, и освен това разговарях с госпожицата съвсем прилично и съвсем почтително.

— Но, да, разбира се — промърмори Олива, — съвсем кротко и съвсем почтително.

— Замълчете — задави се от гняв Бозир.

— Защо — възрази непознатият — нагрубявате така госпожицата, която е съвършено невинна? Ако сте в лошо настроение…

— Да, съм.

— Сигурно е изгубил в хазарта — каза полугласно Олива.

— Ограбен съм, да пукнат всички дяволи! — виеше Бозир.

— Но не бихте се ядосали, ако бяхте ограбили малко някого — каза със смях непознатият. — Ясно е, господин Бозир.

— Стига лоши шеги, вие там! И направете ми удоволствието да офейкате оттук.

— О, господин Бозир, по-кротко!

— Да изпукат всички дяволи в ада! Ставайте и тръгвайте или ще потроша канапето и всичко върху него.

— Не ми бяхте казали, госпожице, че господин Бозир е като Баба Марта. Ей Богу! Каква ожесточеност!

Освирепял, Бозир направи театрално движение и като извади шпагата си, описа с острието й кръг, най-малко десет стъпки в обиколка.

— Повтарям, станете, в противен случай ще ви закова към облегалото! — рече той.

— Наистина нищо по-неприятно — отговори непознатият, измъквайки бавно с лявата си ръка малка шпага от ножницата, която бе скрил зад себе си на канапето.

Олива пронизително се развика.

— Ах, госпожице, госпожице, замълчете — каза спокойният мъж, който най-после държеше в ръка шпагата, без да става от мястото си, — замълчете, защото ще се случат две неща: първото е, че ще зашеметите господин Бозир и той ще се прободе, и второто е, че нощната стража ще се качи, ще ви удари и ще ви отведе направо в „Сен Лазар“.

Олива смени виковете с най-изразителни жестове. Зрелището беше забавно. От едната страна господин Бозир, разпасан, пиян, треперещ от ярост, грубо нанасяше прави удари, без смисъл, без тактика.

От другата страна мъж, седнал на канапето, с едната ръка, поставена на коляното, а с другата — въоръжен, ловко отстраняващ ударите, спокоен и смеещ се, така че да ужаси и самия Сен Жорж.

Шпагата на Бозир не можеше нито за момент да запази позицията, отклонявана от гардовете на противника. Бозир започна да се изморява, да се задъхва, а гневът бе отстъпил място на неволен ужас. Обзе го неувереност, той се отклони и нанасяше ударите само по върха на шпагата на противника. Последният го хвана яко на трета позиция, изби сабята от ръката му и я накара да полети като перо. Шпагата прелетя през стаята, прониза стъклото на прозореца и изчезна навън. Бозир не знаеше към какво поведение да се придържа.

— Е, господин Бозир — каза непознатият, — внимавайте, защото, ако сабята ви падне с върха надолу и ако някой минава, ето ти един убит.

Бозир се затича към вратата и се хвърли, за да предотврати едно нещастие, което би го забъркало с полицията.

През това време Олива хвана ръката на победителя.

— Ах, господине, вие сте много храбър, но господин Бозир е продажен и освен това ще ме компрометирате, оставайки тука, а когато си отидете, той сигурно ще ме убие.

— Тогава оставам.

— Не, не, за Бога! Когато той ме бие, аз също го бия и винаги аз съм по-силната, но това е така, защото аз нямам какво да жаля. Оттеглете се, моля ви.

— Тогава обърнете внимание на едно нещо, моя красавице, а то е, че ако си тръгна, ще го сваря или да ме причаква долу, или пък да ме дебне по стълбите. Отново ще се сбием, а по едно стълбище не винаги се избягват двойките срещу квартите, двойките срещу терците и полукръговете, което е възможно на канапето.

— Тогава?

— Тогава или аз ще убия майстор Бозир, или той мен.

— Всевишни Господи! Наистина ще имаме голям скандал в къщата.

— Трябва да се избегне, следователно оставам.

— От уважение към Бога излезте, ще се качите на горния етаж, докато той се върне. Няма да ви търси никъде. Ще чуете да заключвам два пъти вратата. Ще затворя моя човек и ще си прибера ключа в джоба. Тогава се оттеглете, докато аз смело ще се сражавам, за да печелите време!

— Вие сте очарователно момиче, довиждане.

— Довиждане! А кога ще се видим?

— Тази нощ, ако искате.

— Как? Тази нощ! Луд ли сте?

— Ей Богу, да, тази нощ. Нали има бал в Операта тази вечер.

— Но необходими са домина.

— Бозир ще отиде да купи, ако сте съумели да го победите.

— Прав сте — отговори Олива, смеейки се.

— Ето десет луидора за костюмите — добави непознатият също със смях.

— Сбогом! Благодаря!

Тя го бутна към стълбата.

— Добре. Той затваря вратите долу — каза непознатият.

— Отвътре има само едно езиче на брава и резе, сбогом! Той се изкачва.

— Но ако случайно той ви нападне, как ще ми съобщите?

Тя се замисли. После попита:

— Сигурно сте със слуги?

— Да, ще оставя един под прозорците ви.

— Много добре. И той ще гледа нагоре, докато на носа му падне една малка записка.

— Така да бъде. Сбогом.

Непознатият се изкачи на горния етаж. Нямаше нищо по-лесно от това, но стълбата бе тъмна и Олива, викайки високо към Бозир, прикриваше шума от стъпките на новия си съучастник:

— Вие, бесният, идвате ли?

Бозир се изкачваше, сериозно замислен върху моралното и физическото превъзходство на натрапника, така нахално настанил се в чуждото жилище. Пристигна на етажа, където го причакваше Олива. Шпагата му беше в ножницата си. Той обмисляше разговора. Олива го хвана за раменете, блъсна го в преддверието и заключи два пъти вратата, както беше обещала. Непознатият, оттегляйки се, можа да чуе започването на битка, в която се открояваха нещо като силни удари по главата, които наподобяваха гръмкия звън на медни инструменти в оркестър, като биещите се се наричаха един друг с най-просташки имена и си разменяха звучни плесници. Звукът от шамарите се смесваше с викове и упреци. Гласът на Бозир гърмеше, а този на Олива удивляваше40. Нека да пропуснем тази грозна игра на думи, защото тя изцяло променя замисъла ни.

„Наистина човек никога не би могъл да повярва, че тази жена, така стъписана преди малко от присъствието на господаря си, е притежавала подобна съпротивителна способност!“ — мислеше си непознатият.

Той не си загуби времето, за да изчака докрай сцената. Зави в ъгъла на малката улица „Дофин“, където намери каретата си. Тя го чакаше, настанена на заден ход в улицата. Той каза нещо на един от хората си, който се отдели, застана срещу прозорците на Олива и се скри в гъстия мрак под малък свод, покриващ алеята към една старинна къща. Така настанен, той виждаше осветените прозорци, можеше по движението на силуетите да разбира всичко, което се вършеше вътре.

Тези първоначално много развълнувани картини приключиха, след като се поукротиха. Накрая остана само едната фигура.