70.Нощта

Същия ден в четири часа вечерта човек на кон спря в края на парка, зад Аполоновите бани. Конникът се разхождаше бавно, замислен като Иполит89, красив като него, ръката му отпускаше юздите да се поклащат върху шията на коня. Той се спря, както казахме, на мястото, където господин Дьо Роан от три дни се отбиваше с коня си. Почвата на това място беше разровена от подковите, а храстите около дъба, за чийто дънер е било връзвано животно, бяха ошмулени. Конникът стъпи на земята.

„Ето едно добре опустошено място — каза той и се приближи до стената. — Ето следи от катерене и от наскоро отваряна врата. Точно така и предполагах. Човек не може да воюва с индианците из саваните, без да разпознава следи на коне и хора. А господин Дьо Шарни се е върнал от две седмици, от две седмици господин Дьо Шарни не се е показвал. Ето вратата, която господин Дьо Шарни е избрал, за да влиза във Версай.“

Като каза тези думи, конникът въздъхна шумно, сякаш с тази въздишка раздираше душата си.

„Да оставим ближния да се наслаждава на щастието си — промърмори той и огледа една по една красноречивите следи по моравата и стените. — Каквото Бог даде на един, отказва го на другиго. Не току-така е отредил да има щастливци и нещастници, да бъде благословена неговата воля! Обаче трябва доказателство. На каква цена, с какво средство да го доставя? О, няма нищо по-просто. В храстите нощем един мъж не могат да го открият, а от скривалището си той може да вижда идващите. Тази вечер аз ще бъда в храстите.“

Ездачът хвана юздите, качи се бавно на седлото и без да подтиква коня си или ускорява хода му, изчезна зад ъгъла на стената.

А Шарни, изпълнявайки заповедите на кралицата, се бе затворил у дома си и очакваше съобщение от нея.

Дойде нощта. Вместо да дебне от прозореца на къщичката, който гледаше към парка, Шарни чакаше в същата стая на прозореца, който гледаше към уличката. Кралицата бе казала на вратата на егермайстера, но прозорецът и вратата в къщичката бяха едно и също на приземния етаж. Важното беше, че може да се вижда всичко, което щеше да стане.

Той се взираше в дълбокия мрак с надежда всеки миг да чуе галопиране на кон или бързи стъпки на куриер. Удари десет и половина. Нищо. Кралицата бе изиграла Шарни. Отстъпила бе при първоначалната изненада. Засрамена, бе обещала нещо, което не можеше да изпълни, и, ужасно само като се помисли, бе дала обещание, а знаеше, че няма да го изпълни. С оня бърз порив на подозрение, свойствен на страстно влюбените, Шарни вече се упрекваше, че е бил толкова лековерен. „Как можах — извика той — аз, който видях, да повярвам на лъжи и да пожертвам моята убеденост, моята увереност за една глупава надежда?“

Той развиваше с болка тази зловеща мисъл, когато шум от шепа пясък, хвърлен по стъклата на другия прозорец, привлече вниманието му и го накара да притича към страната на парка. Долу, под парковата беседка, видя фигура на жена в широка черна мантия. Жената вдигаше към него бледо и неспокойно лице. Той не можа да сдържи вика си на радост и на съжаление едновременно. Жената, която го чакаше, която го зовеше, беше кралицата! С един скок Шарни се спусна през прозореца и застана до Мария-Антоанета.

— Ах, ето ви, господине? Много се радвам! — каза тихо и много развълнувана кралицата. — Но какво правите?

— Вие, вие, госпожо! Самата вие! Възможно ли е? — отвърна Шарни, паднал на колене.

— Така ли чакахте?

— Чаках откъм улицата, госпожо.

— Защо да дойда от улицата, като е толкова лесно през парка?

— Не смеех да се надявам да ви видя, госпожо — каза Шарни с тон на страстна благодарност.

Тя го прекъсна.

— Да не стоим тук, светло е. У вас ли е шпагата ви?

— Да.

— Добре!… Откъде, казвате, влязоха хората, които сте видели?

— През тази врата.

— А в колко часа?

— Все в полунощ.

— Да влезем в гората и да чакаме.

— О! Ваше величество…

Кралицата мина напред и със сигурни крачки се върна малко назад.

— Сигурно разбирате — каза тя внезапно, сякаш да изпревари мисълта на Шарни, — че не съм се забавлявала да разправям тази история на полицейския лейтенант. Откакто се оплаках, господин Дьо Кросън трябва вече да е възстановил правдата. Ако тази гадина, която си присвоява името ми, след като си присвои приликата с мен, не е още арестувана, ако цялата тази загадка не е изяснена, ясно е, че има две причини: или господин Дьо Кросън е некадърен, което е нищо, или пък помага на враговете ми. Все пак ми се струва трудно в дома ми, в моя парк, да си позволят гнусната комедия, за която ме уведомихте, без да бъдат сигурни в пряка подкрепа или мълчаливо съучастие. Ето защо виновниците за това ми се струват доста опасни, за да поема сама грижата да ги разоблича. Какво мислите вие?

— Моля Ваше величество да ми позволи вече да не отворя уста. Аз съм отчаян, все още изпитвам страх, но вече нямам подозрения.

— Поне вие сте честен човек — каза бързо кралицата. — Умеете да казвате нещата прямо. Това е качество, което може да обиди понякога невинните, когато някой има погрешно мнение за тях, но обидата се лекува.

— Ох, госпожо, вече е единадесет часът, аз треперя.

— Проверете дали тук няма някого — каза кралицата, за да отстрани кавалера си.

Шарни се подчини. Той претича през гората чак до стените.

— Няма — каза той, когато се върна.

— Къде стана сцената, за която разказвахте?

— Госпожо, точно когато се връщах от огледа, получих ужасен удар в сърцето. Стоите на същото място, където през последните нощи видях… мнимата кралица на Франция.

— Тук! — извика кралицата и се отдръпна с погнуса от мястото, където стоеше.

— Да, под този кестен, госпожо.

— Но тогава, господине — рече Мария-Антоанета, — да не стоим тук, защото, ако са идвали, ще дойдат пак.

Шарни последва кралицата по съседната алея. Сърцето му туптеше толкова силно, че се страхуваше да не заглуши скърцането на вратата, която щеше да се отвори. Кралицата, мълчалива и горда, чакаше да се появи живото доказателство за нейната невинност.

Удари полунощ. Вратата не се отвори. Изтече половин час, през който Мария-Антоанета попита повече от десет пъти Шарни дали измамниците са били наистина точни на всичките си срещи.

Часовникът на църквата „Сен Луи“ удари три четвърти след полунощ. Кралицата тропна нетърпеливо с крак.

— Ще видите, че днес няма да дойдат — каза тя. — Тези нещастия се случват само на мен.

Произнасяйки тези думи, тя гледаше Шарни, сякаш се готвеше да му се скара, ако бе доловила в очите му и най-малкия проблясък на тържество или ирония. Ала той, като бледнееше все повече със съживяването на подозренията, беше толкова сериозен и унил, че безспорно лицето му в този миг отразяваше спокойното търпение на мъчениците и ангелите. Кралицата го улови подръка и го заведе до кестена, под който бяха стояли преди това.

— Казвате — прошепна тя, — че тук сте ги видели.

— Точно тук, госпожо.

— Значи тук жената е дала роза на мъжа.

— Да, Ваше величество.

Кралицата притисна с ръце лицето си, така че Шарни не можа да види сълзата, която се плъзна между дългите й бели пръсти. Внезапно вдигна глава и каза:

— Господине, имате право, аз съм обречена. Бях обещала да докажа днес, че сте ме оклеветили. Бог не го желае, аз се подчинявам.

— Госпожо… — прошепна Шарни.

— Аз направих нещо — продължи тя, — което никоя жена не би направила на мое място. Не говоря за кралиците. Ох, господине, що е една кралица, когато не може да владее дори едно сърце? Що е кралицата, когато не получава дори уважението на един честен мъж? Хайде, господине, помогнете ми поне да стана, за да си отида. Не ме презирайте дотам, че да не ми подадете ръка.

Шарни се хвърли като обезумял в краката й.

— Госпожо — каза той, като удари в земята челото си, — ако не бях нещастник, който ви обича, щяхте да ми простите, нали?

— Вие ли! — извика с горчив смях кралицата. — Вие! Вие ме обичате, а ме смятате за безчестна…

— Ох… госпожо…

— Вие… Вие, който би трябвало да помните, ме обвинявате, че съм дала цвете тук, целувка, любовта си на друг мъж… Господине, не лъжете, вие не ме обичате!

— Госпожо, призракът беше тук, призракът на влюбена кралица. Точно тук, където съм, беше и призракът на любовника. Изтръгнете сърцето ми, тъй като тези два пъклени образа живеят в него и го разкъсват.

Тя го улови за ръката и го притегли с разпален жест към себе си.

— Вие сте видели… Чули сте… Бях наистина аз, нали? — каза със сподавен глас… — О, аз бях, не търсете друго обяснение. В такъв случай, ако на същото това място, под същия кестен, седнала както преди, а вие в нозете ми както другия, ако ви стискам ръцете, ако ви притискам към гърдите си, ако ви взема в обятията си, ако ви кажа: „Аз направих всичко това с другия, аз казах същото на другия, нали?“ Ако ви кажа: „Господин Шарни, не съм обичала, не обичам и ще обичам само един човек на тоя свят… и това сте вие!“ Боже мой, Боже мой! Ще бъде ли това достатъчно, за да ви убеди, че не съм безчестна, когато имам в сърцето с кръвта на императриците и божествения огън на такава любов?

Шарни изстена като човек, който издъхва. Говорейки му, кралицата го бе опиянила с дъха си, той я бе усещал да говори, ръката й бе изгаряла рамото му, гръдта й бе изгаряла сърцето му, диханието бе поглъщало устните му.

— Позволете ми да благодаря на Бога… — промълви той. — Ох, ако не мислех за Бога, щях да мисля прекалено много за вас.

Тя се изправи бавно и прикова в него две очи, чиито сълзи гасяха пламъка.

— Искате ли живота ми? — каза той обезумял.

Тя помълча малко, без да престава да го гледа.

— Подайте ми ръката си — рече тя — и ме водете навсякъде, където са ходили другите. Първо тук — тук, където бе дадена розата…

Кралицата извади от роклята си роза, още топла от огъня, който бе изгарял гърдите й.

— Вземете! — каза тя.

Той вдъхна благоуханието на розата и я притисна до гърдите си.

— Тук ли — продължи тя, — другата даде да целунат ръката й?

— Двете й ръце! — каза Шарни, като се олюля опиянен, когато палещите длани на кралицата се сключиха около лицето му.

— Ето едно пречистено място — рече с очарователна усмивка кралицата. — След това отидоха в Аполоновите бани, нали?

Шарни, сякаш небето се бе сгромолясало върху главата му, се спря изумен, полумъртъв.

— Това е мястото — каза весело кралицата, — където влизам само денем. Нека видим заедно вратата, през която е бягал любовникът на кралицата.

Весела, лека, уловила се за ръката на най-щастливия мъж, който Бог е благославял някога, тя прекоси тичешком моравата, която делеше гората от заобикалящата я стена. Така стигнаха до вратата, зад която се виждаха следите от конски копита.

— Тук е, отвън — каза Шарни.

— Имам всички ключове — отговори кралицата. — Отворете да проверим, господин Шарни.

Излязоха и се наведоха да видят. Луната изскочи от един облак, сякаш да им помогне. Белият лъч се прилепи нежно върху хубавото лице на кралицата, която се облягаше на ръката на Шарни, ослушваше се и оглеждаше околните храсти. Когато се убеди напълно, че няма никого, тя накара благородника да се върне обратно, като го придърпа нежно към себе си. Вратата се затвори отново подире им. Беше два часът.

— Сбогом — каза тя. — Върнете се у дома си. До утре.

Тя стисна ръката му и без да пророни нито дума повече, се отдалечи бързо по посока на замъка. Оттатък вратата, която бяха затворили преди малко, един мъж се изправи сред храстите и потъна в гората. Мъжът си тръгна, като отнасяше със себе си тайната на кралицата.

Загрузка...