Колието на кралицата

96.За една решетка и за един абат

След края на дебатите, след отзвука от разпита и вълненията на подсъдимата скамейка всички затворници за нощта бяха настанени в Консиержери. Тълпата, както казахме, дойде вечерта да застане на мълчаливи възбудени групи на площада пред Съдебната палата, за да чуе веднага новината, щом бъде издадена присъдата. В Париж, чудно, тълпата научава тъкмо големите тайни, преди те да станат известни в пълното им развитие.

И тъй, тълпата чакаше, посръбвайки от анасоновия сок, който амбулантните търговци продаваха под първия свод на Понт-о-Шанж. Беше топло. Юнските облаци се влачеха тежко един след друг като кълба гъст дим. Небето на хоризонта просветваше от време на време от бледи проблясъци.

Докато кардиналът, на когото бе оказано благоволението да може да се разхожда по терасите, свързващи кулите, разговаряше с Калиостро за вероятния успех на взаимната им защита, докато в килията си Олива галеше малкото си дете и го люлееше на ръце, докато в стаичката си Рето със сухи очи гризеше ноктите си и броеше мислено обещаните от господин Дьо Кросън екю и ги сравняваше като обща сума с месеците на затвор, обещавани му от върховния съд, Жана, оттеглила се в стаята на портиерката госпожа Юбер, се опитваше да разсее с малко шум и малко движение пламналата си глава.

Тази стая с висок таван, обширна като зала, застлана с плочи като галерия, се осветяваше откъм кея от голям островръх прозорец. Малките стъкла на прозореца спираха по-голямата част от светлината и тъй като дори в тази стая, където живееха свободни хора, се бояха от свободата, една огромна желязна решетка, прикрепена отвън, върху самите стъкла, усилваше мрака поради кръстосаните железни пръчки и оловната мрежа, които обрамчваха всяко ромбовидно стъкло. Впрочем светлината, която се процеждаше през двойното решето, някак се смекчаваше от погледа на затворниците. У нея нямаше рязкото сияние на свободното слънце, не можеше да наскърбява ония, които не можеха да излязат. Във всички неща, дори лошите, правени от човека, има хармоничност, която облекчава и позволява преход между мъката и усмивката.

Тъкмо в това помещение, откакто бе затворена в Консиержери, госпожа Дьо ла Мот живееше цял ден заедно с портиерката, сина й и мъжа й. Както казахме, тя имаше гъвкав ум, обаятелен характер. Хорицата я бяха обикнали, тя бе намерила начин да им докаже, че кралицата е главната виновница. Щеше да дойде ден, когато в същото това помещение друга портиерка, също трогната от неволите на една затворничка, щеше да повярва в невинността й, като я видеше търпелива и добра, а тази затворничка щеше да бъде кралицата.

И тъй, госпожа Дьо ла Мот щеше да забрави — както сама казваше — в обществото на портиерката и нейните близки тъжните си мисли и с доброто си настроение щеше да се отплати за добрините към нея. През този ден, когато заседанията бяха прекратени, Жана се върна при добрите хорица, завари ги угрижени и притеснени. Тази хитра жена не бе безразлична към подобни обрати. Тя се надяваше дори на нищото, безпокоеше се от всичко. Напразно се опитваше да измъкне истината от госпожа Юбер, тя и близките й се ограничаваха в общи, банални думи.

През този ден, както казахме, Жана забеляза в ъгъла на камината един абат, от време на време сътрапезник на семейството. Той беше бивш секретар на наставника на граф Дьо Прованс. Човек скромен, язвителен с мярка, който познаваше кралския двор и отдавна не бе идвал в дома на госпожа Юбер. След като госпожа Дьо ла Мот влезе в Консиержери, той отново бе станал редовен гост на семейството. Имаше също двама-трима висши служители от Съдебната палата, които оглеждаха много госпожа Дьо ла Мот, но говореха малко.

Тя поде весело разговора:

— Сигурна съм, че горе се говори по-разпалено, отколкото тук.

На предизвикателството отвърна само слаб шепот на съгласие, откъснал се от устата на портиерката и мъжа й.

— Горе ли? — повтори абатът, като се престори, че нищо не разбира. — Къде точно, госпожо Дьо ла Мот?

— В залата, където разискват съдиите — отговори Жана.

— А, да — каза абатът.

Отново се възцари мълчание.

— Вярвам — каза тя, — че днешното ми държане е направило добро впечатление. Вие сигурно вече знаете това?

— О, да, госпожо — обади се плахо портиерът.

Той стана, като че да прекъсне разговора.

— А какво е вашето мнение, господин абат? — продължи Жана. — Делото ми не се ли очертава добре? Имайте предвид, че не е представено никакво доказателство.

— Вярно, госпожо — каза абатът, — така че можете да се надявате на много.

— Нима? — попита тя.

— Все пак — добави абатът — да предположим, че кралят…

— Е, какво ще направи кралят? — попита живо Жана.

— Ех, госпожо, кралят може да не желае изобличение.

— Значи иска господин Дьо Роан да бъде осъден, което е невъзможно.

— Вярно, трудно е — отвърнаха от всички страни.

— Но в това дело — побърза да вметне Жана, — който казва „господин Роан“, все едно изрича моето име.

— Не, не — продължи абатът, — лъжете се, госпожо. Един обвиняем ще бъде оправдан… Аз мисля и дори се надявам, че това ще бъдете вие. Но ще бъде само един. На краля е нужен виновник, иначе какво ще стане с кралицата?

— Вярно — каза глухо Жана, докачена, че я опровергават дори по отношение на една лъжлива надежда. — На краля е нужен виновник. Е, господин Дьо Роан е толкова подходящ, колкото съм и аз.

След тези думи настана злокобно мълчание, което уплаши графинята.

Абатът пръв го прекъсна.

— Госпожо — рече той, — кралят не е злопаметен и след като се уталожи първоначалният му гняв, няма да мисли вече за миналото.

— А какво наричате уталожен гняв? — попита Жана иронично. — И Нерон, и Тит са изпадали в гняв.

— Присъда… каквато и да е — побърза да вметне абатът, — тя уталожва.

— Каквато и да е! Господине — извика Жана, — това са ужасни думи… Много неопределени… Каквато и да е означава много!

— О, става дума просто за отиване в манастир — отвърна хладно абатът. — Според слуховете, които се носят, тази идея кралят е приел на драго сърце по отношение на вас.

Жана го изгледа с ярост, която веднага отстъпи място на най-силна възбуда.

— Затваряне в манастир! — възкликна тя. — Тоест бавна смърт, позорна в подробностите, жестока смърт, която ще изглежда като проява на милост! Затваряне in pace100, нали? Измъчване чрез глад, студ, наказания! Не, стига страдания, стига срам, стига нещастие за невинната, когато виновната е властна, свободна, уважавана! Смърт веднага, ала смърт, каквато избера аз, свободен съдник, за да бъда наказана, че съм се родила в този подъл свят!

Без да слуша нито увещанията, нито молбите, като не позволи да я спрат, тя отблъсна портиера, събори абата, отстрани госпожа Юбер и се завтече към една етажерка, за да потърси там нож. Тримата успяха да я отклонят, но тя се втурна като пантера, подгонена от ловци, без да се плаши, и като надаваше гневен, неестествено силен вой, нахълта в един кабинет до залата, вдигна огромна фаянсова саксия, в която крееше една повехнала роза, и се удари няколко пъти по главата. Саксията се счупи, в ръката на тази фурия остана едно парче, видяха, че от разрязаната кожа по челото се стича кръв. Портиерката се хвърли разплакана в прегръдките й. Двете седнаха в едно кресло. Обляха я с благоуханна вода, примесена с оцет. След ужасни гърчове тя бе загубила съзнание. Когато дойде на себе си, абатът помисли, жената че се задушава.

— Гледайте! — каза той. — Тази решетка пречи да влиза светлина и въздух. Не може ли клетата жена да подиша малко?

Госпожа Юбер, забравила всичко, притича до един скрин, разположен до камината, извади оттам ключ, отвори решетката и в помещението нахлуха на вълни въздух и живот.

— Аха — каза абатът, — не знаех, че решетката може да се отключва. Защо са нужни толкова предпазни мерки, Боже мой?

— Такова е нареждането! — отвърна портиерката.

— Да, разбирам — добави с подчертано благоразположение абатът, — този прозорец е само на около шест стъпки от земята и гледа към кея. Ако се случи затворници да бягат от Консиержери, минавайки през вашето помещение, те ще се озоват на свобода, без да срещнат нито ключар, нито часови.

— Точно така — потвърди портиерката.

Абатът забеляза с крайчеца на окото си, че госпожа Дьо ла Мот бе чула и разбрала, дори бе трепнала и веднага след като изслуша думите на абата, вдигна очи към скрина, затворен само с една медна дръжка, където портиерката държеше ключа за решетката. Това му бе достатъчно. Присъствието му изглеждаше вече излишно. Той си тръгна. Но после се върна като театрален герой и каза:

— Колко народ на площада! Цялата тълпа стои така упорито откъм Съдебната палата, че няма жива душа на кея.

Портиерът се наведе навън.

— Вярно — каза той.

— Да не мислят — продължи абатът, като че ли госпожа Дьо ла Мот не можеше да го чуе, а тя го чуваше много добре, — да не смятат, че присъдата ще бъде издадена през нощта? Не, нали?

— Предполагам — каза портиерът, — че ще я издадат чак на сутринта.

— Тогава — добави абатът — постарайте се да оставите клетата госпожа Дьо ла Мот да си почине малко. След толкова сътресения тя сигурно има нужда от почивка.

— Ще се оттеглим в стаята си — каза добрият портиер на жена си — и ще оставим госпожата тук, на креслото, ако не желае да използва кревата.

Жана се привдигна и срещна погледа на абата, който чакаше отговора й. Тя се престори, че заспива отново. Абатът изчезна, портиерът и жена му затвориха внимателно решетката, сложиха ключа обратно на мястото му и също излязоха. Щом остана сама, Жана веднага отвори очи.

„Абатът ме посъветва да избягам — помисли тя. — По-ясно не може да ми се посочат и необходимостта от бягство, и начинът как да стане! Предупреждението, че има опасност да ме осъдят, преди още да стане известно решението на съдиите, иде от приятел, който иска да ме подтикне да възвърна свободата си. Трябва да направя само една крачка, за да избягам, ще отворя скрина, после — решетката, и ето ме на пустия кей. Пуст, да… Няма никого, дори луната се крие на небето. Да бягам… О, свобода, щастието да възвърна богатствата си… Щастието да върна на враговете си всички злини!“

Тя се втурна към скрина и грабна ключа. Вече се приближаваше към ключалката на решетката. Внезапно й се стори, че върху черната линия на парапета на моста вижда някаква тъмна фигура, която нарушаваше еднообразното му очертание.

„Там в мрака има човек — каза тя, — може би е абатът. Той бди над моето бягство, чака ме, за да ми помогне. Да, но ако е клопка… ако сляза на кея и ме хванат, ако ме заварят на местопрестъплението, докато бягам? Бягството е признание за престъпление, самопризнание най-малкото за страх! Който бяга, бяга, от съвестта си… Отде иде този човек? Изглежда, че е пратен от господин Дьо Прованс… Отде да зная дали не е пратеник на кралицата или на роановци… Колко скъпо ще платят за една моя погрешна стъпка… Да, там някой дебне! За да ме накара да избягам няколко часа преди решението на съда! Не можеха ли по-рано, ако наистина искат да ми помогнат? Боже мой, кой знае дали вестта за оправдаването ми, решено от съвета на съдиите, вече не е стигнала до враговете ми? Кой знае дали не искат да предотвратят този страшен удар за кралицата с някакво доказателство или признание за вината ми. Признанието, доказателството ще бъде моето бягство. Ще остана!“

Тя се усмихна, вдигна хитрата си и дръзка глава и с уверена стъпка отиде да сложи ключа на решетката обратно в малкия скрин до камината. После седна отново в креслото, между светлината и прозореца, и взе да наблюдава отдалеч, преструвайки се на заспала, сянката на дебнещия човек, който, несъмнено уморен да чака, най-после стана и изчезна с първите лъчи на зората, когато очите започнаха да различават водата и нейните брегове.