Колието на кралицата

71.Сбогуването

На другия ден, широко усмихната и много красива, кралицата излезе, за да отиде на църковна служба. Охраната й имаше заповед да пуска при нея всички. Беше неделя и щом се събуди, Нейно величество бе казала:

— Днес е хубав ден.

Тя, изглежда, вдъхваше с по-голяма наслада от обикновено аромата на любимите си цветя, показа се по-щедра в раздаването на подаръци, бързаше повече да иде да отдаде душата си на Бога. Изслуша литургията, без нито за миг да си отвлече вниманието. Никога не бе скланяла толкова ниско величествената си глава.

Докато тя се молеше усърдно, тълпата се трупаше като другите недели по пътя от покоите до параклиса и дори стъпалата на стълбите бяха задръстени от благородници и дами. Сред последните блестеше скромно, но елегантно облечена госпожа Дьо ла Мот. А в шпалира, образуван от благородниците, се виждаше отдясно господин Дьо Шарни, поздравяван от много свои приятели за оздравяването му, завръщането му и главно за лъчезарното му лице. Оливие, принуден да не откъсва поглед от групата, която се пръскаше около него, забеляза отсреща една самотна фигура, чиято мрачна бледност и неподвижност го поразиха сред опиянението му. Той позна Филип дьо Таверне, стегнат в униформата си и с ръка върху дръжката на шпагата.

От посещенията на учтивост, които той бе направил във вестибюла на противника си след дуела, откакто доктор Луи бе забранил на Шарни да излиза, двамата съперници изобщо не бяха се виждали. Като съзря Филип, който го гледаше спокойно — нито благосклонно, нито заплашително, Шарни поздрави, на което Филип отвърна отдалеч. После Оливие си проби с ръка път през групата, която го заобикаляше, и каза:

— Извинявайте, господа, но позволете ми да изпълня един дълг на учтивост.

Той прекоси пространството между дясната и лявата страна на шпалира и дойде право при Филип, който не помръдваше.

— Господин Дьо Таверне — каза той и го поздрави по-вежливо от първия път, — трябваше да ви благодаря за интереса, който благоволихте да проявите към моето здраве, но пристигнах едва вчера.

Филип се изчерви и го погледна, после сведе очи.

— Щях да имам честта, господине — продължи Шарни, — да ви посетя още утре и се надявам, че нямаше да имате нищо против.

— Ни най-малко, господине — отговори Филип.

Шарни тъкмо се канеше да протегне ръка на Филип, когато барабанът извести, че кралицата пристига.

— Ето я кралицата, господине — изрече бавно Филип, без да отговори на приятелския жест на Шарни.

Той подчерта с поклон тези думи — по-скоро печален, отколкото студен. Шарни, малко изненадан, побърза да се присъедини към приятелите си от дясната редица. Филип остана откъм своята страна, сякаш поставен на пост. Кралицата се приближаваше, видяха я да се усмихва на някои, да взема или да заповяда да вземат писмени молби, защото бе забелязала отдалеч Шарни и без да го изпуска от поглед, с онази дръзка доблест, която влагаше в приятелствата си и която нейните врагове наричаха безочливост, произнесе високо следните думи:

— Искайте, господа, искайте, днес не мога да откажа нищо.

Звукът и смисълът на думите бяха проникнали до дъното на сърцето на Шарни. Той потръпна от удоволствие, така се отплащаше на кралицата.

Внезапно шум от стъпки, звук на чужд глас изтръгна кралицата от приятното й, но опасно съзерцание. Стъпките шумоляха от лявата й страна, по плочите, а гласът, развълнуван, но сериозен, казваше:

— Госпожо…

Кралицата забеляза Филип. Тя не можа да сдържи първоначалната си изненада, като се видя между двамата мъже, за които се упрекваше може би, че единия обича прекалено много, а другия — недостатъчно.

— Вие ли сте, господин Дьо Таверне! — възкликна тя, като се опомни. — Вие! Имате някаква молба ли? О, говорете!

— Десет минути аудиенция, когато пожелае Ваше величество — каза Филип и се поклони, без да заличи строгата бледност на челото си.

— Веднага, господине — отвърна кралицата и хвърли бегъл поглед към Шарни, сякаш от страх да не го види толкова близо до бившия му противник. — Последвайте ме.

Тя мина по-бързо, като чу стъпките на Филип подире си, и остави Шарни на мястото му. Същевременно продължи да приема писма и молби, даде няколко заповеди и се прибра.

Четвърт час след това Филип бе въведен в библиотеката, където Нейно величество приемаше в неделен ден.

— Ах, господин Дьо Таверне, влезте — рече тя весело, — не се мръщете. Трябва да ви призная, че всеки път изпитвам безпокойство, когато някой Таверне иска да говори с мен. Вие не предвещавате нищо добро за нашето семейство. Успокойте ме бързо, господин Дьо Таверне, кажете ми, че не идвате да ми съобщите за някакво нещастие.

Филип, още по-блед от това предисловие, отколкото по време на сцената с Шарни, виждайки колко малко благост влага кралицата в думите си, се задоволи да отговори:

— Госпожо, имам честта да уверя Ваше величество, че този път нося добра вест.

— Ах, значи вест! — възкликна кралицата.

— Уви, да, Ваше величество.

— Ах, Боже мой! — отвърна тя и придоби онова весело изражение, което правеше Филип така нещастен. — Ето, че казахте „уви“! „Колко злочест съм“! — щеше да каже един испанец. Господин Дьо Таверне каза „уви“!

— Госпожо — продължи сериозно Филип, — две думи ще успокоят Ваше величество толкова, че не само благородното ви чело няма да се помрачи днес при приближаването на един Таверне, но и никога няма да се помрачи по вина на един Таверне Мезон-Руж. От днес, госпожо, последният от този род, на когото Ваше величество пожела да окаже известно благоволение, ще изчезне, за да не се върне вече във френския двор.

Кралицата изостави внезапно веселия вид, който бе придобила като средство против предполагаемите вълнения от тази среща, и възкликна:

— Значи заминавате!

— Да, Ваше величество.

— Вие… също!

Филип се поклони.

— Сестра ми, госпожо, със съжаление вече напусна Ваше величество — каза той, — аз пък бях съвсем безполезен за кралицата и заминавам.

Кралицата седна много смутена и си спомни, че Андре бе поискала да се сбогува на другия ден след един разговор у Луи, когато у господин Дьо Шарни забеляза първия признак на симпатия към себе си.

— Странно! — промърмори тя замислено и не добави нито дума повече.

Филип продължаваше да стои прав като мраморна статуя и очакваше знак да го освободят. Кралицата се отърси внезапно от вцепенението си и попита:

— Къде отивате?

— Искам да отида при господин Дьо ла Перуз — отговори Филип.

— Господин Дьо ла Перуз сега е в Нюфаундленд.

— Приготвил съм всичко, за да се присъединя към него.

— Знаете ли, че му е предречена страшна смърт?

— Страшна — не — каза Филип, — но знам също, че ще бъде бърза.

— И заминавате?

Толкова благороден и благ в красотата си, той се усмихна.

— Тъкмо затова искам да се присъединя към Ла Перуз — каза той.

Кралицата потъна пак в неспокойното си мълчание. А Филип пак зачака почтително. Благородната и смела Мария-Антоанета се показа по-дръзка от когато и да било. Тя стана, приближи се до младия човек, скръсти белите си ръце на гърдите и попита:

— Защо заминавате?

— Защото обичам да пътувам — отговори той кротко.

— Но вие вече сте обиколили света — вметна кралицата, измамена за миг от героичното му спокойствие.

— Новия свят, да, госпожо — продължи Филип, — но не Стария и Новия заедно.

Кралицата махна ядно с ръка и повтори това, което бе казала на Андре:

— Железен род, стоманени сърца са тия Таверне. Сестра ви и вие сте две ужасни същества, приятели, които човек накрая намразва. Вие заминавате не за да пътувате, това ви е омръзнало, а за да ме напуснете. Сестра ви казваше, че я зовяла религията, тя крие пламенно сърце под пепел. Накрая пожела да замине и замина. Бог да я ощастливи! А вие, вие, който можехте да бъдете щастлив, вие също заминавате! Нали ви казах преди малко, тези Таверне ми носят нещастие!

— Ако Ваше величество благоволи да се взре по-добре в нашите сърца, ще види само безгранична преданост.

— Слушайте! — извика гневно кралицата. — Сестра ви си въобразява, че светът е рай, където се влиза само при условие че си светец. Вие пък смятате света за ад, където влизат само дяволи; и двамата бягате от света; единият, защото намира там това, което не търси; другият, защото не намира там това, което търси… Имам ли право? Е, драги ми господин Дьо Таверне, оставете хората да бъдат несъвършени, искайте от кралските семейства единствено да бъдат по-малко несъвършени от другите. Бъдете търпелив, или по-точно не бъдете самолюбив.

Тя наблегна прекалено разпалено на тези думи. Филип се възползва от това предимство.

— Госпожо — каза той, — самолюбието е добродетел, когато човек си служи с него, за да изтъкне чувствата си към тия, които обожава.

Кралицата се изчерви.

— Знам само едно — каза тя, — че обичах Андре и че тя ме напусна. Държах на вас и вие също ме напускате. Оскърбително е за мен да виждам две такива съвършени личности, не се шегувам, господине, да ме изоставят.

— Нищо не може да оскърби височайша личност като вас, госпожо — произнесе хладно Таверне. — Срамът не достига вдигнати чела като вашето.

— Търся внимателно — продължи кралицата — какво е могло да ви обиди.

— Нищо не ме е обидило, госпожо — отвърна бързо Филип.

— Вашият чин бе утвърден. Имотното ви състояние е добро. Аз бях благоразположена към вас…

— Повтарям на Ваше величество, че в двора не ми харесва.

— Ами ако ви кажа да останете… ако ви заповядам?

— С болка ще трябва да откажа на Ваше величество.

За трети път кралицата потъна за кратко в сдържано мълчание. Но от това мълчание тя винаги се измъкваше с някакъв майсторски удар.

— Може би някой не ви е приятен тук? Вие сте подозрителен — каза тя и прикова светлия си поглед във Филип.

— Никой не ми е неприятен.

— Мислех, че сте скаран… с един благородник… господин Дьо Шарни… когото сте ранили на дуел… — рече кралицата, като постепенно се оживяваше. — И тъй като човек може лесно да избяга от хората, които не обича, щом видяхте, че господин Дьо Шарни се е върнал, вие пожелахте да напуснете двора.

Филип не отговори нищо. Кралицата се лъжеше по отношение на този толкова честен и смел човек и мислеше, че има работа просто с един обикновен ревнивец. Тя го измъчваше безпощадно.

— Вие едва от днес знаете — продължи тя, — че господин Дьо Шарни се е върнал. Казвам от днес, защото точно днес искате да се сбогувате с мен.

Филип пребледня. Така предизвикан, така стъпкан, той се изправи ядно и каза:

— Госпожо, вярно, че едва от днес зная за завръщането на господин Дьо Шарни. Само че по-отдавна, отколкото си мисли Ваше величество, защото към два часа сутринта срещнах господин Дьо Шарни до вратата на парка, водеща за Аполоновите бани.

Кралицата пребледня на свой ред и след като с възхищение, примесено с ужас, прозря съвършената учтивост, която благородникът запазваше в гнева си, с угаснал глас промълви:

— Добре! Вървете, господине, не ви задържам повече.

Филип се поклони за последен път и тръгна с бавни крачки. Кралицата се строполи в креслото си като ударена от гръм и прошепна: „Францийо! Страна на благородни сърца!“