Колието на кралицата

43.Започват да се виждат лицата под маските

Дългите разговори са приятно предимство за хора, които нямат вече какво да си кажат. След щастието да мълчим или да изразим желание чрез възклицание безспорно най-голямото щастие е да говорим много, без излишни думи.

Два часа след като каретата замина, кардиналът и графинята бяха в същото положение.

Графинята бе отстъпила, кардиналът бе победил, обаче всъщност кардиналът бе пленникът, а графинята бе победителят. Двама души се мамят един друг, подавайки си ръка. Един мъж и една жена се мамят в една целувка. Но тук единият не лъжеше другия, защото другият искаше да бъде излъган. Всеки имаше цел. Интимността бе необходима тъкмо за тази цел. Значи всеки бе постигнал целта си.

Кардиналът не си направи труд да прикрие своето нетърпение. Той се задоволи да направи само малко отклонение, насочи разговора към Версай и към почестите, които предстояха на новата фаворитка на кралицата, и каза:

— Тя е щедра и нищо не й се струва скъпо за хората, които обича. Има рядката способност да дава по малко на много хора и да дава по много на малко приятели.

— Значи смятате, че е богата? — попита госпожа Дьо ла Мот.

— Тя умее да си набавя средства — с една дума, едно кимване, една усмивка. Никога министър, освен може би Тюрго62, не е имал смелостта да откаже на кралицата това, което тя е искала.

— Е, добре — отвърна госпожа Дьо ла Мот, — аз не я виждам толкова богата, колкото я представяте вие, клетата кралица, или по-скоро клетата жена!

— Как така?

— Богат ли е човек, който е принуден да си налага лишения?

— Лишения! Разкажете, скъпа Жана!

— О, Боже мой, ще ви разкажа какво видях, ни повече, ни по-малко.

— Кажете, слушам ви.

— Представете си две страшни душевни терзания, които нещастната кралица е понесла.

— Две терзания! Да видим кои?

— Знаете ли какво е женското желание, скъпи принце?

— Не, но бих искал вие да кажете, графиньо.

— Е, добре! Кралицата има едно желание, което не може да бъде удовлетворено.

— От кого?

— Не от кого, а с какво.

— Добре. С какво?

— С едно колие с диаманти.

— Нямате ли предвид диамантите на Бьомер и Босанж? О, това е стара история, графиньо.

— Стара или нова, не е ли истинска мъка за една кралица, кажете, да не може да притежава онова, което трябва да има едва обикновена фаворитка? Петнадесет дни още да беше на власт Луи XV и госпожа Воберние щеше да има това, което Мария-Антоанета не може да има.

— Е, добре, скъпа графиньо, ето къде грешите. Кралицата е могла пет или шест пъти да има диамантите, но тя се е отказвала. Както ви казвам е, кралят й е предлагал, но тя е отказвала да ги получи от неговата ръка.

Кардиналът разказа историята с кораба. Жана все още слушаше с голям интерес, когато кардиналът бе завършил разказа за случката.

— Е, добре — отвърна тя. — Какво доказва това?

— Че тя не ги е желала, струва ми се.

Жана повдигна рамене.

— Вие познавате жените, познавате кралския двор, познавате кралете, обаче се лъжете, давайки подобен отговор.

— Ами, отбелязвам един отказ!

— Принце, тъкмо това показва, че кралицата е имала нужда да си създаде блестящо име, известно име, и го е постигнала.

— Добре — отговори кардиналът. — Ето колко вярвате на кралските добродетели. А, невернице! В сравнение с вас свети Тома може да мине за вярващ.

— Вярваща или невярваща, аз, самата аз, твърдя само едно.

— Какво?

— Че кралицата не се е отказала от колието, след като е била обхваната от лудо желание да го притежава.

— Измисляте си разни неща, скъпа. Най-напред повярвайте, че въпреки всички нейни недостатъци кралицата има едно много голямо достойнство.

— Кое?

— Тя е безкористна! Не обича ни златото, ни среброто, ни скъпоценните камъни. Преценява минералите според тяхната действителна стойност. За нея едно цвете на колана й струва колкото един диамант на ухото.

— Не отричам. Но сега твърдя, че тя има желание да си постави много диаманти на шията.

— О, графиньо, докажете го!

— Няма нищо по-лесно. Съвсем наскоро видях колието. Не само го видях, но го докоснах.

— Къде?

— Все във Версай. Бижутерите го бяха донесли, за да се опитат за последен път да изкушат кралицата.

— Красиво ли е?

— Прекрасно е.

— Тогава вие, която сте истинска жена, разбрахте, че човек започва да мисли само за него.

— Разбирам, че заради него може да загуби апетит и не го хваща сън.

— Жалко, че нямам кораб, който да предоставя на краля.

— Кораб ли?

— Да, той щеше да ми даде в замяна колието. А щом го имам, щяхте да ядете и да спите спокойно.

— Е, добре, ще кажа нещо, което ще ви учуди много.

— Кажете.

— Не бих желала да имам колието.

— Толкова по-добре, графиньо, защото аз не мога да ви го предложа.

— Уви, нито вие, нито друг, кралицата го чувства. Ето защо тя желае колието.

— Но аз ви повтарям, че кралят й го предлагаше.

Жана, леко отегчена, махва с ръка.

— Аз пък ви казвам — добави тя, — че жените особено обичат подаръците, когато те не са направени от хора, които ги принуждават да ги приемат.

Кардиналът погледна озадачен Жана.

— Не разбирам много добре — каза той.

— Толкова по-добре. Да спрем дотук. Какво представлява за вас това колие, след като не можем да го имаме?

— О, ако аз бях крал, а вие бяхте кралица, щях да ви принудя да го приемете.

— Е, добре! Без да сте крал, накарайте кралицата да го приеме и ще видите дали ще й бъде толкова неприятно насилието, както вие смятате.

Кардиналът отново изгледа Жана.

— Наистина — добави той, — сигурна ли сте, че не се лъжете? Кралицата има ли такова желание?

— Много голямо! Слушайте, скъпи принце, не ми ли казахте, или не съм разбрала добре, че няма да ви е неприятно да станете министър?

— Много е възможно да съм казвал, графиньо.

— Е, добре, да се обзаложим, скъпи ми принце.

— На какво?

— Че кралицата ще направи министър човека, който би уредил след осем дни колието да бъде на нейната тоалетка.

— О, графиньо!

— Казах вече… Предпочитате ли само да си го мисля, без да го изразя гласно?

— О, никога!

— Освен това казаното не ви засяга. Съвсем ясно е, че няма да прахосате един милион и половина за някаква кралска прищявка. Наистина прекалено скъпо ще излезе да се плати толкова за един министерски портфейл, който ще получите ей-така, без нищо, и който ви се полага. Приемете всичко, което ви казах, само като дърдорене. Аз съм като папагалите: слънчевата светлина ме заслепи и сега все повтарям, че е топло. А, монсеньор, тежко изпитание за една дребна провинциалистка е един ден на кралско благоволение. Човек трябва да е много силен като вас, за да гледа тези блясъци в упор.

Кардиналът се замисли.

— Хайде да видим — каза Жана. — Ето вие ме оценявате толкова ниско, намирате ме толкова груба и жалка, че дори не благоволявате да говорите с мен.

— Графиньо!

— Какво искате? Сметнах, че тя желае диамантите, защото въздъхна, като ги видя. Повярвах, защото на нейно място аз щях да ги пожелая, извинете ме за моята слабост.

— Вие сте прекрасна жена, графиньо. У вас има невероятно съчетание на слабостта на чувствата, както казвате вие, и силата на разсъдъка. В някои моменти сте толкова далече от женственото, че ме обхваща страх, а в други сте толкова божествена, че благославям както небето, така и вас.

Галантният кардинал подкрепи с целувка своята вежливост.

— Хайде, да не говорим повече — добави той.

— Добре — съвсем тихо отвърна Жана и си помисли, че той се хвана на въдицата.

Макар че каза: „Да не говорим повече“, кардиналът подхвана:

— Мислите ли, че Бьомер е поел това задължение?

— Да, с Босанж — отговори простодушно госпожа Дьо ла Мот.

— Босанж… Чакайте — каза кардиналът, като че ли се мъчеше да си спомни. — Босанж, съдружникът му, нали?

— Да, висок, слаб човек.

— Да, той е.

— Който живее…

— Живее някъде около Ке дьо ла Ферай или пък дьо Л’Екол, не зная точно, но във всеки случай около Пон Ньоф.

— Пон Ньоф, имате право, минавайки с каретата, прочетох тези имена над една врата.

„Хайде, хайде — каза си Жана, — рибата все повече налапва въдицата.“ Жана имаше право, жертвата бе налапала здраво въдицата.

На другия ден, като излезе от малката къща в предградието „Сент Антоан“, кардиналът нареди да го закарат направо при Бьомер. Той имаше намерение да остане инкогнито, но Бьомер и Босанж бяха бижутери на кралския двор и още в началото го назоваха монсеньор.

— Е, добре! Да! Монсеньор! — каза кардиналът. — Познахте ме, но постарайте се да не ме открият други.

— Монсеньорът може да бъде спокоен. На вашите заповеди сме, монсеньор.

— Идвам, за да купя диамантеното колие, което сте показали на кралицата.

— Наистина ние много, много съжаляваме, но монсеньорът идва прекалено късно.

— Как така?

— Продадено е.

— Невъзможно, тъй като вчера сте ходили да го предложите на Нейно величество.

— Тя отново се отказа от него, монсеньор, ето защо старото договаряне е в сила.

— С кого е била сключена сделката? — попита кардиналът.

— Това е тайна, монсеньор.

— Прекалено много тайни, господин Бьомер.

Кардиналът стана.

— Но, монсеньор.

— Смятах, господине — продължи кардиналът, — че един бижутер на короната на Франция трябва да се чувства щастлив да продаде тези красиви скъпоценни камъни във Франция. Вие предпочитате Португалия, както искате, господин Бьомер.

— Монсеньорът знае всичко! — възкликна бижутерът.

— Е, добре! Какво странно има в това?

— Но ако монсеньорът знае всичко, може би го знае от кралицата.

— И ако е така? — попита господин Дьо Роан, без да отхвърли предположението, което ласкаеше честолюбието му.

— О, това може да промени много нещата, монсеньор.

— Обяснете, не разбирам.

— Монсеньорът ще ми позволи ли да говоря съвсем свободно?

— Говорете.

— Кралицата има желание да притежава нашето колие. Но е отказала веднъж на краля и да се върне към взетото вече решение, което донесе толкова похвали на Нейно величество, ще означава, че проявява капризи.

— Кралицата е над всичко, което приказват…

— Да, когато народът или дори когато придворните говорят, но когато кралят каже…

— Знаете добре, че кралят е пожелал да подари това колие на кралицата.

— Без съмнение. Но е побързал да благодари на кралицата, когато тя е отказала.

— И какъв е изводът на господин Бьомер?

— На кралицата много й се иска да има колието, но да не излезе, че го купува.

— Лъжете се, господине — каза кардиналът, — не става дума за това.

— Неприятно е, монсеньор, защото това би била единствената, окончателната причина, за да не изпълним дадената дума на португалския посланик.

Кардиналът се замисли. Колкото и силна да е дипломацията на дипломатите, дипломацията на търговците винаги я превъзхожда… Господин Дьо Роан, като се видя във властта на този човек, каза:

— Господине, допуснете, моля, че кралицата иска да има колието ви.

— Това променя нещата, монсеньор. Мога да разваля всички сделки, ако трябва да дам предпочитание на кралицата.

— За колко продавате колието?

— Милион и петстотин хиляди ливри.

— Как ще стане плащането?

— Португалецът ми предложи капаро и аз лично трябваше да занеса колието в Лисабон, където щяха да изплатят цялата останала сума.

— Този начин на плащане не се практикува у нас, господин Бьомер, но ще получите капаро, ако това е необходимо.

— Сто хиляди ливри.

— Могат да се намерят. А останалото?

— Може би на Ваша светлост е нужно време? — попита Бьомер. — При даденото от Ваша светлост капаро всичко е осъществимо. Но едно закъснение може да доведе до загуби. Забележете, монсеньор, в сделка с такова значение сумата несъмнено се увеличава сама по себе си. Милион и петстотин хиляди ливри при пет на сто лихва правят седемдесет и пет хиляди ливри, а пет на сто е просто разоряване за търговците. Десет на сто е по-приемливо.

— Това значи сто и петдесет хиляди ливри за ваша сметка?

— Да, монсеньор.

— И така, господин Бьомер, вие продавате колието за милион и шестстотин хиляди ливри и разпределяте плащането от милион и петстотин хиляди ливри на три вноски за една година. Уговорено ли е?

— Монсеньор, при тази сделка ние губим петдесет хиляди ливри.

— Не вярвам, господине. Ако получите утре милион и петстотин хиляди ливри, вие щяхте да бъдете затруднени: един бижутер не купува веднага за такава сума земя.

— Ние сме двама, монсеньор, моят съдружник и аз.

— Съгласен съм, но няма значение. За вас ще бъде много по-добре да получите петстотин хиляди ливри на четири месеца, тоест по двеста и петдесет хиляди ливри за всеки от вас.

— Монсеньорът забравя, че диамантите вече не ни принадлежат. О, ако ни принадлежаха, щяхме да бъдем достатъчно богати, за да не се безпокоим нито от плащането, нито от влагането на сумата.

— А на кого принадлежат?

— Може би на десет кредитори. Купихме скъпоценните камъни поотделно. За един дължим пари в Хамбург, за друг — в Неапол, за трети — в Буенос Айрес, за други два — в Москва. Нашите кредитори чакат да продадем колието, за да им се издължим. За нас ще остане само печалбата, която ще осъществим, но за съжаление, монсеньор, откакто това нещастно колие се продава, тоест от две години, ние изгубихме от лихви вече двеста хиляди ливри. Преценете дали печелим.

— След всичко — прекъсна го кардиналът — аз все още не съм видял колието…

— Вярно, монсеньор, ето го.

След като взе всички предпазни мерки, Бьомер показа скъпоценното украшение.

— Прелестно! — възкликна кардиналът, като с удоволствие пипна закопчалката, докоснала се до шията на кралицата.

След като пръстите му дълго бяха галили колието, усещайки приятните му излъчвания, които щеше да запомни завинаги, кардиналът попита:

— Сключихме ли сделката?

— Да, монсеньор, веднага отивам в посолството, за да им откажа.

— Не знаех, че има португалски посланик в Париж?

— Наистина, монсеньор, господин Де Суза сега е там, дошъл е инкогнито.

— За да се занимае със сделката — засмя се кардиналът.

— Да, монсеньор.

— О, горкият Суза! Разбирам го добре. Клетият Суза! — Той стана още по-весел.

Господин Бьомер почувства, че трябва да се присъедини към оживлението на своя клиент. Застанали край кутията с бижуто, те дълго се шегуваха за сметка на португалеца.

Господин Дьо Роан понечи да си тръгне. Бьомер го спря.

— Желае ли монсеньор да ми каже как ще се уреди сделката? — попита той.

— Съвсем естествено.

— С иконома на монсеньора ли?

— Не! Никой освен мен, ще имате работа само с мен.

— Кога?

— Още от утре.

— А стоте хиляди ливри?

— Утре ще ги донеса тук.

— Да, монсеньор. А полиците?

— Ще ги подпиша пак тук утре.

— Чудесно, монсеньор.

— Понеже сте дискретен човек, господин Бьомер, помнете, че държите в ръцете си голяма тайна.

— Чувствам това и ще заслужа както вашето доверие, така и доверието на Нейно величество кралицата — добави накрая Бьомер.

Господин Дьо Роан се изчерви и излезе смутен, но щастлив, като всеки, който се разорява, завладян от някаква страст.

На следващия ден господин Бьомер се отправи потиснат към португалското посолство. Точно когато щеше да почука на вратата, господин Бозир приемаше от канцлера Дюкорно отчет за разходите. Посланикът дон Мануел де Суза обясняваше на своя съдружник, камериера, нов план. От последното посещение на господин Бьомер сградата на улица „Жюсиен“, в която беше посолството, бе претърпяла много промени. Целият персонал, слязъл от двете пощенски коли, вече се беше устроил според различните длъжности, които той трябваше да изпълнява в сградата на новия посланик. Трябва да се отбележи, че при разпределянето на ролите, които изпълняваха изключително добре, съдружниците участваха лично във всяка смяна, което им даваше възможност сами да наблюдават всичко, което засягаше техните интереси, а това ги правеше по-уверени дори и в много трудни минути.

Възхитен от досетливостта на слугите, господин Дюкорно се удивляваше в същото време, че посланикът обръща твърде малко внимание на националните предпочитания, като бе взел на работа в посолството все французи — от първия секретар до последния камериер. Така че когато определяха сумите с господин Бозир, разговорът им бе изпълнен с похвали за шефа на посолството.

— Хората от рода Суза — казваше Бозир — не са от онези закостенели португалци, които се придържат към живота от четиринадесети век, каквито има много в нашите провинциални градове. Не, това са странстващи рицари, богати, с милиони, които, ако поискат, могат да станат крале.

— Но те нямат такова желание — каза остроумно господин Дюкорно.

— А има ли смисъл, господин канцлер? С милионите и с титлата принц те не са ли равни на краля?

— О, това са философски разсъждения, господин секретар! — каза изненадан Дюкорно. — Не очаквах да чуя егалитаристични принципи от устата на един дипломат.

— Ние правим изключение — отговори Бозир, леко подразнен от неговата изостаналост. — Без човек да е волтерианец или да поддържа принципите на Русо, той познава философските схващания, известни са му естествените теории за несъответствието между условията и силите.

— Знаете ли — извика внезапно канцлерът — колко е благоприятно, че Португалия е малка страна.

— Защо?

— Защото с такива хора по върховете тя щеше да се разрасне бързо, господине.

— О, вие ни ласкаете, скъпи канцлере! Ние не правим философска политика. Това е нещо специално, но малко приложимо. А сега да прекъснем разговора. И така, в касата, както казвате, има сто и осем хиляди.

— Да, господин секретар, сто и осем хиляди ливри.

— А няма ли дългове?

— Никакви.

— Чудесно. Дайте ми, моля, бордерото!

— Ето го. За кога е определено представянето, господин секретар? Ще ви кажа, че в квартала умират от любопитство, носят се най-различни приказки и вече ни тревожат.

— А!

— Да, от време на време около дома бродят хора, на които им се иска вратата да е стъклена.

— Хора! — каза Бозир. — Хора от квартала ли?

— И други. О, мисията на господин посланика се пази в тайна, вие добре разбирате, че полицията скоро ще се впусне да узнае причините…

— И аз така мисля — отвърна доста разтревожен Бозир.

— Елате, господин секретар… — каза Дюкорно и заведе Бозир до решетката на прозореца. Той се отваряше към една стена, която съединяваше двете крила на сградата. — Ето, виждате ли онзи човек, облечен в мръсен кафяв сюртук?

— Да, виждам го.

— Как гледа, а?

— Наистина. Какъв мислите, че е този човек?

— Откъде да знам, аз… Може да е шпионин на господин Дьо Кросън.

— Възможно е.

— Казано между нас, господин секретар, господин Кросън не е от класата на господин Дьо Сартин. Познавахте ли господин Дьо Сартин?

— Не, господине!

— О, той да ви е разкрил досега десет пъти. Вярно, вие вземате предпазни мерки…

Позвъни се.

— Господин посланикът звъни — каза бързо Бозир, на когото този разговор започваше да става неудобен.

Той отвори изведнъж вратата и блъсна с двете крила двама служители — единия с писалка на ухото, другия с метла в ръката. Те счетоха, че разговорът е дълъг, и искаха да участват в него, макар и само като подслушват. След като се ръкува с двама свои приятели и съучастници, застанали встрани, Бозир се качи при посланика.