Колието на кралицата

7.Пътят до Версай

Двете дами се намираха извън атаките на тълпата, но някои любопитни можеха да ги проследят, да ги познаят и да устроят сцена, подобна на току-що състоялата се и от която може би този път биха се измъкнали по-трудно.

Младият офицер разбра тази алтернатива и го видяха да полага големи усилия, за да събуди кочияша, по-скоро замръзнал, отколкото заспал на мястото си.

Беше такъв ужасен студ, че противно на привичката на кочияшите да си съперничат, като си крадат един на друг клиентите, този път никой от двадесет и четирите отомедона28 не помръдна. Офицерът сграбчи за яката на мизерния сюртук кочияша и грубо го разтърси, така че го извади от вцепенението му.

— Хей! Ехе!

— Ето ме, господарю, ето ме — промълви все още дремещият кочияш и залитна като пиян върху седалката.

— Къде отивате, госпожи? — запита офицерът пак на немски.

— Във Версай — отговори по-възрастната на същия език.

— Във Версай?! — провикна се кочияшът. — Казахте „във Версай“?

— Разбира се.

— Охо, разбира се, да, във Версай! Четири левги и половина по лед като този! Не, не, не!

— Ще се заплати добре — каза по-възрастната „германка“.

— Ще се заплати — повтори на френски офицерът за кочияша.

— И колко ще се заплати? — запита той от висотата на капрата си, защото, изглежда, не бе от доверчивите. — Това не е всичко. Вижте, господин офицер, да речем, че отидем до Версай, но щом веднъж отидеш, трябва и да се върнеш.

— Един луидор! Достатъчен ли е? — обърна се по-младата от двете дами към офицера, продължавайки да говори на немски.

— Предлагат ти един луидор — повтори младият мъж.

— Един луидор, добре — изсумтя кочияшът, — защото рискувам да потроша краката на конете си.

— Хитрец! Имаш право само на три ливри, за да отидеш оттук до замъка Дьо ла Мюет, който се намира на половината път. Ти виждаш добре, че при това положение, като ти се плати за отиване и връщане, имаш право само на дванадесет ливри, такава е сметката, а вместо дванадесет ливри, ще получиш за същата работа двадесет и четири.

— Ох, не се пазарете — обади се по-възрастната от двете дами, — два луидора, три, двадесет луидора, само да тръгне незабавно и да кара, без да спира.

— Един луидор стига, госпожо — отговори офицерът.

После, връщайки се при кочияша, каза:

— Хайде, дяволе! Слизай от капрата и отваряй вратичката.

— Искам първо да ми бъде платено — заяви кочияшът.

— Ти искаш?!

— Това е мое право.

Офицерът пристъпи напред.

— Да платим в аванс — каза по-възрастната от германките. И бързо започна да рови в джоба си.

— О, Боже мой! — каза тя съвсем тихо на компаньонката си. — Няма ми портмонето.

— Наистина ли?

— А вие, Андре, носите ли вашето?

Младата жена на свой ред започна да се бърка със същото безпокойство.

— Аз… аз също…

— Проверете във всичките си джобове.

— Безполезно — простена младата жена ядосано, понеже виждаше, че по време на спора офицерът ги следи с поглед, а кочияшът присмехулник вече разтваря широко уста, поздравявайки се може би за своята предвидливост.

Двете дами се оказаха без петаче. Офицерът виждаше, че се безпокоят, че се изчервяват и пребледняват — обстановката се усложняваше. Дамите щяха да се решат да дадат като залог верижка или бижу, когато офицерът, за да им спести всяко неудобство, извади от джоба си един луидор и го подаде на кочияша.

Той взе монетата и докато двете дами благодаряха на офицера, я разгледа, претегли я на ръка, после отвори вратичката на купето и дамата се качи, следвана от компаньонката си.

— А сега, господин хитрецо, откарай тези дами бързо. И почтено преди всичко! Чуваш ли? — каза младият мъж на кочияша.

— Аха! Не е нужно да ми заръчвате това, господин офицер, то се знае.

Докато се водеше този кратък разговор, дамите се съветваха. Всъщност те с ужас гледаха своя водач и покровител, готов да ги изостави.

— Госпожо, той не трябва да си отива — прошепна съвсем тихо по-младата.

— Това пък защо? Да го попитаме за името и адреса му. Утре ще му изпратим неговия златен луидор, придружен с кратко благодарствено писмо, което ще му напишете.

— Не, госпожо, не, нека го задържим, умолявам ви. Ами ако кочияшът е злонамерен, ако ни създаде трудности по пътя… В такова време, при тези лоши пътища, към кого ще се обърнем, от кого ще поискаме помощ?

— Ах! Имаме и номера, и буквите на данъчната му регистрация.

— Много добре, госпожо, не оспорвам, че по-късно вие ще накарате да го премажат от бой, но тази нощ, чакайки, няма да стигнете до Версай. А какво ще си кажат там, Господи!

По-възрастната помисли и каза:

— Вярно.

Но офицерът вече се покланяше за сбогом.

— Господине, господине — каза на немски Андре, — само дума, само още една дума, ако обичате.

— На заповедите ви, госпожо — отговори офицерът, видимо раздразнен, но запазващ в израза си, в тона и дори в интонацията най-изискана любезност.

— Господине, не бихте могли да ни откажете една милост след всички тези услуги, които вече ни направихте.

— Кажете.

— Ами, ще ви признаем, че се страхуваме от кочияша, който така лошо започна пазарлъка.

— Права сте да се безпокоите — отвърна той, — но аз зная номера му — 107. А буквата на регистрацията му е Z. Ако ви създаде някакви затруднения, обърнете се към мен.

— Ах, към вас! — изрече на френски Андре, която се обърка. — Как да се обърнем към вас, като не знаем дори името ви.

Младият мъж се стъписа:

— Вие говорите френски? Говорите френски, а ме карате от половин час да си кълча езика на немски?! Ах, ах! Госпожо, това наистина е лошо!

— Извинете, господине — намеси се на френски другата дама, която доблестно се притече на помощ на своята компаньонка. — Виждате ли, господине, без да сме чужденки, може би се чувстваме отчуждени в Париж. Вие сте достатъчно светски мъж, за да разберете, че не сме в нормално положение. Не ни правете половинчата услуга, ще ни огорчите. Да бъдете по-потаен, отколкото се показахте досега, би означавало да станете нескромен. Ние ви намираме добър, господине, бъдете любезен да не си мислите нищо лошо за нас и ако можете да ни помогнете, направете го без уговорки, ако не — позволете да ви благодарим и да потърсим друга подкрепа.

— Госпожо, разполагайте с мен — отговори офицерът, шокиран от тона на непознатата, тон едновременно властен и очарователен.

— Тогава бъдете любезен да се качите при нас.

— В купето?

— И да ни придружите.

— До Версай?

— Да, господине.

Без да възразява, офицерът се качи, седна отпред и подвикна на кочияша:

— Тръгвай!

Дамите се загърнаха по-плътно с кожените палта. Покритият кабриолет пое по улица „Сен Тома дьо Лувър“, пресече площад „Карусел“ и продължи покрай кейовете.

Офицерът се сгуши в ъгъла срещу по-възрастната от двете дами със старателно прострян на коленете си редингот. Вътре цареше най-дълбока тишина, а дишането на тримата пътници постепенно затопляше купето. Нежен парфюм сгъстяваше въздуха и събуждаше у младия мъж чувства, които с всеки изминат момент ставаха все по-неблагоприятни за спътниците му. „Това са — мислеше си той — жени, окъснели на някоя среща. И ето ги завръщащи се във Версай, малко уплашени, малко засрамени. Впрочем, ако имат някакво положение, защо ще пътуват с кабриолет и ще го карат сами? Аха! Това си има отговор! Кабриолетът беше твърде тесен за трима души и две жени не биха се стеснявали да поставят един лакей до себе си. Но са без пукната пара както едната, така и другата! Унизително възражение, над което си струва да се помисли. Несъмнено лакеят е носел кесията. Кабриолетът, който сега сигурно е на трески, беше изключително елегантен, а конят, ако аз разбирам от коне, несъмнено струваше сто и петдесет луидора. Само богати жени могат да изоставят подобен кабриолет и такъв кон, без да съжаляват за това. Следователно липсата на пари нищо не означава. Да, ами тази мания да говорят на чужд език, след като са французойки? Добре, но това доказва именно едно изискано възпитание. Не е нормално за авантюристки да говорят немски със съвсем немски акцент и френски като парижанки. Впрочем има някаква вродена разлика между тези две жени. Молбата на по-младата бе затрогваща. Искането на по-възрастната — по благороднически повелително. После — продължаваше разсъжденията си младият мъж, намествайки шпагата си в купето така, че да не пречи на съседките му, — наистина не би ли могло да се каже, че съществува опасност за един военен да прекара два часа в купето с две красиви жени. Красиви и тайнствени, защото не разговарят, а изчакват аз да започна разговор.“

Без съмнение двете млади жени разсъждаваха по адрес на младия офицер така, както той си мислеше за тях, защото в момента, когато му минаваше тази мисъл, едната от двете дами се обърна към спътницата си на английски:

— Наистина, скъпа, този кочияш сякаш кара катафалка, така никога няма да пристигнем във Версай. Обзалагам се, че нещастният ни спътник се отегчава до смърт.

— Така е, защото разговорът ни не е от най-забавните — отговори, усмихвайки се, по-младата.

— Не намирате ли, че той изглежда съвсем добре възпитан човек?

— Така мисля, госпожо.

— Впрочем забелязахте ли, че е облечен в морска униформа?

— Не разбирам много от униформи.

— Както ви казах, той е облечен в униформа на морски офицер, а всички морски офицери са от добри семейства. Впрочем униформата му стои добре и е добър кавалер, нали?

Младата жена тъкмо щеше да отговори и вероятно беше на същото мнение, когато офицерът направи жест, с който прекъсна разговора, и каза на превъзходен английски:

— Извинете, госпожи, мисля, че трябва да ви кажа, че говоря и разбирам доста добре английски, но не знам испански, та вие, ако го владеете и ви е приятно да разговаряте на него, поне ще бъдете сигурни, че няма да разбирам.

— Господине — възрази със смях дамата, — не искахме да кажем нищо лошо за вас, както можахте да забележите. Също така, ако имаме нещо да си кажем, не се притесняваме и говорим повече на френски.

— Благодаря за благоразположението, госпожо, но все пак, в случай че присъствието ми ви смущава…

— Вие не трябва да мислите така, господине, след като ви помолихме да ни придружите.

— Дори настоявахме — каза по-младата.

— Не ме обърквайте и ми простете моментното колебание, но вие познавате Париж, нали? Париж е пълен с капани, разочарования и измами.

— И така, вие ни взехте за… хайде, кажете честно!

— Господинът ни е взел за примамка, това е всичко.

— Ах, госпожи — каза оскърбен младият мъж, — кълна ви се, че нищо подобно не съм си помислил.

— Извинете, какво става? Колата спира.

— Какво се е случило?

— Ще погледна, госпожи.

— Мисля, че се преобръщаме. Внимавайте, господине!

И ръката на по-младата, протягайки се рязко, се подпря на рамото на младия мъж. Докосването го накара да потръпне. С едно съвсем естествено движение той се опита да я улови, но Андре след първоначалната уплаха вече бе паднала в дъното на колата. Офицерът, когото повече нищо не задържаше, излезе и свари кочияша изцяло погълнат от усилието да вдигне единия от конете си, който се бе оплел в ока и ремъците на хамута.

Намираха се малко преди Севърския мост. Благодарение на помощта, която офицерът оказа на кочияша, конят скоро бе изправен на крака.

Младият мъж отново се качи при дамите.

Що се отнася до кочияша, той, доволен, че има толкова любезен клиент, радостно плесна с камшика с цел без съмнение да раздвижи крантите си и самият той същевременно да се позагрее.

Но може да се каже, че студът, нахлувайки през отворената вратичка, бе охладил разговора и смразил тази зараждаща се задушевност, в която младият мъж бе започнал да открива необяснимо очарование. Него просто го попитаха за случилото се и той разказа какво бе станало. После? Това бе всичко. И тишината отново се спусна над тримата спътници. Офицерът при мисълта за онази вяла ръка, потрепнала при допира, пожела да получи поне още едно докосване. Протегна крак, но колкото и похватен да беше, не срещна нищо или по-скоро преживя огорчението да види как му се изплъзва онова, което достигаше.

Веднъж дори докосна крака на по-възрастната от двете жени и тя възможно най-хладнокръвно каза:

— Ужасно ви притеснявам, нали, господине? Извинете.

Младият мъж се изчерви до ушите, но си помисли доволен, че нощта ще прикрие руменината му.

Толкова. Всичко бе казано и с това приключиха опитите му. Отново стана ням, неподвижен и почтителен, като че се намираше в храм, дори се боеше да диша.

Но малко по малко, без да иска, странно чувство завладя цялото му съзнание, цялото му същество. Той ги усещаше, без да ги докосва — тези две очарователни жени, виждаше ги, без да ги гледа, малко по малко свиквайки със седенето до тях. Струваше му се, че частица от техния живот се влива в неговия. С цената на всичко на света той желаеше да поднови замрелия разговор, но не смееше, защото се плашеше от баналните думи, които изричаше при тръгването. Не считаше за достойно да произнесе дори една от онези най-обикновени светски фрази. Безпокоеше се да не изглежда простоват или безочлив пред тези жени, на които само преди час мислеше, че оказва голяма чест с милостинята си от един луидор и с любезността си.

С една дума, така както всички влечения на хората в този живот се обясняват с взаимодействието на флуиди, които се срещат при даден случай, мощен магнетизъм, излъчван от парфюмите и младежката топлина на тези три случайно събрани тела, властваше и разведряваше мисълта му, радваше сърцето му.

Така понякога за няколко мига се раждат, живеят и умират във времето най-горещите страсти. Те са очарователни, защото са преходни, те са силни, защото са сдържани.

Офицерът не каза повече нито дума. Жените разговаряха помежду си.

Но тъй като непрекъснато надаваше ухо, той долавяше отделни думи без връзка, които все пак придобиваха смисъл във въображението му.

Ето какво чу:

— Времето напредва… портите… а претекстът за излизането…

Кабриолетът отново спря. Този път нито кон бе паднал, нито колело се бе счупило. След три часа усилия доблестният кочияш бе затоплил ръцете си, ще рече, бе поизпотил конете и се бе добрал до Версай, чиито дълги алеи се показваха мрачни и пусти под червеникавите светлини на няколко фенера, побелели от скреж, като двойно шествие от черни и изпити призраци.

Младият мъж разбра, че са пристигнали. Каква беше тази магия, че времето му се стори така кратко?

Кочияшът се наведе към предното стъкло:

— Господарю, във Версай сме.

— Къде трябва да спрем, госпожи? — попита офицерът.

— На площад „Д’Арм“.

— На площад „Д’Арм“! — подвикна младият мъж на кочияша.

— Ще има ли нещо отгоре?

— Тръгвай!

Отново се разнесоха ударите на камшика. „При все това трябва да заговоря — разсъждаваше офицерът. — Ще мина за глупак, след като минах за нахалник.“

— Госпожи — изрече, като все още се колебаеше, — ето ви у дома.

— Благодарение на вашата великодушна помощ.

— Какъв труд ви създадохме — каза по-младата от двете жени.

— Ах, аз вече забравих това, госпожо.

— Но ние, господине, ние няма да забравим. Името ви, ако обичате?

— Моето име? О!

— За втори път ви питаме, внимавайте!

— Не искате да ни направите подарък от един луидор, нали?

— Е, щом е така, госпожо — каза офицерът малко сърдит, — отстъпвам, аз съм граф Дьо Шарни. Останалото, както забеляза госпожата — офицер от кралския флот.

— Шарни! — повтори по-възрастната от двете дами с тон, с който би изрекла: „Добре, няма да го забравя.“

— Жорж. Жорж дьо Шарни — добави офицерът.

— Жорж! — промълви по-младата.

— И къде живеете?

— Отел де Пренс, улица „Ришельо“.

Кабриолетът спря. По-възрастната от дамите отвори сама вратичката от лявата си страна и пъргаво скочи на земята, подавайки ръка на компаньонката си.

— Но!… Приемете поне ръката ми — възкликна младият мъж, който се готвеше да ги последва. — Все още не сте си у дома, площад „Д’Арм“ не е дом!

— Не мърдайте! — рекоха едновременно и двете жени.

— Как така да не мърдам!

— Не, останете в кабриолета.

— Но, госпожи, да вървите сами през нощта, в такова време? Невъзможно!

— Ето че след като почти отхвърлихте благодарността ни, сега искате обезателно да ни задължите прекалено много — каза весело по-възрастната.

— Впрочем…

— Няма „впрочем“. Бъдете докрай галантен и почтен кавалер. Благодаря ви, господин Дьо Шарни, благодаря от все сърце и тъй като сте галантен и почтен кавалер, както току-що ви казах, ние не искаме дори честната ви дума за това.

— Честната ми дума! За какво?

— Че ще затворите вратата и ще кажете на кочияша да се завърне в Париж, така ще постъпите, нали? Без дори да погледнете към нас?

— Прави сте, госпожи! — каза младият офицер и се обърна към кочияша: — Да се връщаме, приятелю.

Той пусна още един луидор в едрата ръка на кочияша. Достойният овернец потръпна от радост.

— Да го вземат дяволите! Пък ако ще и конете да пукнат.

— Надявам се, че са платени добре — промърмори офицерът.

Кабриолетът потегли веднага. Заедно с шума на колелата си сподави и една въздишка на младия мъж, една сладострастна въздишка, защото той се бе излегнал върху двете възглавнички, все още топли от присъствието на красивите непознати.

Що се отнася до тях, те останаха на същото място и едва когато кабриолетът изчезна от очите им, се отправиха към двореца.