Колието на кралицата

5.Жана дьо ла Мот дьо Валоа

Първата грижа на Жана дьо ла Мот, когато благопристойно вдигна очи, бе да види с кого си има работа. По-възрастната от двете жени, както вече казахме, беше на тридесет — тридесет и две години, изключително красива, макар че надменността, изписана на лицето й, естествено го лишаваше отчасти от обаяние. Поне Жана направи такъв извод от малкото, което забеляза върху лицето на посетителката.

Придружителката, видимо по-малко свенлива, макар и по-млада с четири или пет години, съвсем не обръщаше внимание на действителната си хубост: очарователно със своя тен и контур лице, с прическа, която откриваше слепоочията и даваше възможност да бъде оценен съвършеният овал на лицето й; големи сини очи, спокойни, дори ведри, проницателни до вглъбеност; уста с безупречен рисунък, която природата бе надарила с прямост и на която начетеността и изисканите обноски придаваха тайнственост; нос, който, що се отнася до формата, нямаше и най-малкото основание да завижда на тези на Венера и Медичи. Ето какво долови погледът на Жана. После, наблюдавайки и други подробности, графинята забеляза, че по-младата от двете жени е с по-изящна и по-кръшна снага, с по-широки и по-закръглени гърди, накрая, с ръце, пълнички като на другата дама, но същевременно по-чувствителни и по-изискани.

Жана дьо Валоа за няколко секунди запамети всички тези детайли, което ще рече, че употреби по-малко време от това, което ни трябваше, за да го запишем тук.

После тя кратко запита на какво щастливо обстоятелство дължи посещението на дамите. Двете посетителки се спогледаха и по даден знак от по-възрастната по-младата каза:

— Госпожо, понеже мисля, че сте омъжена…

— Имам честта да бъда съпруга на граф Дьо ла Мот, превъзходен благородник — каза графинята.

— И тъй, ние сме високопоставени дами от фондация „Бон йовър“. Казаха ни всичко за положението ви, неща, които ни заинтригуваха, и затова ние пожелахме да получим някои по-точни сведения за вас и това, което ви засяга.

Жана не отговори веднага.

— Госпожи — започна тя, забелязвайки сдържаността на втората посетителка, — виждате там портрета на Анри III, брат на моя дядо, защото аз съм кръвна потомка на Валоа, както несъмнено са ви казали.

Зачака нов въпрос, гледайки гостенките с гордо смирение.

— Госпожо — наруши мълчанието сериозният, но приятен глас на по-възрастната от двете дами, — истина ли е, че майка ви е била портиерка в някаква къща на име „Фонтет“, разположена някъде до Бар сюр Сен?

Жана се изчерви при този спомен, но бързо и без да се смущава, потвърди:

— Такава е истината, госпожо, майка ми е била портиерка в дом на име „Фонтет“.

— Аха! — вметна събеседницата.

— И тъй като Мари-Жозел, моята майка, била надарена с рядка хубост, баща ми се влюбил в нея и двамата се оженили — продължи Жана. — Именно по линия на баща си аз съм от благороднически произход. Госпожо, баща ми беше Сен Реми дьо Валоа, пряк потомък на кралската фамилия Валоа.

— Но как сте изпаднали до такава мизерия, госпожо? — попита дамата, която започна да я разпитва.

— Уви! Това може лесно да се разбере.

— Слушам.

— Вие си спомняте, че след възкачването на Анри IV на престола, с което короната премина от дома Валоа към Бурбоните, изпадналата в немилост фамилия имаше още няколко потомци, неизвестни, разбира се, но безспорно от същото потекло — четирима братя, и четиримата фатално загинали.

Двете жени направиха гримаса, която можеше да се приеме и за съгласие.

— И тъй — продължи Жана, — потомците на фамилията Валоа въпреки неизвестността си се бояли да не събудят подозрение у новата кралска фамилия, затова сменили фамилното си име Дьо Валоа с Дьо Реми, както са се именували по това време техни владения, които могат да бъдат открити в родословното дърво на Луи XIII до предпоследния представител на Валоа — моя дядо, който видял новия монархичен род да укрепва, а стария — да се забравя, и счел, че повече не трябва да се лишава от едно прославено фамилно име, всъщност единственото му наследство. Тогава той отново приел фамилното име Дьо Валоа и го отнесъл като бреме в сянката на бедността в затънтената си провинция. Никой от двора на Франция дори не помислил, че извън ореола на трона води жалко съществувание един потомък на някогашните крале на Франция, ако не най-прославените в кралския род, то в крайна сметка най-злочестите.

След тези думи Жана замълча. Тя бе говорила простичко и със сдържаност, която бе забелязана.

— Госпожо, вие несъмнено разполагате с изрядни доказателства — каза любезно по-възрастната от двете посетителки, приковавайки проницателния си поглед върху тази, която се наричаше потомка на Валоа.

— Ах, госпожо, доказателства не липсват — отговори домакинята с горчива усмивка. — Баща ми бе наредил да ги подготвят и умирайки, ми ги остави всичките поради липса на друго наследство, но какво струват доказателствата за една безполезна истина или за истина, която никой не иска да признае?

— Баща ви починал ли е? — попита по-младата дама.

— Уви, да!

— В провинцията ли?

— Не, госпожо.

— Значи в Париж?

— Да.

— В този апартамент?

— Не, госпожо, баща ми, барон Дьо Валоа, внук на крал Анри III, умря в нищета и глад.

— Невъзможно! — възкликнаха едновременно двете дами.

— И не тук — продължи Жана, — не в този беден кът, не в леглото си, а на мизерен одър! Моят баща почина редом с най-окаяните и най-страдащите. Почина в „Отел Дийо“25 в Париж.

Двете жени нададоха вик на изненада, който приличаше и на вик на ужас.

Жана, доволна от впечатлението, което произведе умението й да направлява историята и да я доведе до развръзката й, остана неподвижна, със сведени очи, с отпуснати ръце.

По-възрастната от двете дами я наблюдаваше със смесено чувство на любопитство и разбиране и като не виждаше в тази така чистосърдечна и така естествена болка нищо от онова, което е присъщо на шарлатанството и на простащината, отново заговори:

— Според това, което ми казвате, госпожо, вие сте преживели много беди и преди всичко смъртта на баща си…

— О! Ако ви разкажа живота си, госпожо, ще видите, че смъртта на баща ми не е от най-големите беди.

— Как, вие гледате на загубата на един баща като на незначително нещастие? — каза дамата, строго смръщвайки вежди.

— Да, госпожо, и изричайки това, аз говоря като изпълнена с обич дъщеря, защото баща ми, умирайки, се освободи от всички злини, които го обкръжаваха на тази земя и които продължават да обкръжават нещастната му фамилия. Следователно в мъката, която ми причини загубата му, аз изпитвам известна радост при мисълта, че баща ми е починал и че потомъкът на крале не е принуден да проси хляба си!

— Да проси хляба си!

— О! Казвам това, без да се срамувам, защото за униженията си не сме виновни нито баща ми, нито аз.

— Нима майка ви?

— Няма как! Със същата откровеност, с която току-що казах, че благодаря на Бога за смъртта на баща ми, аз се оплаквам Господу за това, че остави майка ми да живее.

Двете жени се спогледаха почти треперещи от тези странни думи.

— Госпожо, би ли било неделикатно, ако ви помолим да ни разкажете по-подробно за злата си участ? — попита по-възрастната.

— Неделикатно би било от моя страна, госпожо, защото бих изморила слуха ви с повест за страдания, които могат да ви бъдат само безразлични.

— Слушам, госпожо — каза величествено по-възрастната от двете дами, а придружителката й в същия момент я погледна в знак на съгласие.

Самата госпожа Дьо ла Мот наистина бе поразена от повелителния тон на този глас и гледаше учудено дамата.

— И тъй, слушам — повтори последната с по-мек глас, — ако бихте пожелали да ми окажете добрината да говорите.

Обхваната от неприятна тръпка, несъмнено причинена от студа, гостенката раздвижи крака, при което се подхлъзна върху мокрите плочи. Тогава по-младата избута нещо като килимче, което се намираше под нейния фотьойл — това беше причина за осъдителен поглед от страна на другата.

— Запазете килимчето за себе си, сестро, вие сте по-крехка от мен.

— Извинете, госпожо — каза графиня Дьо ла Мот, — дълбоко съжалявам, че студът ви пронизва, но дървата поскъпнаха с още шест ливри, което прави седемдесет ливри за два кубика, а моите запаси свършиха преди осем дни.

— Казахте, госпожо, че сте била нещастна, че имате майка — подхвана по-възрастната.

— Да, разбирам, подобно богохулство трябва да бъде обяснено, нали, госпожо? — каза Жана. — Ето впрочем обяснението, след като го желаете.

Събеседницата на графинята кимна утвърдително с глава.

— Вече имах честта да ви кажа, че баща ми бе приел един неравен брак.

— Да, като се оженил за портиерката си.

— И тъй, Мари-Жозел, вместо вовеки да бъде горда и признателна за честта, която й е била оказана, започнала да разорява баща ми, нещо, което впрочем не е било трудно. Задоволявала алчните си желания, като харчела малкото, което притежавал съпругът й. После го принудила да продаде всичко до последната педя земя, убедила го да отиде в Париж, за да претендира за правата си за възстановяване на фамилното си име. Не е било трудно баща ми да се поблазни, а може би е вярвал в справедливостта на краля. Като превърна в пари малкото, което притежаваше, той пристигна тук. Освен мен баща ми имаше още една дъщеря и един син. Синът, нещастен като мен, вегетираше с най-нисък чин в армията. Дъщерята, бедната ми сестра, в навечерието на заминаването на баща ми за Париж бе изоставена пред къщата на един фермер, неин кръстник. Това пътуване изчерпи малкото пари, които ни бяха останали. Баща ми се изтощи в безполезни и безплодни искания. Почти не се появяваше вкъщи: където носеше мизерия, намираше мизерия. В негово отсъствие майка ми, на която беше необходима жертва, се ожесточаваше против мен. Тя започна да ми натяква за това, което изяждах на нашата бедна трапеза. Започнах да ям само по малко хляб или дори съвсем да не се храня, но претексти за наказания съвсем не липсваха на майка ми. И най-малката грешка, която би накарала друга майка да се усмихне, караше моята да ме бие. Съседи, като мислеха, че ми правят услуга, разкриваха на баща ми на какъв тормоз ме подлага. Той се опита да ме защити пред майка ми, но съвсем не забелязваше, че с покровителството си към мен от определен момент превърна мъчителката ми във вечната жестока майка мащеха. Уви, аз не можех да му дам никакъв съвет, който да е в мой интерес, бях прекалено млада, още дете. Не си обяснявах нищо, понасях последствията, без да се старая да открия причините. Познах страданието, ето всичко. Баща ми се разболя и първоначално му се наложи да не напуска стаята, след това — леглото. Тогава ме изпъдиха от стаята на баща ми под претекст, че не съм могла да потискам вълнението си и присъствието ми го изморявало. Веднъж излязла от стаята, аз, както и преди, принадлежах на майка си. Тя ме караше да запаметя една фраза, като ме биеше до посиняване, после, когато научих наизуст тази унизителна фраза, която инстинктивно не исках да запомня, с очи, зачервени от плач, тя ме свличаше пред портата, на улицата, а оттам ме хвърляше на първия минувач с приятна външност — да му издекламирам този израз, ако не искам да бъда пребита до смърт.

— О, ужасно! Ужасно! — пошепна по-младата от двете жени.

— И каква беше тази фраза? — попита по-възрастната.

— Ето я — продължи Жана: — „Господине, имайте милост към едно малко сираче, което произхожда по права линия от Анри дьо Валоа.“

— Оо! Пфу! — възкликна по-възрастната от двете посетителки с изразяващ отвращение жест.

— А какъв беше ефектът на тази фраза върху онези, към които беше отправяна? — попита по-младата.

— Едни ме изслушваха и ме съжаляваха — отговори Жана. — Други се гневяха и ме заплашваха. А трети, още по-милосърдни и от първите, ме предупреждаваха, че произнасяйки подобни думи, се излагам на голяма опасност, ако достигнат до предубедени уши. Но аз не познавах друга опасност освен тази да не се подчиня на майка си. Изпитвах само един страх — този, че ще бъда бита.

— И какво се случи?

— Боже мой, госпожо, това, на което се надяваше майка ми! Аз отнасях малко пари вкъщи и за баща ми се отлагаше с няколко дни постъпването в ужасната болница.

Чертите на двете млади жени се сгърчиха, сълзи напираха в очите на по-младата.

— Накрая, госпожо, каквото и успокоение да носеше за баща ми това отвратително занимание, то ме разбунтува. Един ден, вместо да тичам след минувачите и да ги преследвам с моето привично слово, аз седнах до един стълб, където прекарах сломена част от деня. Вечерта се прибрах с празни ръце. Майка ми така ме би, че на следващия ден се разболях.

И стана така, че именно тогава баща ми, лишен от опора, бе принуден да отиде в „Отел Дийо“, където почина.

— О, ужасна история! — промърмориха двете жени.

— Но какво направихте след смъртта на баща си? — запита по-младата от двете посетителки.

— Господ се смили над мен. Месец след смъртта на нещастния ми баща майка ми замина с един войник, неин любовник, като ни изостави — брат ми и мен.

— Останали сте сирачета!

— Ах, госпожо, за разлика от другите ние бяхме много по-сиротни, докато имахме майка. Нас ни осинови всеобщото милосърдие. Но тъй като се отвращавахме да просим, ние търсехме милостиня само за да преживеем. Господ заповядва на своите създания да се стремят да живеят!

— Уви!

— Какво да ви кажа, госпожо? Един ден имах щастието да срещна една карета, която бавно изкачваше склона на предградието Сен Марсел, отзад стояха четирима лакеи, вътре седеше красива, все още млада жена. Протегнах към нея ръка. Тя ме разпита. Отговорът ми, името ми силно я изненадаха, а след това последва недоверието. Аз дадох адреса си и някои сведения. Още на следващия ден тя знаеше, че не съм излъгала. Тази жена осинови брат ми и мен. Настани брат ми в един полк, а мен ме остави в едно шивашко ателие. Така и двамата бяхме спасени от глад.

— Тази дама не е ли госпожа Буленвиер?

— Да, същата.

— Тя почина, мисля?

— Почина и смъртта й отново ме хвърли в пъкъла.

— Но съпругът й е още жив, той е богаташ.

— Съпругът й, госпожо! Та именно на него дължа всичките си страдания на девойка, така както дължа на майка ми детската си горест. Бях пораснала, може би се бях разхубавила. Той забеляза това, поиска отплата за благодеянията си, аз отказах. На туй отгоре госпожа Дьо Буленвиер умря и след нейната смърт се оказах по-изоставена, отколкото след смъртта на баща си, защото се видях разделена и от съпруга си, господин Дьо ла Мот, един смел и почтен воин, за когото ме бе омъжила. Ето това е моята история. Аз я съкратих — страданията винаги са подробности, които не трябва да се разказват на щастливите хора, пък били те и добродетелни, каквито, изглежда, сте вие, госпожи.

Дълго мълчание последва този последен епизод от историята на госпожа Дьо ла Мот. По-възрастната от двете дами го наруши първа:

— А съпругът ви какво прави?

— Съпругът ми служи в гарнизона в Бар сюр Об, в кралската стража, и от своя страна също чака по-добри времена.

— Но вие молили ли сте двореца?

— Разбира се.

— Правото ви да носите името на фамилията Валоа, доказано с документи, самото име трябва да е събудило симпатии?

— Не зная, госпожо, какви са чувствата, които фамилното ми име е трябвало да събуди, защото не получих отговор на нито една от молбите си.

— Все пак вие сте се срещали с министрите, с краля, с кралицата.

— С никого. Навсякъде напразни опити — възрази госпожа Дьо ла Мот.

— Обаче не можете да просите!

— Не, госпожо, отвикнах. Но…

— Но какво?

— Но бих могла да умра от глад като баща си.

— Нямате ли дете?

— Не, а съпругът ми от своя страна, като се остави да загине в служба на краля, поне ще намери славен край на теглото си.

— Съжалявам, че настоявам, госпожо, но можете ли във връзка с това да ни представите доказателства за родословието си?

Жана стана, порови в някакъв шкаф и извади оттам няколко документа, които показа на дамата.

Но тъй като искаше да се възползва от момента, когато дамата, за да разгледа документите, щеше да се приближи към светлината и по този начин да разкрие лицето си, Жана реши по-бързо да вдигне фитила на лампата, така че да засили двойно осветлението.

Но милосърдната дама стори така, сякаш светлината бе подразнила очите й — тя се обърна с гръб към лампата и следователно с гръб към Дьо ла Мот. В това положение внимателно прочете и прегледа документите един по един и каза:

— Но това са копия от актове, госпожо, не виждам нито един оригинален екземпляр.

— Първичните документи са оставени на сигурно място и аз бих ги представила…

— При важен случай, така ли? — усмихна се дамата.

— Разбира се, госпожо, при важен случай като този, който ми предостави честта да ви видя. Но документите, за които говорите, са толкова ценни за мен, че…

— Разбирам. Не можете да ги предоставите на първия срещнат.

— Ах, госпожо! — възкликна графинята, която най-после за миг зърна лицето на благодетелката си, лице, излъчващо достойнство и благородство. — Ах, госпожо, струва ми се, че за мен вие не сте случаен посетител.

Отвори сръчно друг шкаф, в който имаше тайно чекмедже. Извади оригиналите на доказателствените документи, грижливо прибрани в стар портфейл, украсен с герба на Дьо Валоа.

Дамата ги взе и след внимателна и веща проверка каза:

— Имате право, тези документи са напълно изрядни, съветвам ви непременно да ги представите на когото трябва.

— И според вас, госпожо, какво ще получа?

— Без каквото и да било съмнение, издръжка за себе си, повишаване на съпруга ви, господин Дьо ла Мот, стига и той да е така любезен.

— Моят съпруг е образец на честност, госпожо, и винаги е изпълнявал дълга си във войската.

— Това е достатъчно. — Милосърдната дама спусна качулката съвсем ниско над лицето си.

Госпожа Дьо ла Мот следеше с напрегнато безпокойство всяко нейно движение. Видя я да рови в джоба си, откъдето извади първо бродираната кърпичка, с която бе прикривала лицето си, докато се бе возила с шейната по булеварда.

След кърпичката последва фишек с диаметър един пус26 и три-четири пуса дължина.

Благодетелката остави този фишек върху скрина:

— Бюрото на „Бон йовър“ ме упълномощи, госпожо, да ви предам тази скромна помощ в очакване на нещо по-добро.

Госпожа Дьо ла Мот хвърли бегъл поглед към пакетчето и си помисли: „Пари. По три ливри. Трябва да има петдесет. Или дори сто. Нека да са сто и петдесет или може би триста, които ни падат от небето.“

Докато разсъждаваше така, двете жени бяха излезли в първата стая, където Клотилд дремеше върху стол до свещта, пламъкът на която пушеше в средата на разлято петно от стопена лой. Лютивата и противна миризма стисна за гърлото дамата, която бе оставила фишека върху скрина. Тя бързо пъхна ръка в джоба си и извади едно флаконче. При повикването на господарката си Клотилд се събуди и със сигурно движение хвана остатъка от свещта, след което я издигна като фар над тъмните стъпала въпреки възраженията на двете непознати, които свещта осветяваше, задушавайки ги.

— Довиждане, довиждане, госпожо графиньо! — извикаха те и бързо се спуснаха по стъпалата.

— Къде бих имала честта да ви се отблагодаря, госпожи? — попита Жана дьо Валоа.

— Ние ще ви съобщим — отговори по-възрастната от двете дами, като слизаше колкото може по-бързо.

Шумът от стъпките им се изгуби надолу по етажите.

Дьо Валоа се прибра у дома си, нетърпелива да провери дали наблюденията й за парите са точни. Но като прекоси първото помещение, тя ритна някакъв предмет, който се изтърколи от рогозката, служеща за запушване на цепнатина в плочите.

Да се наведе, да вземе предмета, да изтича до лампата — такава бе първата мисъл на графиня Дьо ла Мот.

Беше златна кутийка, кръгла, плоска и доста семпло украсена със симетрични, вълнообразни, преплитащи се линии. Съдържаше няколко дражета ароматизиран шоколад, но толкова плоски, че наведе графинята на мисълта: тук има двойно дъно. Откриването на секрета за отварянето на това дъно й отне известно време. Най-после тя откри механизма и го задейства.

Веднага се появи портрет на жена — сурова, бляскава, с властна красота и повелително изражение. Немска прическа и великолепна огърлица като за орден придаваха на лика от портрета удивителна чудноватост. Вензел, съставен от буквите М и Т, вплетени в лавров венец, заемаше горната част на кутийката.

Поради приликата на образа от портрета с лика на младата дама от „Бон йовър“ Дьо ла Мот предположи, че портретът е на майка й или на баба й, и първото й желание бе да се затича по стълбата и да повика дамите.

Външната врата се затвори. Графинята притича до прозореца, за да извика, тъй като беше много късно да ги настигне. Единственото нещо, което съзря, беше бърз кабриолет в края на улица „Сен Клод“, където тя излиза на „Сен Луи“. Тъй като графинята вече нямаше възможност да призове двете си покровителки, тя погледна пак към кутийката, заричайки се да я предаде във Версай. Взе оставения върху скрина фишек и каза:

— Не се излъгах, има само петдесет екю27.

Опаковката се изтърколи на плочите.

— Та това са луидори! Двойни луидори! — извика графинята. — Петдесет двойни луидора! Две хиляди и четиристотин ливри!

Свръхалчна радост се изписа в очите й, когато Клотилд, смаяна от вида на толкова злато, колкото никога не бе виждала, застана със зяпнала уста и скръстени ръце.

— Сто луидора! — повтори госпожа Дьо ла Мот. — Тези странни посетителки! Значи са много богати! О, аз ще ги открия!