Колието на кралицата

79.Арестуването

Едва кралят се появи на прага на кабинета и кралицата му заговори необикновено бързо.

— Сир — рече тя, — това е господин кардинал Дьо Роан. Той казва много невероятни неща, затова благоволете да го помолите да ви ги повтори.

При тези неочаквани думи, при тази внезапна хаплива забележка кардиналът пребледня. Всъщност положението бе толкова странно, че прелатът не разбираше нищо. Можеше ли мнимият любовник да повтори пред краля, можеше ли почтителният поданик да заяви пред съпруга твърдото си убеждение, че има права върху кралицата и върху жената?

Кралят се обърна към кардинала, потънал в размишления:

— По въпроса за някакво си колие, господине, имате да ми казвате невероятни неща, така ли? И тъй, говорете, слушам.

Господин Дьо Роан веднага взе решение — от двете трудности той щеше да избере по-малката, от двете нападки той щеше да изтърпи по-достойната за краля и за кралицата. Ако неблагоразумно го хвърлеха във втората опасност, е, той щеше да се измъкне като честен човек и като кавалер.

— Що се отнася до колието, да — промърмори той.

— Господине — рече кралят, — значи вие сте купили колието?

— Сир…

— Да или не?

Кардиналът погледна кралицата и не отговори.

— Да или не? — повтори тя. — Истината, господине, нищо друго не се иска от вас.

Господин Дьо Роан извърна глава и не отговори.

— Щом като господин Дьо Роан не иска да отговори, отговорете вие, госпожо — каза кралят. — Вие трябва да знаете нещо за всичко това. Купили ли сте колието или не?

— Не! — заяви твърдо кралицата.

Господин Дьо Роан трепна.

— Ето що е дума на кралица! — провикна се тържествено кралят. — Вземете го под внимание, господин кардинал.

По устните на господин Дьо Роан се плъзна презрителна усмивка.

— Нищо ли не казвате? — попита кралят.

— В какво съм обвинен, сир?

— Бижутерите казват, че са продали едно колие на вас или на кралицата. Показват разписка от Нейно величество.

— Разписката е фалшива! — извика кралицата.

— Бижутерите казват — продължи кралят, — че при отсъствие на кралицата те са застраховани чрез задължения, които сте поели вие, господин кардинал.

— Аз не съм казал, че ще платя, сир — отговори господин Дьо Роан. — Такава трябва да е истината, щом кралицата казва.

И с втори поглед, още по-презрителен от първия, той довърши думите си и мисълта си. Кралицата потръпна. Презрението на кардинала не беше за нея обида, защото тя не я заслужаваше, но сигурно беше отмъщение на честен човек. Тя се уплаши.

— Господин кардинал — поде отново кралят, — все пак в тази сделка има един фалшификат, който злепоставя кралицата на Франция.

— Един друг фалшификат — извика кралицата, — може би приписван на един благородник, твърди, че бижутерите са си взели колието.

— Кралицата е свободна — каза със същия тон господин Дьо Роан, — да ми приписва двата фалшификата. Да съм нагласил първия, да съм измайсторил и двата, къде е разликата?

Кралицата едва не избухна от възмущение, кралят повдигна ръка и я възпря.

— Внимавайте — каза той пак на кардинала, — утежнявате положението си, господине. Казвам ви „оправдайте се“, а вие като че ли обвинявате.

Кардиналът размисли за миг, после, сякаш рухна под тежестта на загадъчната клевета, която засягаше честта му, каза:

— Да се оправдая ли, дума да не става!

— Господине, има хора, които казват, че е откраднато едно колие. Като предлагате да го заплатите, вие признавате, че сте виновен.

— Кой ще повярва? — изрече с високомерно презрение кардиналът.

— Тогава, господине, ако не смятате, че вярват, значи ще го повярват.

Тръпка на гняв разтърси обикновено спокойното лице на краля.

— Сир, не знам нищо за това, което се говори — продължи кардиналът, — не знам нищо за това, което е сторено. Мога да твърдя само, че колието не е у мен, мога да твърдя само, че диамантите се намират у някого, който трябваше да каже името си, но не иска, и така ме принуждава да му напомня следната поговорка от Свещеното писание: „Злото се стоварва върху главата на този, който го е извършил.“

При тези думи кралицата понечи да улови краля за ръката, но той й каза:

— Спорът е между вас и него, госпожо. За последен път питам, у вас ли е колието?

— Не, кълна се в честта на майка ми, в живота на сина ми! — отвърна кралицата.

Кралят, много зарадван от това уверение, се обърна към кардинала и рече:

— Значи въпросът опира до правосъдието и до вас, господине, освен ако не предпочетете да апелирате към моята милост.

— Милостта на кралете е за виновните — отговори кардиналът, — аз предпочитам правосъдието на хората.

— Значи не искате нищо да признаете?

— Нямам какво да кажа.

— Но, господине — извика кралицата, — вашето мълчание поставя под въпрос моята чест!

Кардиналът мълчеше.

— Е, аз пък няма да мълча — продължи кралицата. — Това мълчание ме изгаря, то свидетелства за великодушие, което не желая. Знайте, сир, че цялото престъпление на господин кардинала не се свежда до продажбата или кражбата на колието.

Господин Дьо Роан вдигна глава и пребледня.

— Какво ще кажете? — разтревожи се кралят.

— Госпожо… — промълви ужасен кардиналът.

— О, никакъв довод, никакъв страх, никаква слабост няма да ми затвори устата, аз имам тук, в сърцето си, подбуди, които биха ме подтикнали да изкрещя на публично място, че съм невинна.

— Че сте невинна! — възкликна кралят. — Ех, госпожо, кой може да има дързостта или подлостта да принуди Ваше величество да произнесе тази дума!

— Умолявам ви, госпожо — каза кардиналът.

— Аха, вие започвате да треперите. Значи правилно съм отгатнала. Вашите заговори обичат мрака! А аз обичам светлината! Сир, поканете господин кардинала да ви каже това, което ми каза преди малко тук, на това място.

— Госпожо, госпожо! — извика господин Дьо Роан. — Внимавайте, вие минавате всякакви граници.

— Какво казвате? — произнесе високомерно кралят. — Кой смее да говори така на кралицата? Не аз, предполагам.

— Прав сте, сир — рече Мария-Антоанета. — Господин кардиналът говори така на кралицата, защото смята, че има право на това.

— Вие ли, господине? — промърмори мъртвешки блед кралят.

— Той! — извика презрително кралицата. — Той!

— Господин кардиналът има ли доказателства? — продължи кралят, пристъпвайки една крачка към принца.

— Господин Дьо Роан твърди, че има писма! — каза кралицата.

— Я да ги видим, господине! — настоя кралят.

— Тези писма! — възкликна кралицата гневно. — Тези писма!

Кардиналът прекара ръка по челото си, сякаш питаше Бога как е могъл да вложи в това същество толкова дързост и коварство, но замълча.

— О, това не е всичко — продължи кралицата, която все повече се оживяваше под влиянието на самото си великодушие. — Господин кардиналът е имал срещи.

— Госпожо, смилете се! — каза кралят.

— Чистонравни! — вметна кардиналът.

— В крайна сметка, господине — подзе отново кралицата, — ако не сте най-долният от човеците, ако нещо ви е свято на този свят и имате доказателствата, дайте ги.

Господин Дьо Роан вдигна бавно глава и отвърна:

— Не, госпожо, нямам такива.

— Нима ще прибавите това престъпление към другите — продължи кралицата, — нима ще трупате върху мен срам върху срам? Вие имате помощник, съучастник, свидетел на всичко, назовете го или назовете я.

— И тъй, кой е? — извика кралят.

— Госпожа Дьо ла Мот, сир — каза кралицата.

— Аха — възкликна кралят тържествуващ, че най-после предубежденията му срещу Жана се оказват основателни. — Я гледай! В такъв случай нека повикат и нека разпитат тази жена.

— Добре щеше да бъде! — извика кралицата. — Само че тя е изчезнала. Попитайте господина какво е направил с нея. Той е имал голям интерес тя да не бъде замесена.

— Други щяха да се погрижат тя да изчезне — отвърна кардиналът, — хора, които щяха да имат още по-голям интерес от мен. Тъкмо затова не могат да я намерят.

— Но, господине, щом сте невинен — каза яростно кралицата, — помогнете ни да издирим виновните.

Ала кардинал Дьо Роан хвърли един последен поглед, обърна гръб и скръсти ръце.

— Господине — рече кралят обиден, — ще отидете в Бастилията.

Кардиналът се поклони, после уверено каза:

— Облечен така, в епископските одежди, пред целия кралски двор? Бъдете любезен да размислите, сир. Скандалът ще е огромен. Ще бъде по-тежък за главата, върху която се стовари.

— Трябва да стане така — отвърна кралят, отваряйки вратата на стаята, и потърси на кого да предаде заповедта си.

Господин Дьо Бретьой беше там. В силната възбуда на кралицата, във вълнението на краля, в държанието на кардинала всепоглъщащите му очи бяха отгатнали разгромяването на един враг. Кралят още му говореше тихо, когато пазителят на държавния печат, присвоявайки си длъжността на началник на стражата, викна със силен глас, който отекна чак до дъното на галериите:

— Арестувайте господин кардинала!

Господин Дьо Роан трепна. Вълнението на придворните, внезапното пристигане на телохранителите придаваха на сцената зловещ вид. Кардиналът мина пред кралицата, без да й се поклони, от което кръвта й кипна. Той се поклони смирено на краля, а докато минаваше покрай господин Дьо Бретьой, по лицето му така умело се открои израз на съжаление, та баронът сигурно си помисли, че не си е отмъстил достатъчно. Един гвардейски лейтенант се приближи плахо и като че помоли самия кардинал да потвърди заповедта, която току-що бе чул.

— Да, господине — каза му господин Дьо Роан. — Да, аз съм арестуван.

— Ще заведете господина в апартамента му да чака какво ще реша по време на литургията — каза сред мъртвешка тишина кралят.

Кралят остана сам с кралицата, при отворени врати, докато кардиналът се отдалечаваше бавно по галерията, а пред него, с шапка в ръка, вървеше гвардейският лейтенант.

— Госпожо — каза задъхан кралят, защото с мъка се бе сдържал, — знаете ли, че това ще завърши с публичен съд, със скандал, при който ще рухне честта на виновниците?

— Благодаря! — рече кралицата и стисна горещо ръцете на краля. — Вие избрахте единствения начин да бъда оправдана.

— Вие ми благодарите?

— С цялата си душа. Вие постъпихте като крал, а аз — като кралица! Убеден ли сте в това?

— Това е хубаво — отвърна кралят, преливащ от безмерна радост, — най-после ще надмогнем всички низости. Когато веднъж завинаги стъпчем змията, ще заживеем спокойно, надявам се.

Той целуна кралицата по челото и се прибра в апартамента си. В това време в края на галерията господин Дьо Роан бе срещнал Бьомер и Босанж, полуприпаднали един на другиго в обятията. После на няколко крачки оттам кардиналът забеляза своя куриер, който, уплашен от нещастието, се мъчеше да улови погледа на господаря си.

— Господине — рече кардиналът на офицера, който го водеше, — като прекарам целия този ден тук, аз ще притесня много хора. Не може ли да съобщя у дома, че съм арестуван?

— О, разбира се, Ваше високопреосвещенство, стига никой да не ви види — отговори младият офицер.

Кардиналът поблагодари, после се обърна на немски към куриера си и написа няколко думи на страница от молитвеника си, която откъсна. Зад гърба на офицера, който следеше да не го нападнат ненадейно, кардиналът нави листа и го пусна на пода.

— Следвам ви, господине — каза той на офицера.

Двамата изчезнаха. Куриерът скочи към листа като лешояд върху жертвата си, изхвръкна от замъка, метна се на коня си и препусна към Париж. Кардиналът успя да го зърне в полето през един от прозорците на стълбата, по която слизаше с водача си.

— Тя ме погубва — промърмори той, — а аз я спасявам! Заради вас, кралю, постъпвам така, заради теб, Боже мой, който се разпореждаш с опрощаването на обидите, заради теб прощавам на другите… Прости ми!