Колието на кралицата

44.Господин Дюкорно не разбира нищо от онова, което става

Дон Мануел де Суза не бе жълт както обикновено, тоест беше зачервен. Той току-що бе имал мъчително обяснение с господин командора. Обяснението още не бе завършило. Когато влезе Бозир, двата петела си скубеха последните пера.

— Елате, господин Дьо Бозир — каза командорът. — Помирете ни!

— За какво? — попита секретарят и след като размени поглед с посланика, неговия истински съюзник, зае позата на съдия.

— Знаете — каза камериерът, — че господин Бьомер трябва да дойде днес да сключи сделката за колието.

— Знам.

— И че трябва да му наброим сто хиляди ливри.

— И това зная.

— Тези сто хиляди ливри са собственост на сдружението, нали?

— Кой го оспорва?

— А господин Дьо Бозир смята, че съм прав — каза командорът, обръщайки се към дон Мануел.

— Чакайте, чакайте — рече португалецът.

— Аз казвам, че сте прав — продължи Бозир, — що се отнася до стоте хиляди ливри, които са на съдружниците.

— Е, добре, тогава касата, в която са заключени парите, не бива да остава в канцеларията, която е до стаята на господин посланика…

— Защо? — попита Бозир.

— …а господин посланикът — продължи комендантът — трябва да даде на всеки по един ключ от касата.

— Не! — възрази португалецът.

— Какви са вашите съображения? — попита Бозир.

— На мен не се доверяват — продължи португалецът, като гладеше наскоро избръснатата си брада. — Защо пък аз да вярвам на другите? Струва ми се, че ако започнат да ме обвиняват, че ограбвам сдружението, аз пък мога да заподозра, че сдружението иска да ме окраде. Ние се преценяваме един друг.

— Добре — добави камериерът, — но точно затова са еднакви правата ни.

— Тогава, скъпи ми господине, ако искате да постигнете равенство, трябва да решите, че всеки от нас на свой ред ще играе ролята на посланик. Може да е по-малко правдоподобно пред очите на хората, но съдружниците ще се успокоят. Това е всичко, нали?

— Освен това, господин командор — прекъсна го Бозир, — вие не постъпвате като съдружник. Сеньор Мануел няма ли безспорното предимство, че е измислил всичко?

— А, да… — добави посланикът. — Господин Дьо Бозир също има дял.

— О! — възрази командорът. — Веднъж даден ход на една работа, вече не се отдава значение на предимствата.

— Съгласен съм, но продължаваме да внимаваме в ходовете — отвърна Бозир.

— Не идвам сам да правя това възражение — тихо и малко засрамен каза командорът. — Всичките ни другари мислят като мен.

— И грешат — възрази португалецът.

— Грешат — повтори Бозир.

Командорът повдигна глава.

— Самият аз сбърках — каза той ядосан, — че искам мнението на господин Бозир. Секретарят не може да не се разбира с посланика.

— Господин командор — възрази с учудващо хладнокръвие Бозир, — вие сте мерзавец, на когото ми се иска да отрежа ушите, ако още имате уши. Май прекалено често са ги подрязвали.

— Моля? — изправи се командорът.

— Говорим си съвсем спокойно в кабинета на господин посланика — каза Бозир — и можем да обсъдим работата си по семейному. Обаче вие току-що ме обидихте, че се споразумявам с дон Мануел.

— Вие ме обидихте също — добави студено португалецът, подкрепяйки Бозир.

— Става дума да се изясним, господин командор.

— О, аз не съм самохвалко! — извика камериерът.

— Виждам го добре — отговори Бозир. — В крайна сметка ще ви натупаме, командоре.

— Помощ! — извика камериерът, вече сграбчен от любовника на госпожица Олива и почти удушен от португалеца.

Но тъкмо когато двамата шефове се канеха да си отмъстят, звънецът отдолу извести, че влиза някакъв посетител.

— Да го пуснем — каза дон Мануел.

— Да, да изпълнява длъжността на лакей — добави Бозир.

— Другарите ще узнаят какво стана — отвърна командорът, като слагаше в ред дрехите си.

— О, кажете, кажете им каквото искате! Знаем какво да им отговорим.

— Господин Бьомер! — извика отдолу вратарят.

— Ето, всичко свърши, скъпи командоре — каза Бозир, като леко плесна по тила своя неприятел. — Няма да имаме вече спорове за стоте хиляди ливри, защото ей сега ще изчезнат с господин Бьомер. Бъди послушен, господин камериер!

Командорът излезе, ръмжейки, и прие смирен израз, за да въведе по подобаващ начин бижутера от кралския двор. В промеждутъка от излизането на командора до влизането на Бьомер Бозир и португалецът си намигнаха повторно, също така многозначително като първия път. Бьомер влезе, следван от Босанж. Двамата имаха смирен и смутен вид, което изтънчените наблюдатели от посолството веднага забелязаха. Докато заемаха предложените им места, Бозир продължи наблюденията си, следейки с поглед дон Мануел, за да поддържа връзка. Мануел запази важното си и официално държане.

Бьомер като по-деловит взе думата в това трудно положение. Той обясни, че политически причини от изключителна важност пречат да продължи започнатата сделка. Мануел възрази. Бозир само изръмжа леко.

Господин Бьомер изпадна в още по-голямо затруднение. Дон Мануел му обърна внимание, че сделката е вече сключена, а сумата за паричната вноска е готова. Бьомер не отстъпи. Подпомогнат от Бозир, посланикът отговори, че правителството, което той представя, знае за сключването на сделката и ако се наруши договарянето, означава на Нейно португалско величество да се нанесе оскърбление. Господин Бьомер възрази, че е преценил всички последици от това решение, но за него е невъзможно да се върне на предишното предложение. Бозир не се решаваше да стигне до скъсване на отношенията. Той направо заяви на Бьомер, че отказът подхожда на лош търговец, който не държи на дадената дума.

Босанж се намеси, за да защити себе си и съдружника си във връзка с оспорваната сделка, ала не можа да говори дълго.

Бозир бързо му затвори устата: „Намерили сте човек, който предлага по-голяма цена?“ Той видя, че бе нанесъл точен удар, и тъй като за него беше важно да завърши тази работа, предугаждайки, че тя носи цяло състояние, се престори, че се съветва на португалски с посланика.

— Господа — каза той на бижутерите, — предложили са ви допълнителна печалба, което е съвсем естествено и показва, че диамантите имат висока цена. Е, добре! Нейно португалско величество не би искала да ощети честните търговци. Трябва ли да ви предложим още петдесет хиляди ливри?

Бьомер направи отрицателен знак.

— Сто хиляди, сто и петдесет хиляди ливри — продължи Бозир, решен, без да се договаря с другите, да предложи един милион повече, за да спечели своя дял от милион и половина.

Бижутерите се слисаха и се объркаха за миг, после, след като се посъветваха, продължиха:

— Не, господин секретар, не си правете труда да ни изкушавате. Извинете ни, не отказваме ние, не ни се сърдете. Съпротивата иде от по-важна от нас и от вас личност.

Бозир и Мануел не намериха какво да отговорят. Напротив, те изразиха своите почитания към бижутерите и се постараха да се покажат безучастни. Те толкова се увлякоха в старанието си, че не забелязаха господин командора камериер, който подслушваше на вратата в преддверието, за да научи как върви сделката, от която искаха да го изключат. Този достоен съдружник обаче бе непохватен, защото, накланяйки се към вратата, се подхлъзна и се блъсна в нея, като вдигна голям шум. Бозир се спусна към преддверието, където завари смутения нещастник.

— Какво правиш тук, нещастнико? — извика Бозир.

— Господине — отговори командорът, — носех сутрешната поща.

— Добре! — отвърна Бозир. — Хайде, заминавай!

Той взе телеграмите и отпрати командора.

Двамата бижутери си тръгнаха, а на камериера бе наредено да ги придружи до двора. Едва камериерът бе слязъл по стълбата и дон Мануел и Бозир размениха погледи, които означаваха сигнал за нови действия. Те се приближиха един към друг.

— Е, добре! — каза дон Мануел. — Работата пропадна.

— Наистина — отвърна Бозир.

— За сто хиляди ливри, нищо и никаква кражба, всеки ще получи по осем хиляди и четиристотин ливри.

— Не си струва труда — отговори Бозир.

— Нали? Докато в касата…

Той посочи тъй силно желаната от командора каса.

— В касата има сто и осем хиляди ливри.

— По петдесет и четири хиляди за всеки.

— Е, добре! Разбрано — отговори дон Мануел. — Да си ги разделим.

— Добре, но командорът вече няма да ни остави, като знае, че сделката се провали.

— Ще потърся начин — каза някак странно дон Мануел.

— Аз намерих един — каза Бозир. — Командорът ще се върне ли?

— Да.

— Той ще поиска своя дял и дела на съдружниците си.

— Да.

— Ние ще бъдем сами тук.

— Да.

— Да извикаме командора под предлог да му доверим тайна, а после оставете всичко на мен.

— Струва ми се, че се досещам — каза дон Мануел. — Идете при него.

— Щях да кажа да идете там вие самият.

Нито единият, нито другият искаха да оставят приятеля си сам при касата. Доверието е рядко срещана скъпоценност. Дон Мануел отговори, че в качеството си на посланик е възпрепятстван да направи този ход.

— За него вие не сте посланик — каза Бозир. — Най-после няма значение.

— Отивате ли?

— Не, ще го извикам от прозореца.

Наистина Бозир извика господин командора, който се готвеше да започне разговор с портиера. Двамата шефове го посрещнаха в съседната до касата стая. Бозир се усмихна и каза:

— Обзалагам се, че зная какво казахте на портиера.

— Аз?

— Да. Разказвахте му, че сделката с Бьомер се е провалила.

— Бога ми, не.

— Много добре, защото, ако се бяхте разприказвали, щяхте да направите голяма глупост и щяхте да загубите доста значителна сума.

— Как така? — изненада се командорът. — Каква сума?

— Разбирате, че само ние тримата знаем тайната.

— Вярно.

— Следователно на нас тримата ни остават сто и осем хиляди ливри, тъй като всички смятат, че Бьомер и Босанж са отнесли сумата.

— Да го вземат дяволите! — извика обзет от радост командорът. — Вярно е.

— Тридесет и три хиляди триста тридесет и три франка и шест су за всеки — каза Мануел.

— Повече! — извика командорът. — Има заделени осем хиляди ливри.

— Вярно — каза Бозир. — Приемате ли?

— Дали приемам! — каза командорът камериер, като потриваше ръце. — Мисля, че да. Отлично, ето така се говори.

— Ето как се говори като мерзавец — извика със заплашителен глас Бозир. — Казвах ви, че сте крадец. Хайде, дон Мануел, какъвто сте силен, хванете този хитрец и да го представим на нашите съдружници.

— Милост, милост! — извика нещастникът. — Аз исках да се пошегувам.

— Хайде! Хайде! — продължи Бозир. — В тъмната стая до по-пълно определяне на присъдата.

— Милост! — извика пак командорът.

— Внимавайте — каза Бозир на дон Мануел, който беше сграбчил коварния командор. — Внимавайте да не ни чуе господин Дюкорно.

— Ако не ме пуснете, ще ви издам.

— А аз ще те удуша — отвърна му гневно дон Мануел, като изтласка камериера към една тоалетна наблизо.

— Изпратете господин Дюкорно да си отиде — прошепна дон Мануел на ухото на Бозир.

Без да чака да му повтарят, Бозир мина бързо в съседната на посланика стая, докато дон Мануел затваряше командора.

Мина една минута, а Бозир не се връщаше.

Дон Мануел беше сам, касата бе на десет крачки от него и му хрумна да я отвори, да вземе сто и осемте хиляди ливри, да скочи от прозореца и да избяга с тях през градината. На всеки добре подготвен крадец бяха необходими не повече от две минути за тази цел. Той се хвърли към вратата на стаята, в която беше касата. Оказа се, че е затворена с резе. Дон Мануел беше як и сръчен, можеше да отвори с ключ за часовник вратите на цял град. „Бозир се пази от мен — помисли той, — тъй като само аз имам ключ от стаята, сложил е резе, правилно.“ Дон Мануел разби с шпагата си резето. Отиде към касата и нададе ужасен вик. Тя зееше широко отворена, в нея нямаше нищо.

Бозир, който имаше втори ключ от касата, бе влязъл от другата врата и бе задигнал сумата. Дон Мануел изтича като обезумял до стаичката на пазача, който в това време си пееше нещо. Бозир бе изпреварил само с пет минути португалеца. Когато дон Мануел с викове и вайкания вдигна по тревога цялата сграда, когато, за да има свидетел, освободи командора, той срещна само разгневени хора, които не му вярваха. Обвиниха го, че са скроили заговор с Бозир, който бе избягал с половината от сумата. Маските бяха свалени, мистериите — изчезнали, честният господин Дюкорно вече не разбираше с какви хора се беше свързал. Той едва не припадна, като видя дипломатите, че се готвят да обесят дон Мануел под един навес.

— Да обесят господин Де Суза! — викаше началникът на канцеларията. — Това е престъпление срещу кралска особа, внимавайте!

Решиха да го хвърлят в една изба, защото викаше прекалено силно. Точно в този миг три тържествени почуквания на вратата накараха всички съдружници да изтръпнат.

Настъпи тишина.

Ударите по вратата се повториха.

После някакъв остър глас извика на португалски:

— Отворете! В името на господин посланика на Португалия отворете!

— Посланикът! — повториха тихо всички мошеници.

Разпръснаха се из сградата и само за няколко минути се опитаха да се спасят кой както може — прескачаха през градините, през съседните огради, през таваните, бъркотията беше пълна.

Истинският посланик, действително току-що пристигнал, успя да влезе в сградата с помощта на полицията, която изкърти вратата в присъствието на огромна тълпа, привлечена от любопитното зрелище. После претършуваха навсякъде, арестуваха господин Дюкорно и го отведоха в Шатле, където прекара цялата нощ. Така завърши приключението с фалшивото посолство на Португалия.